Алберт Лиханов
Пролитане (78)

8

Той не вървеше към къщи, а направо тичаше — беше готов още от прага да се разкрещи, че Борис е жив, че съдбата го е запратила чак… някъде си! Как се е случило всичко това, не се знае, но това, че е жив е най-важното, дори да продължава тайно да се нарича Муслим, което означавало мюсюлманин.

„Жив е, той е жив“ — блъскаше се в ума на Глебка, но щом пристъпи прага на дома, все пак не каза нищо.

Вкъщи беше тихо, ясно, както винаги — майка му и баба му кротко обсъждаха нещо, живееха своя ежедневен живот — еднообразен и простоват. Така равномерно тиктакат часовниците и докато работят никой не ги забелязва.

Сещат се за тях, когато настъпи пълната тишина.

Глебка похапна, седна зад компютъра и без проблеми намери сайта на Френския чуждестранен легион. Сложи един лист под лампата и се зае да конспектира.

Виж ти, излиза, че легионът бил създаден още през 1831 г. Само след двайсет години щеше да има юбилей — двеста години! Биваше си го! Изненада се, че толкова лесно можеш да попаднеш в него — записваш се на екскурзия до Париж, вземаш виза, там се „предаваш“, както те се изразяват и заминаваш някъде под Марсилия. Приемът в него обаче не е никак лесен — трябва да преминеш какви ли не тестове и да преодолееш разстоянието от три километра за 12 минути. Интересно, за колко ли беше изминал днеска той своя един километър — един-единствен? Трябваха тренировки — при всички случаи щяха да са му от полза. А как звучеше само, а? „Легионът е моето семейство“ — девизът на местните бойци. Както и да го погледнеш, прилича на сатър и месарска престилка от най-груба кожа, кой знае защо оранжева на цвят — даваха ги само на онези — пионерите — и на отслужилите в легиона двайсет и пет години. Пробвай да отслужиш толкова, ако можеш!

Глеб четеше и препрочиташе страниците, подчертаваше с молив интересните места и всичко прекарваше през себе си, а не през Борис — той може да се справи! Ами аз, ако потрябва? Какво аз, къде — за подобни подвизи трябва да си служил в армията — това е най-малкото, а Глебка беше дюстабан — толкова…

На сутринта замина за големия град. Мислеше си дали да не извика пак братоците, но размисли. Искаше да се срещне с Влас или с момчетата, с които бяха заедно в маймунарника. Какво ли беше станало с тях? Разбира се, той не се съмняваше, че са ги пуснали. Бяха непълнолетни. Но за хулиганство можеха да ги осъдят като ги пратят в поправително училище за разни като от тяхното братство. Кой щеше да ги защити? Как щеше да представи делото следователят?

Той пак се настани в същото онова заведение и същата малолетна сервитьорка му донесе чаша кока-кола с лед и сламка. Народът все така се движеше по булеварда и вдигаше глъч.

Глеб не знаеше къде и как да намери бръснатите, т.е. стриганите. Тогава — вечерта — всички те се редяха, облечени в черно, да играят своите съчинени от самите тях роли, а сега? По улицата преминаха две момчетии в същия стил с някакви играчки в ушите, облечени като циркаджии с ризи на цветя — не, не приличаха на скинари.

Прекара почти час там, изпи две коли и изведнъж му хрумна дръзката мисъл какво ли ще стане, ако? Чак се изпоти от собствената си смелост. Сърцето му започна силно да бие. Плати, стана и тръгна към същия онзи милиционерски участък, където беше прекарал една необичайна нощ. Краката го носеха сами по неособено щастливата пътека, затова пък как го носеха! Като човек, който бърза по важна работа. Примерно като някакъв младеж на практика от училището за милиционери.

Докато се качваше към дежурното, прескачаше стъпала. Провървя му — на смяна беше същият капитан, който веднага го позна — набитото око на ченгето.

— А — не се изненада той, — братът на героя! По какъв повод?

— Тук ли е Андрей Николаевич, другарю капитан? — вежливо попита Глебка.

— Тук е — без да си придава важност отговори капитанът. — Помниш ли къде е кабинетът му? Иди там!

Глеб пое по коридора от дежурната, намери вратата, почука и отвори.

Андрей Николаевич се взря в него, сякаш виждаше осмото чудо на света, дори зяпна от учудване:

— Горев, ти ли си? И каква нелека… — Той млъкна.

— Лека, лека, Андрей Николаевич. Може ли?

— Влез — кимна към завинтения в пода железен стол той и Глебка пак го побутна; страхуваха се, че може да го стоварят върху главите им. Усмихна се.

— Андрей Николаевич — попита Глебка с притаен дъх, — извинете, че лично вас искам да попитам. Завърших училище и нищо не мога да измисля. Искам да знам, вие юридическия ли сте завършили или някакъв специален институт за милиционери?

