Алберт Лиханов
Пролитане (65)

5

Месец май се случи щастлив — печеше слънце, редяха се спокойни дни. Глебка колкото и да не го теглеше училището — ходеше, а Боря започна всеки ден да идва и да го вика да се поразходят — след уроците, естествено.

Все в същата посока — към рекичката. Отначало се мотаеха на брега, но веднъж Боря свали обувки, нави крачоли, нагази до колене и се добра на срещуположната страна. Можеше ли Глебка да остане по-назад?

Водата беше ледена, все пак беше само май, пронизваше, но колко хубаво беше след това да вървиш по полето по едва различимите пътечки.

Каква е тази благодат — да крачиш, ей така, по полето, без да нарушаваш целостта му, да заобикаляш гнездата, да предизвикваш полските птици, да се вслушваш в жуженето на дивите пчели, да се вглеждаш в пърхането на пеперудите, да присвиваш очи от слънцето и да вдъхваш непресторените аромати на полските цветя! И тези лешникови саморасляци, и шатрите на брезите — истински рай, цял свят, кой знае защо напуснат от хората, но съхранил се, може би за по-добри времена, когато на народа пак ще му дойде на ум — най-накрая ще проумее какво губи. И какво би могъл да намери отново!

За какво ли не говориха в тази смирена, изискваща търпение, размекваща душата майска седмица. И как си говореха! Съвсем като равни.

Вярно, Глебка по-често питаше и по-малко настояваше, но той също държеше на своите убеждения. Те изискваха проверка — къде и с кого по-добре и по-достойно, а най-важното, по-спокойно можеш да ги обсъдиш, ако не с брат си; той най-сетне за никъде не тичаше, не бързаше, а само бърбореше лениво, усмихваше се, озърташе се наоколо, сякаш отново бяха деца и си бяха върнали онази щастлива свобода.

За да прояви съпричастност, Глебка се опита да покаже колко много съчувства на брат си и подхвърли нещо лошо за онези, при които той беше преживял плен. Борис не се изненада, но неочаквано заговори в тяхна защита:

— Знаеш ли как се грижат един за друг! Внук от трето коляно на братовчед на неговия дядо, се грижи за пето коляно братовчед на дядо му? Виждали се били само веднъж в живота, но се държат един с друг като най-близки родственици. Случи ли се нещо, веднага хукват, заминават на мига, влачат лекарства, агне, дават пари! А какво уважение имат към по-възрастните?! Ние отдавна сме се отучили от всичко това. А пък и дали изобщо сме го правили, съмнявам се! Вярно, на жените там не им е леко. Всичките грижи, цялото стопанство пада на техния гръб. Но не роптаят. Мълчат си и работят без отдих, без оплакване, без обида. Странят от нас, така е. Ние ги смятаме за диваци — може би! Но диваците си имат добрите правила. А, ние? Сам виждаш колко сме задружни ние тука — в нашето градче!

Глеб за пръв път чуваше такава защита за южняците и от кого! От Боря, който беше лежал в подземията им, беше избягал, а са можели и да го убият.

— Можеха да те убият… — това му каза.

— Елементарно.

— А ти направо ги възхваляваш!

— Казвам истината.

— Как можеш… — започна Глебка, опитвайки се да проумее снизходителността, която проявява брат му, но той едва чуто го прекъсна и някак уморено рече:

— Ами аз… Сигурно не знаеш притчата за Христос и апостол Петър, който му се кълнял в обич и вярност… Христос го погледнал и му казал: петлите още няма да са пропели, когато ти ще си ме предал цели три пъти. И станало.

— Как така?

— От страх — отвърна Борис. — Страхът е нещо ужасно, особено когато не те заплашват с думи, а натикват главата ти в примката на бесилката примерно. Или опират дулото на слепоочието ти…

Извървя мълчешком няколко крачки.

— И аз, също като Петър. Станах грешник, от нине и вовеки…

Мълчанието се проточи дълго. Изходиха половин километър, а Глебка не спираше да се пита какво точно му беше казал Борис. Не можеше да се справи с мислите си — тежестта на предположенията беше твърде голяма.

Възобновиха разговора без желание и на друга тема. За мъжете в кожени рокерски дрехи и мотори.

— Тази мода дойде при нас иззад океана — обясни му Борис. — Дума да няма, там има мотори, направо да ти хвръкне капата — мечта за който разбира! Тези чудовища са по-засукани дори от разните там накичени с какво ли не джипове! Или, в краен случай, не падат по-долу! Холивуд им вдигна акциите! И ето ти ги на — появиха се родни рокери. Не ги брой за улични ръфляци, нито за дребни бандитчета, на подобни типове им е слаба жилката за такава техника! Това е за паралии! За супербосове! За топ играчи! Или за дечицата им, дето не знаят накъде да хванат.

Стигнаха и още по-надълбоко:

— Чувал ли си някога думата: бентли? Свръхскъпа кола! Зад океана богатите актьори се возят на такива, в крайна сметка, знаменитостите. А милионерите им, между другото, не се перчат като нашите, кой какви налудничави пари си е докарал. Богатството трябва да се крие!

— Стаи се, скрий се и мълчи, така ли?

— Точно така! Умният човек не си слага сам таралеж в гащите. Облича се скромно. Не вдига гири. У нас, комай нарочно се правят на глупаци. Възпитават и нехранимайковците си в същия дух. Наживей се, им викат, докато си богат и млад. Ето това е! За едни — бентли… За други — порше. За трети — мотика. Никой от тях — чуваш ли ме — нито оре, нито сее, нито жъне! За нас какво остава? На тях — всичко, на нас — нищо, така ли? Не е че-е-е-стно!

Борис така разтегли „е“-то, че Глебка се разсмя. Беше солидарен с него. Как иначе! Нали се бореха за своето собствено съществуване?

— А какво ще стане с нас, Боря? — нееднократно попита Глебка.

Боря отговаряше много пъти и по различен начин. Включително с шеги:

— Ще станем милионерчета и двамата! Ще ограбим някоя банка. Ще си вдигнем чуковете на Канарските острови.

Глебка се смееше:

— Не банка, а баня! Сапунчето! От банята в училищната съблекалня!

Борис отговори сериозно:

— Трябва да се намери някаква работа, после току-виж вземе, че потръгне, удариш джакпота, излезе ти късмета.

После кахърно добави:

— Не знам, братленце! Нищо, ама нищичко не знам! Като че ли са ми завързали очите с черна лента! Всичко чувам, разбирам… Нищичко не виждам.