Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Слëтки, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- , 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2019)
Издание:
Автор: Алберт Лиханов
Заглавие: Пролитане
Преводач: Румен Христов Шомов; Ганка Константинова (част пета)
Година на превод: 2013
Език, от който е преведено: руски
Издание: първо
Издател: Хайни
Година на издаване: 2013
Тип: роман
Националност: руска
ISBN: 978-619-7029-07-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9076
История
- — Добавяне
12
Времето летеше бързо и въпреки че Глебка вече се стягаше за първолак, най-важният човек в неговия живот, днес вече напълно осъзнато, си оставаше по-големият му брат.
А Борис порасна, стана истински широкоплещест здравеняк. Вярно, все още не можеше да догони по височина Акселерата Васка, но нали приятелят му беше по-голям на години, перспектива не липсваше, а и Бориска изглеждаше по-внушителен на вид.
Един път на вечеря, без да се обръща конкретно към някого, майка му заговори за новите неща в санаториума, които явно я вълнуваха. Там отнякъде се появил нов заместник-началник по стопанската част — човек с южен произход, майор — Хаджанов Махмут Гареевич. Вярно, истинското му лично и бащино име имали превод на руски: Михаил Гордеевич, навярно за благозвучност на днешното ухо.
Та този Михаил Гордеевич обърнал целия санаториум на сто и осемдесет градуса. Набавил пари от Москва и завихрил отдавна налагащия се ремонт, без да затваря санаториума. Доставено било ново, нечувано до ден-днешен медицинско оборудване. Тренажорите вече били пристигнали — същите като по филмите — щели да правят фитнес салон. Започнал даже строежът му — съвсем нова пристройка, която да се свързва със старите чрез остъклен коридор върху бетонни крака.
Отдолу — тренажорите, отгоре — физиотерапията и масажистите.
Това не било всичко.
Зад оградата на санаториума майорът вдигаше стрелбище! Да, да! Навремето там наистина било имало някакъв тир — бил построен още в прастарите времена — в следвоенните години, но както е известно, всичко тече, всичко се променя. Доброволното общество за съдействие на армията, авиацията и флота (ДОСААФ), което го стопанисвало, си вдигнало чукалата, нов стопанин не се намерил и градските власти го наблъскали с всевъзможни боклуци — метли, кофи, купчини сол и чували с пясък срещу поледиците. Старото съоръжение пропаднало напълно, съвсем се схлупило — с неугледния си вид, в края на краищата, било забравено от всички.
Но ето че се появило в полезрението на действеното око на напористия Гордеич. Най-напред той искал да го купи от властите — те здравата се зарадвали — заместник-директорът обаче премислил и ето какво му хрумнало!… Възстановил в градчето отдавна умрялата Руска отбранителна спортно-техническа организация — май така се беше прекръстило същото онова ДОСААФ — оглавил я с финт и поръчал сам на себе си да оправи стрелбището, а за целта уредил държавни средства.
Тук майката на Бориска въздъхна. Не й беше лесно да продължи — не се изправяше всеки ден лице в лице с такива хитри житейски плетеници — беше свикнала на прости и ясни отношения.
Разказът й заинтригува Бориска изключително много. Два дни по-късно заедно с Глебка, когото — от ясно по-ясно — вече не носеше на гърба си, а водеше за ръка, по-стар навик — без да се стеснява от никого — се появи в работата на майка си, като нарочно не я предупреди предварително.
Охраната на санаториума — все местни хора — познаваха децата на служителите, затова ги пуснаха без проблем, още повече беше следобед и краят на работния ден наближаваше.
Залата за масажи съдържаше няколко тесни отделения, подредени едно до друго в някогашния префасониран за целта голям господарски салон. Стените, разделящи тези отделения, не стигаха до тавана и разговорите между пациентите и масажистките се чуваха от всички, като често прерастваха в публично обсъждане на някоя наболяла тема.
Още с влизането си в залата за масажи Бориска и Глебка чуха гласа на майка си. Тя се кикотеше, говореше на висок глас, звучеше съвсем различно от вкъщи и това някак неприятно засегна Борис. За да я оправдае, той си помисли, че разговорът тук засяга всички и затова се налага да го водят така гръмко.
Първо до тях достигна отчетлив мъжки глас:
— Да, куршумът ме прониза целия, мина през белия дроб, добре че не заседна под дясната плешка, щеше да е краят!
— А къде стана това? — възкликна майка им.
— В Чечня!
— В какви войски точно служехте, Михаил Гордеевич? — обади се нечий младежки глас от друга кабина.
— Десантчик съм, от Псковската дивизия.
— О, знаменитата Псковска! — прибави се още някой.
— Гвардейската, Червенознаменната, най-славната! И в тази, и в голямата война, винаги е била сред първите; до ден-днешен все в нея ни е надеждата!
