Алберт Лиханов
Пролитане (27)

7

Борис се чувстваше странно. Предната вечер, когато Хаджанов му каза, че директорът на училището е разрешил да отсъства за два дни и окончателно се увери, че пътуването е сигурно, той съобщи за това на майка си, на баба си и на Глебка.

Както можеше да се очаква, Глебка започна да надува гайдата — не, това не беше реване, а по-скоро нещо между радост заради брат си и яд, че няма да бъде там и да види какво ще стане. Майка им закачливо го шляпна по гърба, а после се завайка, че трябва да си вземе нещо за ядене. Боря отказа: по думите на майора, там щели да ги нахранят, затова хич да не се трепела.

И се самоизключи. Както винаги, успешно.

Когато майорът го обучаваше да стреля, той го учеше да командва самия себе си. Например, лежиш, а целта е пред теб: обикновеното прицелване и стреляне не са достатъчни. Трябва да се съсредоточиш, да се прицелиш, да спреш дишането си, тоест да замреш за миг, да натиснеш спусъка, да разтовариш цялото си тяло, пък макар и за миг; после отново да се съсредоточиш, да се прицелиш, да спреш дишането си, да замреш, да стреляш…

За многото дни в стрелбището — а той не гърмеше просто така — Борис достигна до упражнение МВ-6 — истинското, мъжкарското, олимпийското — за което се изискват много сили; Боря успя да оттренира не само своето търпение, но и трудното умение да се самоконтролираш.

Упражнението МВ-6 съдържа четирийсет изстрела лежешком в продължение на един час, стоешком — още един час и четирийсет от коляно — час и четвърт, според утвърдените правила от държавните органи. Три часа и петнайсет минути е само стрелбата, а с подготовката и промеждутъците между стрелбите — цял работен ден. Борис се шегуваше мислено, без да споделя с никого, че затвори ли очи между сериите, без проблеми може да заспи.

Това впрочем не беше изключено да се случи и от преумора?

Той не мислеше така. Беше сигурен, че умее да се самоконтролира — тренираше в себе си волско търпение, обучаваше волята си да изпълни всичко, което поиска от нея.

Още вчера вечерта той взе решение да се самоизолира от всичко друго, да не реагира на нищо странично, да се съхрани за стрелбата. Дори лошата памет на полковник Скварушкин не му повлия. Сякаш знаеше, че всичко ще свърши както трябва.

На стрелковата линия излезе спокоен, без озъртане встрани, изчака без напрежение реда, който ще му определи жребият, равнодушно изслуша препоръките и указанията на съдиите.

Първи отиваха на състезание юношите. Участниците бяха само седем в поток; определиха рубежа на 25 метра — елементарно упражнение — 10 изстрела от положение лежешком.

Това упражнение носеше името МВ-2. Преодолелите го успешно състезатели, след зачитането на резултатите, щяха да получат по още 20 патрона и да изпълнят упражнение МВ-8; след него, при успешна стрелба, те щяха да са покрили норматива за II и I разряд и дори норматива за кандидат-майстори на спорта.

Всеки път, когато по време на тренировките Хаджанов заговореше за всякаквите му там разреди, от стеснение Боря просто махваше с ръка. Той не знаеше конкретно колко точки са нужни за определен разряд — основната му цел, към която го насочваше и Хаджанов, беше една — всичките десет куршума в петсантиметровия център на мишената! Смятаха деветката за минус една точка, осмицата — за минус две. Срещу тези минуси беше битката им. Точните попадения възприемаха като нещо нормално — не като повод за радост.

Когато Боря вървеше към старта, той не виждаше нищо, включително и съжалението в погледите на присъстващите. Нали калъфът, в който носеше пушката си, беше за въдица — какво можеше да се съдържа вътре и то в ръцете на някакъв хлапак от скапаното градче Краснополянск?