Онзи се усмихна и каза:

— Ето на! Не може ли някой да измисли нищо за себе си, първо се сеща за милицията.

— Извинете.

— Няма нищо — извади цигара, запуши и издуха дима встрани. — И аз навремето така го измислих. Сега седя тук, запълвам тези нещастни бумаги и се оправям с дечурлига като теб.

— Всички мъже някога са били дечурлига — засегна се Глебка, без да иска да се заяжда повече.

— Прав си, прощавай!

— А какво стана с онези, другите? — попита нахално Глеб. — Но ако има някаква следствена тайна или не знам какво?

Следователят не се ядоса, а подхвърли с равен глас:

— Пострадалите оттеглиха жалбата си.

Глеб попита:

— Те са скинхедс, нали? Четох за тях в интернет.

Андрей Николаевич обърна към прозореца своето въртящо се кресло и погледна навън.

— За това мисля в момента. Група са — факт, но организирана ли са? Иди че докажи! Още не са скинхедс, но им играят под свирката. Могат да станат. Най-вероятно ще станат.

Угаси фаса и се изправи, за да подскаже на Глебка, че е време да си тръгва, а той да излезе, може би на обяд.

— Хубаво, влез във Висшата милиционерска школа. Докато я завършиш, твоите окончателно ще са се оформили. Ако не те, братлетата им. Ще ги залавяш. Ще пишеш цели томове показания. Ще ги предаваш на съда. Ще ги тикаш в килиите. Не служба, а мед… Затова пък ще ти лепнат пагони. И пищов в джоба.

Засмя се. Глебка схвана — иронизира себе си.

Стана, отиде до вратата, хвана дръжката и рече:

— Мога ли да науча някак къде живее този Влас? Нищо чудно с него… Все пак трябва някак…

— „Лесная“ 3, следвоенните общежития, там скинарите са като дървеници! — развесели се Андрей Николаевич. — Изчезвай! Ако решиш, можеш да ги оглавиш! От нямане какво да правиш…

Отново се засмя. Глеб му отвърна със същото. Когато излезе си даде сметка, че следователят деликатно го е изпързалял. Излизаше, че Глебка не го бива за нищо. Каква ти Висша милиционерска школа, щом в дипломата му се мъдрят почти само тройки?!

Какъв разбойнически главатар би излязъл от него? Шеги и закачки!

Най-напред ускори крачка, после забави ход — пак беше стигнал до любимото заведение и седна на същия железен стол. Невръстната сервитьорка се появи веднага, изглеждаше плакала — и тя нямаше ясна цел в живота като него. Домъчня му за нея и когато й поръчваше, се обърна на вие, въпреки че както вчера, така и сутринта й беше говорил леко пренебрежително — на ти.

Тя му се усмихна и тръгна да изпълни поръчката, а когато се върна с подноса, някой й викна:

— Натка!

Чудо на чудесата! Беше Влас. Той седна до Глебка, стисна ръката му и без да се обръща, посочи с показалец сервитьорката — рече:

— Сестричката ми.

Тя донесе кола и за него. Седяха и се кефеха. Влас тихо заразправя как в нощта, докато били в маймунарника, техните по-големи братя и дори някои от бащите им открили онези двамата южняци и ги склонили да си изтеглят жалбите. Причината за тупаника наистина била момичето. Нея също я предупредили както се полага — по-точно по-възрастните й роднини.

Странно — само преди час той търсеше Влас, за да разбере кое как е. Сега го слушаше без всякакъв интерес. Пълни глупости, мислеше си наум. Спомни си за Хаджанов, за последната им среща и за неговото признание — за кървавото отмъщение при южняците. Размисли се и за глупавата си постъпка — палежът на трите негови будки през зимата; на тяхно място днес се бяха появили десетки нови.

Мислеше и за брат си. За случилото се с него в непознатите планини, когато съпротивата е била безполезна, дори ако си суперстрелец — и най-вече тъкмо поради това. И когато му се е наложело да избира между живота, пък бил той твърде хилав, и напълно безславната, неизвестна никому смърт.

Странен кантар. Можеш да направиш избор като войника светец Евгений Родионов^[1], в памет на когото е построеният параклис. Не всички са като него. Което не значи, че са предатели. Или значи?

Глебка се измори от тези разсъждения. Почти не чуваше Влас — момчето явно не беше лошо, но убедено дрънкаше някакви неразбираеми за Глеб неща; изпитваше съжаление към неговата непълнолетна сестричка — даде й сто рубли бакшиш, очевидно огромна сума за това неособено доходоносно питейно заведение, за което можеше да се съди по щастливата й усмивка.

Една жалка стотачка беше предостатъчна за една жалка, но все пак усмивка. Той стисна ръката й, кимна на Влас, въпреки че обратното би било много по-логично, и подхвърли, че оттук нататък двамата ще държат връзка — пак ще се видят.