Алберт Лиханов
Пролитане (11)

11

Животът — криво-ляво — продължи постарому, но до края на лятото ги очакваше още едно сътресение.

Бориска прекарваше ваканцията у дома — с баба си и с малчугана. Летните лагери от близкото минало, които изобилстваха около Краснополянск, или бяха разграбени във вид на строителен материал от местните виладжии, или отидоха за подпалки, или точно обратното — на тяхно място се вдигнаха двуетажни шедьоври, с квадратни зидове — кой от кой по-високи, след като преди това земята на пионерите се разпродаваше на стотици късчета, все още не така скъпоценни като в столицата или в големите градове, но тези късчета вече не струваха жълти стотинки, а цената им от година на година непрекъснато растеше. Възрастните шушукаха, че в отдалечения на двайсет версти областен град, не само попоглеждат към поземлените възможности, които предлага Краснополянск, а правят и първите финансови вложения.

Накратко, говореше се какво ли не — от все сърце — но само в много редки случаи някой си правеше труда да спомене, че всичко тук някога е принадлежало на детешора и на организациите, натоварени да осъществяват възпитанието и грижите за същия този детешор. В днешно време не беше останал и помен от цялото това невъзможно вече, почти напълно безплатно добро.

Близката горичка не принадлежеше на децата, нито рекичката, нито старите лагери — едва ли не във всяка горичка. За тях днес оставаше единствено дворът — късмет, ако е около къщата ти — и пътищата — асфалтови или павирани. И преголямото количество сергии, дюкянчета, павилиончета, магазинчета, които като в някакъв див и вече съвсем неруски град, превземаха всички площади, партерни етажи, гаражи, мазета, претъпкани с какви ли не глупости — от изкуствените китайски парцали и обувки, от пълния набор електротехника, та чак до запълващата всяка душевна празнота биричка. Пий на воля, господин младок, плюскай, обличай се, наври се в телевизора и за нищо не мисли: рай, истински рай…

Излезеше ли от двора, пред Бориска имаше два пътя — или към града, облепен в евтини табели на магазини, като цветни пластири по тялото на болник, или към рекичката, към брезовата горичка, зад която започваше друго поле, а зад него — друга горичка, с непознати, облени от чудодейна непорочна светлина бели брези с шумящи по тях листенца.

В близката горичка обаче, там където пасеше кравата на Яковлевна — Машка, Борис беше застигнат от още нещо…

Още привечер, на връщане от по-отдалечените полета, както винаги на гръб с Глебка, Борис чу честото и тревожно мучене на Машка. Първоначално той не му обърна внимание, малко ли неща могат да предизвикат животното.

На сутринта обаче, докато закусваха, през отвореното прозорче мученето долетя отново. Както поднасяше чиниите с просената каша и варените яйца, баба му го чу и рече:

— Чуваш ли? Нещо не е наред с Маша, Боря. Иди, виж какво става, хем и млякото свърши, обади се на Яковлевна.

Бориска излезе и с лек тръс се отправи към кравата. Хрипливото й, тъжно мучене продължаваше, но ненадейно притихна. Боря помисли, че Машка се е оплела във въжето, с което я държаха вързана за брезата и макар да минаваше за умно и сговорчиво животно, нищо не беше изключено. Реши да я хване за рогата и полека, полека да обикалят дървото, докато примката не се разхлаби. Вече си представяше как я води, когато нещо го накара да се закове на място.

Машка стоеше на полянката сред брезите. Вимето й приличаше на издута до пръсване голяма войнишка мешка — Борка никога не го беше виждал такова. Цицките му стърчаха щръкнали в различни посоки. Личеше, че е подуто от събралото се свръхголямо количество мляко.

Борка пристъпи напред, спъна се и застина от изненада. Опряло лапи във вимето й, изправено на задните си крачета, под Машка стоеше рунтаво, малко, рижо на цвят, безстопанствено помиярче и неспокойно ближеше раздутите кравешки цицки.

Край тях се суетяха още две такива — порода улична превъзходна, радостно възбудени от падналата им наготово храна, те не се бяха научили в своя безпътен, бедняшки живот да сучат направо от вимето на кравата, а само се бутаха на задни лапи около свободните цицки, балансираха с опрени на вимето предни лапи и това не само плашеше Машка, но й причиняваше и болка, заради твърдите им, дращещи нокти.