Но щом извади от него леката си „цигулка“ немско производство — спортния си „шмайзер“ с диоптричен мерник, съответстващ на изискванията, откъм малобройната тумба наблюдаващи се чу краткотраен тих шум. Боря не обърна внимание и на изненадата в погледите, насочени този път към майора — явно е пробивен, сочеха го те, неслучайно е от Министерството на отбраната.

Борис отстреля своята цел бързо и уверено. Знаеше, че е постигнал не по-малко от 98 точки.

Лежеше със затворени очи и чакаше другите да приключат стрелбата. Докато сменяха мишените, дойде единият от съдиите, сложи до него кутийка с патрони и му каза:

— Вие продължавате в МВ-8; още двайсет изстрела! — и прошепна: — Вече си шампион!

Боря не отговори, дори не кимна — от доста време той се намираше в своето прозрачно убежище. С крайчеца на окото си отбеляза, че повечето от момчетата продължават стрелбата, но някои вече си събираха багажа. Двама или трима.

След вторите десет изстрела смениха мишената още веднъж. Не обявиха резултатите, просто им дадоха команда да продължат. Боря се пообърка: на два или на три пъти улучи деветката. Трепна. Колкото и да си заповядваше спокойствие, наруши дишането си. И се появиха — разбра го — три минуса.

Стрелбата завърши, по команда участниците се изправиха, взеха оръжието си и се отправиха към своите треньори. Известно време пресмятаха точките. След това Скварушкин пое в ръце допотопния си мегафон. Дълго щрака, повтаря „проба, проба, едно, две!“ — накрая обяви:

— Според общите резултати в състезанието за юноши в упражнение МВ-1 победител е Борис Горев (Краснополянск) с резултат от 98 точки, което надвишава норматива за втори разряд — за възрастни.

Чу се откъслечно ръкопляскане, Борис също плесна два пъти с длани, без да си дава ясно сметка, че става дума за него.

Скварушкин продължи:

— От упражнение МВ-1 преминахме към упражнение МВ-8. Победата удържа отново Борис Горев, ученик от единайсети клас. Общата сума, която събра той е 293 точки, покриващи норматива за кандидат-майстор на спорта.

Този път ръкоплясканията бяха по-силни.

— Обявявам Борис Горев за два пъти шампион на областта в стрелковата дисциплина за юноши. Връчването на почетните дипломи ще се осъществи на тържествена церемония в края на състезанията.

Хаджанов само дето не подскачаше. Възклицанията му нямаха край!

При него дойдоха двама непознати за Борис мъже, които го поздравиха, след което започнаха да се възторгват от „шмайзера“ и да разпитват за цената му — къде и за колко го е купил.

— Не знам — правеше се на гламав майорът, — изпратиха ми го от Министерството на отбраната! Там си имат свои доставки!

Единият обаче беше по-настъпателен, попита:

— И във фактурата ли нямаше цена?

— Може да е имало — хитруваше Хаджанов, — изобщо не съм обърнал внимание, дават — какво повече! Останалото е работа на счетоводството…

Скварушкин обяви през хъркащия мегафон началото на състезанието за възрастни — упражнението оставаше същото: МВ-8, трийсет изстрела от 25 метра.

— Искам да поясня — каза той, — според правилата, резултатите от стрелбата в състезанието за юноши са валидни и в състезанието за възрастни. Моля следните състезатели да заемат местата си…

Възрастните участници бяха съвсем малко повече от юношите — общо шестнайсет. Майорът и Боря отначало стояха в редовете на зрителите, но от далечното разстояние не можеше да се видят резултатите, а електронно табло липсваше — някакви преминаващи хора обясняваха, че не е възможно тирът да бъде оборудван — струвало твърде скъпо и нямало изгода — състезания се провеждали рядко.

Водеха се множество разговори за трудната съдба на спортната стрелба, за това колко непрактична е излязла тя, за разлика от стрелбата по панички. О! Там, окичени с безумно скъпите си играчки, местните богаташи се забавляваха с ловните си пушки пък и патроните им си ги биваше — не бяха за дребен дивеч. Да не говорим, че в близост до тези стрелбища се намираха истинските клубове на тъдявашните олигарси, ресторантите им, мацките им и всичко останало. Подпийнали отиваха да стрелят, перчеха се един пред друг до късно през нощта — осветяваха ги прожектори, дуднеше музика — с други думи: шоу!

