Алберт Лиханов
Пролитане (63)

3

Глебка занесе колета на Марина — тя не си беше у дома, но той знаеше къде крие ключа и сложи багажа в антренцето зад тайната дъска, а щом се прибра вкъщи, още преди да си поеме дъх научи от баба си, че на тяхната, от бога забравена уличка, е преминало нещо със страховит грохот и с бясна скорост в завеса от дим. Докато излязла на улицата, над пътя се носел само пушек, а черното светещо петно отлетяло по посока на рекичката. Описа го по доста смешен начин:

— Като черни тенджери!

Глебка се разсмя и след като изпи чаша мляко, пое в посочената от нея посока.

Разбира се, и на него му се щеше да яхне подобно чудовище, да сложи черен блестящ шлем и тъмни очила върху безстрастно лице, но откъде такива купища жълтици?! Наложи му се да побърза на двата си крака с лек ситен тръс, мамен от далечния грохот, към местата на своето детство, които, впрочем, не беше навестявал отдавна.

Прекоси горичката, излезе на тяхната горевчанска полянка и сърцето му се сви. Рокерите, повечето брадати мъжаги на черни мотори, които бълваха облаци дим, а гумите им изравяха цели ветрила пръст, въртяха многокубиковите си машини ту насам, ту натам, сякаш нарочно оряха поляната, покрита с едва набола трева и цветя. Тук-таме имаше локви и земята беше съвсем мека и рохкава. Колелата вдигаха цели фонтани рядка кал, която обливаше следващите ездачи, но това явно харесваше най-много на пришълците. Баш майсторите сред тях изправяха моторите си на задни колела — перпендикулярно на движението — и така въртенето превръщаше машината в бръснач, който срязва дълбоко живата плът на поляната.

Тя беше съсипана, изрината, разпокъсана. Земя — преорана и обезчестена.

На Глебка му се прииска да закрещи с пълен глас срещу тези навлеци, че това поле и целият речен бряг много скоро ще се покрият с чудни диви цветя, без които красотата е немислима, лятото е немислимо. Но опитай да закрещиш!

Негодяите в кожени одежди натиснаха педалите към брега на рекичката, оформиха нестроен ред по самия й край, без да намаляват газта. Гледани в гръб, напомняха черно стадо неземни твари, които сякаш разговаряха помежду си.

Спряха, за да се полюбуват на задречните далнини, огледаха с помощта на изцъклените си фарове тъмнеещите копи сено от миналото лято и окръглената брезова горичка, поръмжаха в горната част на гамата, след което тази жива черно-тътнеща разярена сюрия се раздели на множество групи. Първата — най-гръмогласната намери излаз към водата, внимателно, но уверено се заспуска, заръмжа, запръхтя, с грохот и вопли изхвръкна на другата страна на рекичката. След нея наскачаха и другите и за няколко кратки минути цялото това гъгнещо войнство летеше без път по другия бряг, също толкова мек и изпълнен с предпролетно очакване — плискаше под колелата си мръсни струи.

Глебка пое надолу към рекичката по любимата им в детството поляна.

Какво беше за него тази земя? През последната година беше идвал тук не повече от два пъти, за да порита футбол. После да поседи, да се потъркаля. Ничия земя. Поле на брега, покрито с буренак, от никого нито веднъж нестопанисвано откакто свят светува. Но това беше тяхното поле. На тяхното детство. Глебка обичаше своя бряг, радваше се на тревичките, на растящите тук сърнели и киселец, на крайречния репей със светли от долната си страна листа, на стръковете осил и на всички тукашни любимци и земляци — дребосъците щурчета, простодушните пеперуди от двата основни вида — зелева и тъмнокафява, майските бръмбари с тежките си зелени крила, долитащи напролет по тези, общо взето не родни за тях места. Тук трябваше да се стъпва тихо, да се лежи тихо, да се мисли тихо, да се наслаждаваш на неведомото, на неопределимото, на неназовимото, но прекрасно кътче от битието.

Сега всичко беше изрито, отнесено, прегазено. Глебка се наведе и вдигна стиска суха трева — обикновено птиче гнездо, от което падна мъртво пиленце. То не беше прегазено, просто беше мъртво, бездиханно, а над главата на Глебка, поела изцяло вината върху себе си, кръжеше и ридаеше птицата майка.

