Алберт Лиханов
Пролитане (52)

2

Това се оказа по-просто от фасул.

Търговското семейство на братоците по това време имаше едно вехто пикапче — за превозване на товари, с бензин в резервоара и те източиха около два литра гориво в малка пластмасова тубичка.

Единствената трудност беше — как после да обясниш къде си бил, защото акцията бе планирана за полунощ — почти мъртво време. Нали Краснополянск не беше все пак някаква столица, а просто дупката на кравая, през зимата в десет часа зад прозорците просветваха единствено телевизионните екрани, а улиците опустяваха, магазините, да не говорим за павилионите, отдавна бяха затворени, киносалоните ги нямаше, само тук-таме се виждаха осветените входове на увеселителните заведения, нещо от рода на две ресторантчета и десетина бара. Иначе — тишина и спокойствие — селото си е село. Всъщност кому да обясняваш — всички бяха големи, почти образовани — освен Глебка.

Двамата по-малки братоци крачеха отпред, тяхната задача беше тихо да свирнат, ако се появи опасност, в останалите случаи да вървят мълчаливо и да не обръщат внимание на пияни мъже или някакви други случайни хаймани — независимо от пола им, да не реагират. В средата вървеше боецът Глебка, който държеше бабината си дебела стара чанта, изплетена от някаква зацапана, но в същото време много здрава синтетика, а в нея се спотайваше тубата, която издаваше бълбукащи звуци, защото не беше пълна догоре. Веригата се затваряше от още един брат — на петдесетина метра разстояние от тях.

Набелязаната за отмъщение лавка от всички страни беше закрита с талашитови плоскости, закачени с катинари. За минута на Глебка му стана съвестно и не се почувства добре.

Че какво му е виновен този черен неодушевен предмет, натъпкан с разни дъвки, бутилки и подобни боклуци? Обаче бързо потисна странното си съчувствие и сам се упрекна: нали именно той предложи да дадат урок на тъмноликите по такъв убедителен начин.

Братоците се разпръснаха наоколо и започнаха да описват бавни кръгове около павилиона, охранявайки изпълнителя от неочаквана опасност.

Глебка отвори тубата и като огъна ръба на чантата, изля съдържанието върху стените, дори плисна и на покрива, който макар и малко, но беше заснежен. После там хвърли и чантата с опразнената съдина.

Наоколо всичко беше тихо. Нито един минувач, какво ти! — нито един звук в заскреженото градче. Сякаш и то съчувстваше на Глебка и на тримата братоци Гореви в борбата за правото на местно предимство.

В джоба си Глебка се бе запасил с непълна кутийка кибрит. Ожесточавайки се и опитвайки се да намрази този талашитен куб и всичко, което се съдържа в него, Глебка щракна клечката. Едва докоснала талашитената стена, тя така пламна, че Глебка едва успя да отскочи.

Пламъкът обхвана лавката от всички страни и братоците, с изключение на най-големия Пьотър, мигом се разпръснаха в три различни улички. Целият замисъл беше, ако случайно попаднат на някого, той да не може да каже, че е видял четирима.

Пьотър, отговорният навигатор в това дело — той беше посочил лавката и назовал стопанина й — ги заведе до нея. На него беше поверена и ролята на наблюдател на финала на операцията. Трябваше, уж случайно, да се появи на пожара и да проследи как ще се развият по-нататък събитията.

На другия ден той им разказа всичко.

Глебка се усмихваше край заснежените дънери като слушаше тихото му, преминаващо в шепот повествование как пожарникарите пристигнали, когато лавката вече била изгоряла почти напълно. Те дори не започнали да развиват шланга, за да гасят, работата била ясна и било безсмислено да го развиват, а после обледенен да го навиват на огромната желязна макара в машината. Излезли без да бързат, постояли, погледали, огледали пак наоколо, но най-близките дървени къщи се намирали далече и пожарникарите просто изчакали павилионът да догори. Дори се опитали с желязна щанга да се правят на огняри: може да са искали да измъкнат бутилка от огъня? Къде ти — всичко изчезнало в пламъците.

Глебка се подхилкваше, а сърцето му се свиваше. Но не биваше това да бъде забелязано от никого. Той само призова:

— Вижте, момчета! Това е едва началото. Ако усетите, че някой започне да се рови — отричате и толкова.

— Ха — присмя се най-големият Петя. — Ти ли ще ни учиш?!

Другите също се ухилиха, изглежда имаше какво да си спомнят.

Но така и никой не започна да рови. Братята се порадваха и бързо забравиха, пък и радостта им беше някак примитивна: боднаха конкуренцията! И дори не своята. А на родителите си. Не удар — а само бодване.

Та това прилича на детско забавление за четвърти клас, когато ти слагат под задника кабарче с острието нагоре, а ти сядаш отвисоко. Боли, обидно е, но е занимавка за малчугани, не за студенти, каквито са и тримата! Пък и Глебка изобщо нямаше предвид точно това, когато се канеше да отмъсти за счупения прозорец, не! Нима работата беше в прозореца — поправиха го още същия ден. Не! Работата е там, че всички те, и Горевите също, са се родили тук, и родителите им, и далечните им деди. За какъв дявол тези тъмнолики ще установяват тук своя ред?

В дълбините на Глебкината душа нещо се случваше, някаква промяна. Тя се отнасяше до Борис. Нали той загина там някъде, в някакви южни планини.

Той загина, а те тук трева пасат!

И макар Глебка да помнеше искрените, почти със сълзи на очи изречени думи на Хаджанов, че тук — в Русия — той спасява своите земляци от бедата, връхлетяла техните домове там, нещо не беше така както казва.

Той вече не вярваше на Хаджанов, това е.