Получаваше се така, че състезателите по спортна стрелба бяха нещо като пролетариата на стрелящото общество — техните запокитени в забравата на живота и властта бедняци, а аристократите — със своите ловни оръжия, заели позиция пред устройствата за мятане на чинийки, можеха да се наслаждават на всички удоволствия, със своите потънали в лой търбуси.

Това се обсъждаше на улицата, където се скупчваха зрителите, отпадналите стрелци и техните треньори.

Почти всички пушеха, но всички без изключение проклинаха съдбата си.

Хаджанов и Борис не пушеха и не се оплакваха — те бяха напълно неизвестни за местните хора и от време на време към тях се концентрираха надеждите на стрелците.

Питаха майора:

— Как е положението в Министерството на отбраната? Кога ще са състезанията между областните военни окръжия? Защо никого не го е еня за младежта? Кои ще попаднат в армията — само боклука ли?

— Как така боклука?! — недоумяваше Хаджанов. — Този, когото ви доведох, и той ли е боклук?!

— Една птичка пролет не прави! Но момъкът си го бива!

От тира излезе някакъв мъж в занемарено облекло — както мачкаше евтината си папироса, той се насочи право към тях и каза на Борис:

— Поздравления. Ти комай ще отнесеш приза и при възрастните.

От радост Хаджанов започна да прегръща изпадналия мъж и да го потупва по рамото. Щом се отдалечи обаче, другите обясниха на майора кой е този човек:

— Майстор на спорта от международна класа. Съдия първа категория. Заместникът на Скварушкин. Беше добър стрелец…

— Защо „беше“? — учуди се майорът. — Стрелецът си остава стрелец вовеки веков. Също като славея — винаги пее.

— Прав си — усмихна се обясняващият. — Знаеш ли обаче каква е разликата между стрелеца и славея?

— Не!

— Славеят пее, а не пие! — И чукна с показалец по гърлото си.

Често споменаваха някакъв си Ершов. Казваха: „Резултатите са слаби! Ершов го няма! Щяха да видят звезди посред бял ден, ако беше тук!“

После някой подхвърли:

— Пази си нервите. Утре сигурно ще се появи. Шестицата и деветката са утре. А утре вечерта е единайсетицата.

Боря знаеше, че шестицата е упражнението МВ-6, а продължаващата три часа деветка е МВ-9 — шейсет изстрела лежешком. Единайсетицата включваше две серии по двайсет изстрела по движеща се цел; първата серия — по бавно движеща се мишена, втората — по бързо. Той не беше тренирал такава стрелба. Никога не беше виждал как се прави.

Излизаше, че за организаторите първият ден не е от голямо значение, беше малко като за самодейци. Към четири всичко приключи, Скварушкин излезе от стрелбището, протегна се, изруга на глас и припряно запали папироса. Явно въздържанието в продължение на толкова часове за него беше сериозно изпитание.

След като размени по някоя и друга кратка реплика с мнозина възрастни, той се добра до отбора на краснополянци: един стрелец и един треньор. Каза следното на майора:

— Е, ти изненада всички ни! По каква програма го тренираш? На Детско-юношеската спортна школа (ДЮСШ) ли?

— По програмата на своята интуиция, другарю полковник. Плюс физическите упражнения. Плюс че ученикът ми е един — цъфна в усмивка Хаджанов.

— Само един ли ти е? — учуди се Павел Николаевич.

— По-точно, един и половина! Боря има по-малък брат, второкласник.

Скварушкин се разсмя от сърце и каза, че за малчугана по би подхождала пневматична пушка, после поклати глава, изненадан, че някакъв хлапак гърми с малокалибрена пушка.

