Алберт Лиханов
Пролитане (18)

18

Глебка се въртеше напред-назад — ту се мотаеше около баба си в кухнята, ту край оградата, ту скучаеше, седнал върху един насип до стената на къщата; щом чу гласа на брат си, мигом се втурна насреща му, даже събори стол.

— Гледай в краката си — смъмри го брат му, докато го настаняваше до себе си. — Виж славейчето на картинката.

— Не е цветна! — разочаровано рече Глеб.

— Книгата е стара, пък и защо ти е цветна — славеят не е шарен. Чуй какво пишат учените — настоя Бориска. — „Оперението в горната част на тялото е червеникаво до тъмнокафяво или сиво; по-тъмно е само на темето и гърба. — Борис потупваше за Глебка по посочените в текста места, за да онагледи казаното. — Долната част на тялото му е по-светла, в жълто-сиво, а най-светли са гърдите в средата и шийката. — Когато Боря прокара пръст по шията му, Глебка се разсмя от гъдела, а баткото продължи: — Очите са червено-кафяви, клюнът и крачетата — червеникавосиви до тъмнокафяви.“

— Значи — обобщи Глебка, — този чичин е виждал славей?

— И още как! — засмя се Бориска. — С всичките му подробности! Само ние, в нашия Краснополянск, нищо не виждаме и нищо не знаем.

— Ама аз искам! — не настоя, а радостно възкликна Глебка.

— Ще получиш, щом поискаш; весел ли си, смях разплискваш; който търси, той е близко! Чувал ли си я тази песен? — усмихваше се по-големият брат. После прибави със сериозен тон за себе си: — Само да не те домързи да искаш и да търсиш!

— Няма да ме домързи! — сопна се Глебка.

— Браво на теб! — отвърна баткото. — Чуй по-нататък! И да го запомниш!

Продължи да чете:

„Там, където този удивителен певец се чувства закрилян от човека, той се заселва в непосредствена близост до неговото жилище, без да изпитва страх; дори напротив — често проявява смелост и тогава начинът му на живот става лесен за наблюдение.“

— Виж ти — възхити се Глебка, — а пък Васка разправяше, че не можело да се види. Значи, може!

— Слушай по-нататък! „Може да се каже, че по нрав славеят е сериозен и разсъдлив. Движенията му са отмерени и излъчват достойнство, осанката му е благородна — с тези си качества той превъзхожда всички други птици, които живеят в нашето отечество. Обикновено славеят каца на някоя клонка не много високо над земята, опашката му щръква почти право нагоре, а крилете се отпускат толкова ниско, че краищата им остават под опашката. Славеят рядко скача от клонка на клонка. Когато го прави обаче, скоковете му винаги са големи… Лети бързо и с лекота се издига нагоре в небето, сякаш по предварително начертани дъгички; малките разстояния прелита като пърха от храст на храст и постоянно променя посоката си. Никога не лети над голото поле през деня…“

— Боря — прекъсна четенето Глебка. — Аз обичам славея. Той е много умен.

— Ами не е глупав — пошегува се Борис. — Но ти май се умори?

— Не, не се уморих — възрази Глебка, докато слизаше от стола. — Но искам постепенно, разбираш ли? Все едно си ми донесъл торта, вкусна-превкусна. И настояваш с всички сили да я лапна цялата наведнъж. Извинявай, ама не мога! Ще я ям дълго, парче по парче. Виж ми главата — видя ли? Не е голяма! Не можеш да ми напъхаш цялата торта в устата. Сега ще се поразходя, ще помисля хубавичко… А после ми я дочети!

И без да обръща внимание на смеха на Борис, пое мърморейки навън:

— Бива си го! Никога не лети над голото поле!

Бориска гледаше гръбчето на своето братле на прага на къщата и детското му сърце отново се сви от неизпитвана никога досега нежност. Радостта го обгърна отвред — радостта, че от библиотеката е взел най-подходящата книжка и че този господин Алфред Брем я е написал толкова достъпно и разбираемо, дори за тях двамата с Глебка.

Някакво безкрайно, изпълнено с радост пространство се разкриваше пред самия него — облаците над главата му, скупчени, нагласени, окъпани в розово от слънцето, а отпред — самият той на върха на висока планина; обсипаното с цветя поле, реката, отразяваща небесата и прозрачният чист въздух, в който се стрелкаха бързолети и други прекрасни птици. Само славеите липсваха. Колко точно Глебка беше забелязал изречението от книгата: денем славеят никога не лети над голото поле, а в пространството на Боркиновото видение имаше ясен ден, пронизан от бавно гаснещо, не твърде ярко слънце — то очертаваше прозрачни, различими много надалеч, поразително отчетливи, неразмиващи се контури…

Неизвестно защо и как, през последните години пред Борис започнаха да изникват странни явления. От нищо и никакво. Някой вземе че каже нещо или пък изведнъж нещо му щукне — и не щеш ли, вземе че като птица полети в някакъв друг свят, в някакви фантастични, никога невиждани далнини. Те бяха хем различни, хем еднакви. В тези далнини никога не се срещаха хора, но животни и птици имаше в изобилие. И заедно с тях — някаква величествена, някаква вселенска красота. Той съзираше незнайни, недокоснати лесове, толкова близки, че му се искаше да поеме в длан пеперудата, прелитаща само на една ръка разстояние.

