Алберт Лиханов
Пролитане (48)

10

На следващия ден след училище той отиде в бръснарницата да се подстриже.

Не, все пак и в Краснополянск животът беше придобил някаква нова, невиждана преди енергия; тук вече също се бяха дотътрили всякакви боклуци, с каквито се славят големите градове. Първо, за подстригването по нарисуваната от Глебка с молив върху лист хартия скица от него одраха цели три стотачки, в превод — почти десетачка в зелено. Единственото, което доста време притесняваше коафьора, беше дали пъпчивият дългонос младеж, който даваше мило и драго, за да изглежда по-голям от възрастта си, има тази сума.

Без много приказки той превърна четката, която изобщо не украсяваше главата на Глебка, в напълно съвършен в стилово отношение таралеж и избръсна останалата част от главата според всички правила, в съгласие с вижданията на своя клиент.

Разделиха се без симпатии, чувства и благодарности — единият изтръска кърпата, другият подаде парите и толкоз — но настроението на Глебка рязко подскочи нагоре и той пое по улицата без шапка — съвсем като големите, независими мъже.

Точно така се чувстваше — е, не чак като мъж, но като истински юноша, с цел в живота, свои възгледи за всичко и всички, като човек завинаги напуснал детството и, да предположим, ако все още не можеше да се каже, че е встъпил в младежката възраст, това не беше беда. Оставаше му съвсем малко — година, половин година, месец, а може би само един квартал — обикновен градски квартал — пресечеш го и животът ти се промени, пораснал си като по чудо.

Точно така се получи.

Глебка запомни за цял живот последния миг от своето детство. Вървеше покрай една стара едноетажна сграда, превърната днес в магазин с много широки огледални прозорци и зяпаше отражението си. Хлапак, почти юноша, а върху лицето му — щеш — не щеш, ще го видиш — истинско достойнство. Човек, който си знае цената. Точка.

По-нататък животът му се промени решително.

Иззад ъгъла се появи Марина. Кърпата за глава беше на врата й, косата — разрошена, от тънкото й палтенце се подаваха два големи пискюла. Естествено, не беше трезва, въпреки че не беше и много пияна, по-скоро още не се беше оправила от предното напиване, но дали беше махмурлия от вчера или от сутринта, не беше лесно да се каже.

Когато видя Глебка, тя не се обърна както по-рано, не отклони поглед — напротив, взря се в него, силно изненадана от нещо и едва чуто възкликна:

— О!

Сякаш го виждаше за първи път.

Глебка и кимна, каза й: „Здрасти“. Каза й го без абсолютно никакъв възклицателен знак в края, така да се каже, съвсем повествувателно — просто изрече тази дума и толкова.

Двамата постояха известно време на ъгъла, а наоколо нямаше никого, нито един човек. Накрая Върлината каза шепнешком:

— Изпрати ме. Не се чувствам добре.

Глебка нямаше представа как да я изпрати и малко се пообърка, но тя лекичко го докосна. Той все още беше под впечатлението на своето отражение в огледалната витрина — вече съвсем не приличаше на сополанко!

Обърна се и пое редом с Марина. Тя се придвижваше някак палаво, стори му се, че дори нетърпеливо, на два пъти се подхлъзна, улавяйки се за Глебка — ту за ръката, ту за рамото му и на него му се стори, че го прави нарочно, само за да се улови за него.

Но това не му беше неприятно — толкова. Ако беше малко по-смел, можеше да я улови дори под ръка. Е, картинката щеше да е доста смешна — Върлината беше с цяла глава по-висока. Беше по-висока даже от Боря.

Двамата пресякоха два квартала и стигнаха до една малко отстранена занемарена дървена къщичка с градина. Не, очевидно Глебка все още не беше успял да изследва всички ъгълчета и дипли на своето мърляво градче — насам дори не беше припарвал — отвред, къде повече, къде по-малко цивилизовани сгради, а сред тях селска къщурка, почти като тяхната, само че по-стара и по-запусната.

Марина се наведе, измъкна ключ под едно от крилата, отвори и покани с жест Глебка да влезе.

В сърцето му проехтя едно предчувствие — не толкова хубаво, колкото съблазняващо. Влезе в пруста и двамата се съблякоха. Марина се отправи към кухнята и много скоро го покани там, Глебка дори не успя да огледа обстановката както трябва, разбра едно обаче — всичко беше почти като у тях. Рамки със стъкла, зад които се блещят изплашени от светкавицата на фотографа лица на предци — по-възрастни и съвсем невръстни, съвсем като за паспорт; голо огледало на стената между двата прозореца; беднотия; на масата книги и лампа с пластмасов абажур; на прозорците стари, съвсем селски перденца, завързани с връвчици.

Седнаха на масата и Глебка попита Марина:

— Ти, какво, не работиш ли?

— Изгониха ме — отговори безизразно тя. — Просто взеха и ме изхвърлиха.

Глебка искаше да я попита защо е започнала да пие, но се въздържа, отговорът беше ясен.

— С кого живееш? — попита с неудобство.

Тя бързо вдигна глава, лицето й изглеждаше грозно, но трезво, дори прекалено трезво; без всякаква усмивка отговори напълно сериозно:

— Живях с Боря… Докато го имаше. Сега ще съм с брат му.

Глебка не разбра думите й веднага, беше споменала нещо за него, дори кимна в отговор, а после я остави да продължи:

— След Боря, погребах майка си, буквално след седмица…

Замълча.

— Направо с рикошет — бам, бам! Знаеш ли какво е рикошет?

Глебка кимна.

— Ето на — промърмори Марина, — дай да му цапнем по един рикошет — за него и за нея.

Без да се чукнат, изпиха по две чашки една след друга, след това мълчаливо задъвкаха зеле.

Глебка почувства, че отплува нанякъде, но се срамуваше да покаже слабост. Марина му хвърляше от време на време изпитателни погледи, като че ли проверяваше как му се е отразил рикошетът.

После се разрида.