Въпреки това, тя ги търпеше — болката от издулото вимето й мляко беше още по-силна. Ето затова е мучала! И то още от снощи! От вчера! Както личеше, сега й беше малко по-леко — нали трите жалки помиярчета ближеха вимето й, точно като телета на друга крава.

— Бива си те, Яковлевна! — възмути се Бориска, пропъди помиярите и хукна към къщата играчка.

Докато тичаше към разнебитената оградка, той грижовно говореше на Глебка да не се тревожи, да бъде търпелив и всичко да запомня. После се промъкна през също толкова разнебитената вратичка, тичешком влезе в къщата и завика.

— Стопанке! Яковлевна! Яковлевна!

Отвори вратата и без каквато и да било тревога, се втурна при старицата. Тя кротко спеше с ръце на корема, забравила напълно задълженията си към кравата.

— Яковлевна! — извика още веднъж Борка. — Не си издоила твоята Машка! Мучи.

Тревогата му беше основателна, гласът — ясен и висок, би събудил и глух, но Яковлевна, комай, беше взела сънотворно. Бориска знаеше, че като остареят, някои прибягват към таблетки за сън.

Приближи, хвана ръката й, но на мига се дръпна.

Едва сега разбра: старицата беше мъртва. Умряла. А Машка, сякаш предчувствайки наближаващата беда, затръби с цяло гърло като да оплакваше Яковлевна. Никой не й обърна внимание. И да го беше направил, пак нямаше нищо да разбере.

Бориска хукна презглава към къщи. Когато й каза, баба му се завайка и тръгна да обикаля от къща на къща, но мъжете и жените в работна възраст не си бяха у дома — само беззъбите старици.

Най-важното е покойницата да бъде опята, разсъждаваше Борис. Получи наставления от баба си при кого да отиде, кого да повика за Яковлевна и хукна, а възрастната жена се затътри към Машка.

Борис изпълни всичко каквото му беше поръчано и когато стариците без да се туткат, една по една забързаха към края на селото, той отиде при баба си и Машка.

Кравата смирено махаше опашка, доволна, че най-после някой я е чул — в очите й светеше благодарност към старицата, която освобождаваше тялото й от млякото.

А жената тихо нареждаше и плачеше, без да бърше сълзите си — ръцете й бяха заети. Във ведрото, заедно с млякото се стичаше и кръв от вимето на кравата.

След като издои половин ведро розово мляко, бабата на Борис го лисна на земята и отново се залови да дои. Тогава момчето посочи с пръст мотаещите се помияри и й разказа как са близали вимето.

Както стоеше на колене над ведрото, жената отпусна ръце и едва чуто промълви:

— Що за прокоба! Краят на света ли идва? Кучета да ближат крава! И това не бях чувала!

Опяха Яковлевна в моргата и я погребаха. На следващия ден пристигна скотовозката на месокомбината.

Машка се дърпаше, не искаше да отиде към платформата с повдигателното устройство, което щеше да я отведе към вътрешността на раздрънкания автофургон. Беше привечер и се беше насъбрал народ. Всички гледаха с тъга как взимат Машка: мъжете се кокореха, жените плачеха. Когато сръчковците от месокомбината й нахлузиха повод и я задърпаха, което, по всичко личи, често бяха свикнали да правят, вършейки мръсната си работа, мъжете мълчаливо ги изтласкаха и заобиколиха животното. Потупвайки кравата по хълбоците, говорейки й ласкаво, те я доведоха при машината.

Машка се извърна към събралите се, огледа ги с недоумяващите си, изпълнени с жал очи и измуча — нито укор, нито сбогуване — после неочаквано за всички, тревожно клепайки уши и махайки с опашка, решително пое към платформата и стъпи върху повдигалото.

Скотовозката тъжно проскимтя, изпука, запръхтя, блъвна дим в лицата на горевчани и не след дълго изчезна зад завоя.

Случилото се порази, сякаш прободе Борка: за изпровождането на все още живата Машка бяха дошли къде-къде повече хора, отколкото отидоха да се простят с покойната й стопанка…