— В комисията заради раняването ли ходи? — попита майка им.
— Едва склониха! — отвърна онзи, когото наричаха Михаил Гордеевич. — Командването не ме пускаше за нищо на света. Разбирате, предполагам, армията има нужда от истински наставници, разните му там полкови заместник-командири, завеждащи какво ли не, заместник-началници на щабове, най-вече те имат нужда от старите пушки, дето са се напатили здравата! От раняваните, примерно!
— Нали разбирате — обърна се към мъжката половина на това разделено от стени събрание той, — ние, в смисъл, старите капи, трябваме само като пример, като нагледно пособие: останалото се чака от вас, младоците.
— Ще почака! — без радост в гласа добави младият.
— Ама какви ги говорите, Михаил Гордеевич — високо, дори закачливо възкликна майка им, — мъж като вас… С такова телосложение! Със свещ да го търсиш! А раната, извинете, ви е само като украса.
— Кожата, Олга Матвеевна, е ценна, когато не е на дупки! — бодро възрази Михаил Гордеевич.
— Ха-ха-ха — разсмя се майка им, — тук не знам какво да кажа!
Сеансът приключи, вратата изскърца и пред момчетата се изправи невисок мъжага, сравнително млад, чернокос, с черни вежди, с прилични на четка черни мустаци. И най-интересното — беше в камуфлажна униформа — сякаш идваше от фронта. Върху куртката му едва се различаваха майорските пагони.
Зъбите му поразяваха с белотата си. Усмивката му — белоснежна и открита — предразполагаше от пръв поглед; всяка изречена от него дума на мига те предизвикваше да се съгласиш с нея.
— Тези бойци откъде изникнаха? — Възкликна той, радостно усмихнат и внимателно заоглежда братлетата.
Бориска се смути, стоеше и мълчеше; изпревари го Глебка.
— Ние сме братя Гореви! — високо и самоотвержено изрецитира той и мъжът се засмя; чак тогава се намеси майка им:
— Това са синовете ми!
— Охо! — възкликна той. — Ясно! Майор Хаджанов! На вашите услуги, господа юнкери! Искате ли да потренираме?
Без всякакво снизхождение, напълно сериозно, като равен с равни, той стисна здраво ръцете им, махна на излизане с ръка на майката, каза й да не се притеснява и докато крачеше редом до момчетата, започна да разказва за промените в санаториума.
Борис не разбра веднага защо ги води към строежа — навред се търкаляха корита за циментов разтвор, всевъзможни кофи, стълби, дървени магарета, въпреки че работници вече не се виждаха. После влязоха в един широк коридор и майорът включи осветлението.
По цялото протежение на стената бяха разположени, покрити с найлон и стиропор, чисто нови тренажори — черната кожа на седалките примамливо лъщеше.
Хаджанов небрежно отстрани опаковката на един от тях, седна и улови здраво вертикалните ръкохватки, стърчащи от двете му страни. След това напрегна мускули и с лекота ги събра една с друга. Кръглите тежести, окачени на стоманените въжета с неохота се вдигнаха нагоре, а щом майорът отпусна ръкохватките, издрънчаха силно зад гърба му.
— Опитай! — предложи той на Бориска. — Заздравява ръцете и укрепва коремната преса!
Притеснен, Борис зае неговото място, хвана ръкохватките, напрегна всичките си сили, но тежестите дори не помръднаха. Чак се изпоти от срам. Ама че флегма! Но майорът дори не се усмихна.
— Чакай малко! — каза той, приклекна и отстрани по няколко плоски, кръгли тежести първо от едната, а после от другата страна.
— Давай!
Бориска отново напрегна сили. С мъка, с огромно напрежение той събра пред гърдите си черните чукове. Отпусна ги. Зад гърба му издрънча. Събра ги повторно. Получи се! На лицето му засия усмивка, беше щастлив, а Глебка настояваше да пуснат и него на уреда.
— Има време! — добродушно му се усмихна Хаджанов. — Не бързай! Първо бягането и скачането! Ще удари и твоят час. На Борис сега му е времето, нали разбираш, братле!
Глебка кимна в знак на съгласие. Тъкмо се беше приготвил да зациври, но спря — още никой не беше говорил с него толкова сериозно и разбираемо. Нито един възрастен мъж, пък бил той крив, куц, гламав…
Като помислиш: белозъбият здравеняк, офицерът, майорът — стоеше коленичил пред него и без изобщо да му пука, му говореше почти като на равен с равен — изглежда предварително беше заложил на Глебка не като на някой възторжен хлапак, който пуска бебешки балончета, а като на истински, здравомислещ мъж. Можеше ли да не засияе от възхищение, можеше ли да не приеме протегнатата му силна, мъжка ръка?
Не е лесно без баща…