Алберт Лиханов
Пролитане (47)

9

Понякога Глебка си мислеше, че животът му е спрял.

Училището изобщо не го засягаше. Еднакво равнодушен беше както към двойките, така и към отличните оценки; със съучениците си говореше без желание и всичко бързо му омръзваше, а при случайните срещи на улицата с най-близките си от по-рано приятелчета, той гледаше по-бързо да се отърве, като отговаряше с цял куп стандартни приказки.

Беше отплувал нанякъде.

Започна да се разхожда сам по градските улици. По принцип се надяваше да срещне стареца, който приличаше на него самия, но след това скиторенето без цел и смисъл просто му стана навик. Ходеше и на местата, свързани с неговите спомени — на полянката до рекичката, където палеха огньове, при храсталака, в който хванаха славея, в горичката, където мучеше кравата с препълнено от мляко виме. Избягваше обаче санаториума на майка си с проклетия тир. Някакво смътно, тревожно усещане се стоварваше върху му всеки път, когато си припомняше този Хаджановски оазис. Там беше началото на славата на Боря и на неговата гибел. Оттам беше започнало всичко. За какво му беше притрябвало и военното училище, и цялото това прибързано бягство от живота. От живота!

Тази мисъл беше неточна и не съвсем ясна. Тя се губеше в мъгла, но въпреки това някои неща бяха очевидни. Полковник Скварушкин, воинът, беше достигнал дълбока старост. Майор Хаджанов също не живееше зле, все нещо шмекеруваше с някакви неясни пари — при това съвсем немалки — вдигаше сграда след сграда за своите земляци, разпореждаше се чрез тях, лепеше, майстореше неща, невидими за обикновеното око…

Хаджанов беше наставник на Боря — на пръв поглед искрен и радушен, но кой знае защо Глебка му нямаше особено доверие. По-точно вярваше му само наполовина, а може би само на една трета. Глебка усещаше със сърцето си — имаше нещо, което майорът старателно криеше не само от него и момчетата, но и от възрастните, дори сигурно и от своите земляци, за които строеше сграда след сграда. Зад вечната му усмивка прозираше някаква несигурност.

Наскиташе ли се, понаучеше ли уроците си, Глебка сядаше зад компютъра. В Интернет той попадаше на какви ли не разсъждения — някои от тях доста язвителни, например, за някоя прочетена книга или гледан филм, имаше също така изпълнени с благост, като че ли хората не живееха на земята, ами в самия рай, не липсваха и злобни; такива, които обичат да вадят на всеобщ показ чуждото бельо. Не му харесваха нито едните, нито другите. Търсеше нещо неспокойно, дори тревожно.

Веднъж, тъкмо преди заспиване, по телевизора показваха как във Франция, някъде около тяхната столица арабски юноши, заедно с някакви по-големи младежи, които били като отвързани, запалили едновременно стотици автомобили. Репортерите направо се опиваха от сцените на насилие — явно бензиновите пожари, а може би и страхът им действаха като допинг. Говореха възбудено, направо крещяха, че всичко това било причинено от имигрантите, с които е претъпкан Париж — плащало им се малко, а повечето били безработни, не била ясна ситуацията и с пенсиите им — изобщо тези цветнокожи си искаха своето.

— О-хо! — въздъхна баба му, — я ги виж как си защитават интересите, а нашите и глас не надигат, барем на една богаташка кола да бяха драснали клечката!

— Чуваш ли се какви ги дрънкаш! — укори я майка му. — Трябва да се молим на Бога да не стане и у нас същото. Започнат ли да палят и нас няма да ни подмине. Колибката ни ще пламне като факла!

— Не-е — възрази баба му. — Руският мужик е кротък. Ако нещо не му е по вкуса, ще се напие и кротко ще захърка. Най-много да си го изкара на жените. Дотам му е храбростта.

— И слава богу! — възкликна майка му.