— Сега накъде сте? — попита той, докато оглеждаше опустелия двор, по който се влачеха гладните псета. Посочи към тях. — Властите откога ни предлагат да ги застреляме, но как да вдигнеш ръка!? Мръсна работа е, стрелец, и то професионалист, да си сложи такъв грях на душата. — После изведнъж се обърна към Хаджанов. — Не щеш ли ти да се заемеш?

— Какво пък — бойко отвърна майорът. Но бързо се спря: — Защо пък аз?

— За пари, за какво друго… Сега за пари всеки е готов на всичко… Стрелците обаче отказаха да гръмнат кучетата. До един. То пък големите пари.

Попита ги отново:

— Сега накъде сте? Към къщи ли? Утре връчваме наградите…

Хаджанов каза, че му били дали колата само за да пристигнат до тук; връщането щяло да е с рейс, предстояло им голямо тръскане, което нямало да се отрази добре на Боря за утрешните стрелби — те на всичкото отгоре били сутринта — не знаел дали ще може пак да му осигури кола.

— Че какво пък има да отстрелва утре? — учуди се Скварушкин. — Юношите приключиха, той е шампион на областта, моите поздравления!

— Ама как така, другарю Скварушкин! — възкликна майорът. — Павел Николаевич, а с МВ-6 какво ще стане? Той е подготвен за сериозна стрелба!

— МВ-6 е за мъже. За възрастни! Продължава три часа! Ти би ли могъл? Стрелял ли си?

Въпросът беше само към Бориска.

— Многократно — усмихна се той, показвайки ослепителните си зъби.

— И многодневно… — потвърди Гордеевич. — Можете да го проверите! — После добави: — Той е единственият сериозен стрелец в стрелбището ни! Стреля денем и нощем!

— Е, е… — коригира го Скварушкин, — който не спи нощем, сутрин стреля неточно!

Тримата излязоха от двора и отидоха при автобусната спирка, обсъждайки дали има смисъл Боря да участва в такова състезание за възрастни. Скварушкин повече се усмихваше и по-малко се мръщеше. Попита ги пак:

— Сега накъде сте?

— Ще потърсим хотел. Или дом на колхозника, ако такива са останали.

— С оръжието ли!? — възкликна онзи. И внезапно предложи: — Я елате у нас. Моите са на вилата, аз съм сам, хайде! Няма да ви оставя на улицата!

Скварушкин имаше висок чин — все пак беше полковник; апартаментчето му изглеждаше прилично, макар и двустайно в едно старо олющено блокче. Възрастните пъргаво се заловиха да приготвят вечерята, тъй като Хаджанов пътьом беше прескочил до един магазин, от който се беше появил с цял набор консерви и буркани — сега те стояха отворени и скупчени върху сбутаната до дивана масичка; както каза майорът: на когото му е тясно, да си потърси зала.

— Каква ти зала! — усмихна се Скварушкин. — И това едва измъкнахме, не бях на служба тук, повече от ясно, служих в нашите части в ГДР — къде са днес тези части, къде е това ГДР? Срам ме е да го кажа, изнесохме се почти на бегом. Като при някакво безумно отстъпление! Кутузов щеше да умре от срам. Напъхаха всички ни — всеки в различен джоб — мен ме бутнаха тук.

Той поклащаше глава, ругаеше, без да се съобразява с Боря — щом е стрелец полковникът вече гледаше на него като на равностоен. Стрелбата е работа за мъжкари, трябва да свикнеш и с навиците на мъжкарите.

Останаха до късно, полковникът пушеше своите отдавна демодирани, повече от стари папироси „Беломор“ и им разказваше за своя живот, прехвърляйки се час по час към проведените днес стрелби.

Когато възрастните поведоха разговор за утрешното състезание, Борис се стараеше да запомни всяка подробност, полковникът обаче не каза нищо конкретно, с изключение на онова за Ершов.

