Алберт Лиханов
Пролитане (42)

4

На вратата се почука точно в най-неподходящия момент, когато човек съгрешава, а следователно е и най-слаб.

Когато влязоха военният комисар с още някакъв немлад, мустакат, тих, с потиснати очи мъж с пагони, а след тях и Хаджанов, Глебка дори не можа да се изправи. Обикновено по това време майка му вече си беше вкъщи — с баба му поне от половин час можеха да шетат из къщата, но днес неизвестно защо нея я нямаше и се наложи баба му да посрещне мъжете. Глеб също се надигна.

Военният комисар свали офицерската си фуражка, заби поглед в ъгъла, после вдигна очи някъде над главите им и каза:

— Носим ви горчива вест. Вашият син — той поправи униформата си и погледна възрастната жена, — вашият внук… и вашият брат Борис Матвеевич Горев загина като храбър боец, по време на изпълнение на воинския си дълг.

Глебка тръсна глава, стори му се, че му се е счуло, успя само да прошепне:

— Как така загина?

И се хвърли напред, защото баба му започна да се свлича на земята. Не да пада, а да се свлича, да пропада, сякаш подът беше изчезнал под краката й.

Той закъсня — мъжете я уловиха и я отнесоха до кревата; Глебка се засуети около нея, донесе й вода, така сякаш отлагаше за по-късно съобщението на военния комисар.

След като подаде водата обаче седна на пода и закрещя. С пълно гърло.

Едва сега до него достигнаха думите на военния комисар. Нямаше го Боря!

Протяжно изкрещя своя зов за помощ:

— Майчице!

Доведоха майка им. Двама души в бели престилки я държаха под ръка, тя се свличаше, пропадаше също като баба му и санитарите поднасяха към лицето й някакво вонящо памуче.

Щом я зърна, Глебка осъзна, че всичко е истина — лицето на майка му беше бяло като платно, а под очите й се виждаха огромни сини полукръгове.

Сега умираше тя, Глебка осъзна това и пое към нея викайки:

— Майчице! Боря! Майчице! Боря!

Мина може би цял мъчителен час на стонове и сълзи, на амонячни памуци, докато разберат, че всъщност Боря вече е тук, че Товар-200^[1] е пристигнал в Краснополянск, в същата онази морга в бившия господарски склад, където в наше време — до погребението — се съхраняваха телата на покойниците.