— Ти само ги виж! — не спираше Елена Макаровна. — Боята им виж! Всичките са пришълци. А искат! Всички са им длъжни! Ние тук живеем от векове, а нямаме право на нищо!

— За какво говориш, мамо?

— Ти се огледай само! И у нас, виж колко надойдоха вече! Току-виж и тука взели да искат! Може да е дошъл нашият ред вече, а?

Баба му подскачаше на стола, кършеше рамене, не можеше да намери обяснение:

— А аз тук какво? Ами ние? Как живеем? Къде ни е радостта? Ей го на и Бориска — за какво, за коя там точно Русия си даде живота?!

Жените заподсмърчаха, заплакаха, майка му кимна към екрана:

— У нас всичко това ще свърши с хулиганство. Виж какво става! Никой не контролира бандитите.

На екрана вече се виждаха арестувани от милиционерите руски младоци с наведени бръснати глави — на преден план репортерът направо танцуваше, ругаеше ги и ги наричаше по чуждестранному скинхедс.

Глебка седна пред компютъра и написа в yandex.ru тази дума, чието значение още не знаеше. Излезе, че скинхедс били доплували от Англия — някакъв коктейл от бръснати глави, музика, „Ох!“, от високи обувки тип кубинки, от тиранти и политика. Те се гордеели, информираше Интернет, че принадлежали към работническата класа.

Като цяло информацията изискваше да си образован, защото за музиката „Ох!“ Глебка беше чул-недочул, но работническата класа съвсем го обърка — никой в училище не им беше обяснявал каквото и да е на тази тема и тя се сви на топка в стомаха му.

Глебка си помисли за себе си, за майка си и баба си: ами ние? Баба му беше селска жена, майка му — масажистка, значи медицинско лице. Борис беше военен, а той самият — Глебка — хептен нищо — обикновен ученик. Не бяха никакви работници, а само може би работещи. Виж Аксел — да. Той по цял ден бъхтеше в онзи завод, сглобяваше прочутите автомати. Всички останали обаче не ставаха за работническа класа — нито братоците, чиито родители бяха търговци, нито Хаджанов, нито Марина.

Къде е тази работническа класа в тяхното работническо градче? И какви ти тук скинхедс?

Глебка се усмихна, сякаш се беше видял в огледалото — я виж ти какви мисли, а!? Идваха му, понеже беше прочел доста книги сигурно.

Беше му минавало през ума, че само си губи времето с това пусто четене. Обаче след като се прехвърли в библиотеката за възрастни, където работеше Марина и където бяха идвали с Бориска, за да узнаят нещо повече за славея, той си даде сметка, че започва да проумява нещата доста по-добре. Вече познаваше мнозина възрастни, знаеше какво значат някои изрази, да не говорим пък за някои значими думи и техния смисъл. Например, много добре знаеше какво е фашизъм. И антифашизъм. Знаеше и какво означава расизъм.

За знаене, знаеше, и какво от това!? Тези неща се случваха твърде далече от техния Краснополянск. И от окръжния град, а може би и от цяла Русия — какъв фашизъм, какъв антифашизъм? Какъв расизъм?

Търсейки нещо повече за скинхедс в Интернет, той се ухили на хлапашките им приумици — на стила им на обличане „boots and braces“, което се превеждало като „обувки и тиранти“. Униформата им постепенно се променяла. Освен тирантите станали модерни и военните клинове, кубинките Dr. Marten’s, куртките Harrington, облеклото от преливащи се на светлината мохерни платове — Tonic suits. Но върхът на шика бил късо подстригания гребен в средата на бръснатата глава.

Той си представи как би изглеждал, ако не в тази странна униформа, то поне с този гребен на бръснатата си глава, дори скри косата над ушите си с ръце и направи така, че косата му да щръкне в средата отгоре; приближи се до огледалото, огледа се — направо на нищо не приличаше — от сребърното покритие го гледаше едно слабовато, обрасло с косми сивичко човече.