Пред погледа му изникваха планини, озарени от косо слънце и склоновете на върховете им му се струваха ярковиолетови, също като при онзи знаменит художник, чиято картина беше видял в едно списание.

Привиждаха му се и морета, но такива, каквито не можеш дори да измислиш. Целите в айсберги — много ярки, сини, бели, цветни — невероятна красота — светлосини ледени полета, които окото не може да обхване…

В тези мигове той сякаш летеше над земята. Въпреки че това никога не ставаше насън — ето кое е най-удивителното.

На малко ли хора им се присънват чудеса, а Бориска почти нищо не сънуваше — нима можеш да сънуваш някакви незначителни разговори с майка си, с баба си, с момчетата от горевчанската тайфа; тези сцени обхващаха цялата вселена със своята фееричност, с величествената си далнина, с пространствата си — те изникваха внезапно, сякаш от нищото, посред бял ден. Душата му се отделяше от тялото, възнасяше се на недосегаема висота и от нея той съзерцаваше света: сякаш ту се сбогуваше с нещо, ту опознаваше нещо, или се подготвяше за нещо необикновено.

В руския език има думи, които изразяват това състояние — струваше му се, мержелееше му се, привиждаше му се, нещо го изкушаваше. Неразбираемите ярки светове изкушаваха Бориска и завръщайки се от своите странни пътешествия на духа, той не идваше веднага на себе си.

Този път в стаята го върна Глебка. Момчето лекичко докосна ръката на батко си и внимателно се вгледа — вероятно не за първи път — в широко отворените му очи, в неговата странна неземна замисленост.

— Боря, какво ти е? — попита Глебка, без да отмества своя всичко разбиращ поглед. — Има ли ти нещо?

Изпаднеше ли в такова състояние, пулсът и дишането на Бориска се учестяваха. Навярно със сърцата на птиците, докато се вият в необятното пространство, се случва същото — скоростта им е голяма, крилата им трептят, а значи кръвта им би трябвало да тече бързо.

Борис въздъхна, душата му се спусна от неземните висини в неговото тяло, той погледна Глебка с все същата радост — радост за тях самите и за книжката, подарила им това чувство. Той попита:

— Ще хапнеш ли още едно парче торта?

— Режи! — съгласи се с разбиране малкият.

— Продължавам да чета. Макар че следва голям отрязък от Тургенев.

— И това ли е торта?

— И то каква!

— Да я опитаме!

— „Добрият славей трябва да пее разбираемо и да не смесва пасажите, а ето какви са славеевите пасажи:

Първо: пилкане — така: пил, пил, пил, пил.

Второ: потракване — чук, чук, чук, като кълвач.

Трето: ситнене — сякаш някой сипе сачми по земята.

Четвърто: търкаляне — трррррр.

Пето: почти се разбира — цип, цип, цип.

Шесто: като върбова свирка — звучи протяжно — уууу, уууу, уууу а в края кратко: тюк!

Седмо: кукувичи полет — кукувицата като литне, кука по същия начин. Едни такива силни, звънки изсвирвания.

Осмо: като гъсочета — га-га-га-га.

Девето: припряно почукване: стърчиопашка — има такава птица, прилича на чучулигата — или на йоника, изсвирване, което сякаш описва кръг: фюиюиюию.

Десето: започва така — фиу-вит — нежно като червеношийка.

Това не са истински пасажи, но славеите обикновено започват с тях.

Истинският славей пее като по ноти: започва с фиу-вит и изведнъж — тюк! Това се нарича изтласкване. После пак — фиу-вит… тюк! Тюк! Следва двойно изтласкване — и половин такт, така е по-добре, а третия път — фиу-вит — сякаш внезапно се пръсват сачми и започват да се търкалят — едва се държиш на краката си — прогарят те!“ Ох!

— Ами аз нали съм седнал — успокои брат си Глебка. — Защо охкаш? Вярно, не разбрах нищо. Няма и да го разбера, ако с теб — обаче без момчетата — не го препрочетем. Там! В храстите! В края на гората, където пеят!

Борис отново се изненада от напълно зрялото желание на Глебка. Няма измъкване! Въпреки че в своето привечерно пътешествие сред природата двамата не взеха със себе си книгата, докато седяха на същото онова място, на което бяха седели с цялата група преди няколко дни, те често си припомняха написаното от Тургенев: и се търкулват — трррр и цип, цип, цип, цип и чук, чук и пил, пил… Изсвирването, което сякаш описва кръг, неразбираем само до неотдавна, наистина беше като въртене в кръг, как иначе да наречеш това фюиюиюию…

Глебка дори забеляза, че звукът на изпуснатите сачми е такъв, сякаш падат по пода, а не на земята — беше прав. Оплака се на Бориска, че не знае що за птица е стърчиопашката. Затова пък много му хареса думата изтласкване и веднага започна да я използва в собствената си реч. Дори се научи да подражава на славеите, разбира се съвсем по детски:

— Фиу-вит, тюк! Фиу-вит, тюк!

Но старанията на Бориска се оказаха напразни. Глебка не се успокои и повтори:

— Искам да го видя!

Дори се изненада:

— А ти, Боря, да не би да не искаш да видиш славея? И то сега! Когато научихме толкова много за него.

Търсенето щеше да продължи.