Вероятно разораното и разранено от мотоциклетите поле се простираше на километри дължина и поне петдесетина метра ширина. По-нататък — нагоре и надолу по течението на реката земята си оставаше непокътната, недокосната, тиха и шумна едновременно — пееха птици, подскачаха скакалчета, цвърчаха полски мишки. Притихналите допреди миг твари продължаваха своя живот, сякаш нищо не се беше случило, а и по наранената земя — Глебка знаеше това — след седмица щеше да поникне трева, както и всичко, което й принадлежеше — всичко щеше да й се възстанови. Може би с изключение на това крехко птиченце, което без да е прегазено бе загинало, вероятно от онзи ужас, който хората наричат контузия, шок или стрес.

Сълзите сами се търкаляха по бузите на момчето.

Защо го правят? Какво право имат? Просто така, без капка милост да се довлечеш в чужда — пък била тя и ничия земя и всичко да сриеш, да стъпчеш? Що за право е това? Кому се дава? На онези, които притежават черни, красиви, убийствено скъпи мотори ли? На властимащите ли? На владелците на силата ли? Или на парите?

Ами ако той, Глебка, не притежава нищо от тези неща, ако никога не се сдобие с тях, тогава какво? Щом нямаш сила, нямаш права, така ли?

Глебка не разбираше какво се случва с него. Никога не беше преживявал подобно нещо. Бавно, препъвайки се, обиколи чуждото поле на другия бряг на реката Сластьона, изтри своите съвсем недетски сълзи — ех, момченце — издиша дълбоко заседналата в гърдите му съвсем нехарактерна за децата тежест.

Грохотът на моторите се появи отново и започна бързо да приближава — чудовищата изникнаха в полето на отсрещния бряг. Като насън Глебка се наведе и сграбчи някакво тежко паве, вероятно изровено от пръстта от техните сякаш побеснели гуми.

Някакъв, ненавършил още 16 години глупак, с камък в ръката срещу ръмжащата рокерска глутница… Чисто безумие! Пълна глупост!

На всичкото отгоре им беше препречил пътя.

Могъщите динозаври, потънали в кал, изригваха буквално от водата и можеха да го прегазят като две и две — четири. Но рокерите владееха майсторски машините си и без да промълвят и думичка, правеха завой, а само на няколко метра от него, заковаваха и гасяха двигателите. Пред тях се беше появил неочакван повод да си поемат дъх.

Честно казано, гневът му беше отминал и Глебка се чувстваше готов да се отърве от този глупав, неизвестно как попаднал в ръцете му камък, но в момента това би изглеждало смешно. Щом заглъхна и последният двигател, той изрева с пълно гърло:

— Тук не може!

Извика това по посока на едната от каските, сторила му се позната. Лицето скриваха рокерските очила, а носът и устата — плътно стегната триъгълна кърпа.

Рокерът свали очилата си и дръпна намордника — беше същото момиче от автогарата. Тя му извика вежливо:

— Ти, какво, да не си полския пъдар? Или си от колхоза?

За свое учудване, на Глебка му хрумна какво да отговори:

— Тука е частна собственост! — И добави, натъртвайки: — Частна!

Напълно в духа на времето.

Русите веждици на девицата се вирнаха, сключвайки нещо като покривче. Тя попита Глебка:

— Фермер, пардон, син на фермер ли си? — В усмивката й нямаше ирония.

Той кимна.

Тя го попита отново:

— Ти ли носеше балистола?

Глебка кимна. Девицата силно извика, за да я чуят и той, и останалите:

— Нашите извинения! Земята се охранява!

Никой не обърна внимание на павето, сякаш нямаше нищо нередно момчето да посрещне рокерската орда с камък в ръката.

Динозаврите зареваха, разгърнаха се, издухаха облаци пушек и фонтани кал и стремглаво се изнесоха. Само след минута вече нищо не напомняше за тях. С изключение на обезобразения бряг…

Миг по-късно вятърът издуха саждите. Тънкият ясен месец се настани върху черния силует на дърветата.

Нова луна — нов живот.