— Той е съвсем млад човек, само старши лейтенант, наскоро завърши общовойсково училище, бутнаха го на кучешка работа — заместник-началник на комендантството, мъчи се да си уреди преместване, но трябва търпение, първото назначение си има срок — „от — до“ — няма мърдане! Затова набляга на стрелбата. Още от училището дойде Майстор на спорта, сега изглежда, иска да се разкара чрез стрелбата. Как ли? Ами първо печелиш окръжното, а попаднеш ли на всеросийското, спечелиш ли го, взимат те в ЦСКА. Те са всемогъщи!

В продължение на цялата насрещна на балкона стена, до тавана се извисяваха остъклени рафтове с книги. Между тях имаше поставка с осветен аквариум — в него бавно плуваха красиви червени рибки. На пода се търкаляше малко коте — то смешно се извиваше, лягаше по гръб, пъчейки коремче към Боря, вкопчваше се в ръкава му или скокваше върху облегалката на дивана, където пристъпваше, сякаш се радваше на странната мъжка компания.

— Така да бъде — каза полковникът на Борис, след като се наговориха до насита с Хаджанов, — значи ти ще издържиш тричасовата стрелба утре, така ли? Това са сто и двайсет изстрела!

Боря небрежно повдигна рамене.

— Стрелял съм много — отговори той, — но сам в тира. В състезание не съм участвал.

— Въпреки че днес ни изненада — замислено продължи Скварушкин, — и ни зарадва… Трябва да знаеш, че всичко това — той сякаш обгърна с ръка цялата стая, въпреки че очевидно, имаше предвид друго, — от днес нататък ще бъде съвсем различно, разбираш ли! Спортната стрелба е сложно нещо! Трябва да приковеш погледите. Не на такъв като мене. На някой, който да те промъкне, да те вкара в лъча на прожектора, да те оборудва с най-доброто, да ти помогне. Никога няма да имаш гаранции, запомни това. Провалиш ли се — изхвърлен си, здрасти няма да ти казват. Днес спортът е професия, там са големите пари, политиката; избяга ли ти късметът, пречупиш ли се — чупката, Вася!

Полковникът млъкна, смукна от своя вонящ „Беломор“ и продължи:

— Бива те в стрелбата, стана кандидат-майстор на спорта — хвани си пътя, влез във военно училище, сложи пагони. Да си новобранец в казармата, не е по-сладко. И в едното, и в другото — помията е сигурна. Но едно е да прослужиш две години редовна служба — там и под куршумите можеш да попаднеш, а съвсем друго на всеки пет години звездичките — макар и малки — да кацат по раменете ти. Ами в твоя Краснополянск на дудук ли ще свириш — голяма радост, няма що! Кому? За жълти грошове ли? С какво образование?

Скварушкин само за три минути разнищи и разфасова целия бъдещ живот на Бориска. Всичко му се изясни като две и две. Неслучайно се казва, че да вденеш чуждата игла става като на шега, своята обаче…

Борис се вслушваше във всяка дума. Гледаше Скварушкин без да мигне дори. Не можеше да се разбере какво цели този снажен възрастен полковник с бял пух и сиви коси на главата?

Най-вероятно нямаше цел, просто разсъждаваше на глас, по-скоро за собствената си съдба, отколкото за тази на Боря, но се получаваше така, че младият човек, обучил се да стреля добре благодарение на една чудесна случайност, по същество не е нужен на никого и никой не е предвидил за него никакво място в този блудкав, неизвестно накъде движещ се живот.

Беше ли се замислял над това по-рано? Да, и то неведнъж! И момчетата наоколо — също. Но сега бъдещето беше разтворил един добре настроен към него, преживял много неща чужд човек. Цялата тази реч на полковника прозвуча някак особено тежко, като окончателна присъда.

Възрастните разговаряха още дълго, приглушавайки глас и до него достигаха само откъслечни думи, от които ставаше ясно, че и двамата оплакват своето житие-битие, тъгуват за Съветския съюз, когато се живеело задружно и без страх и никой не изпитвал тревога за своето бъдеще.

— Цял живот страдах — каза на висок глас Скварушкин, — че нямам деца. А сега се радвам! На тях им е най-тежко!