Алберт Лиханов
Пролитане (56)

6

В края на същия този разговор, най-първият, Петка изговори следните думи:

— Тези тъмноликите! Нали са те държали там в плен?! А пък тука се разхождат като че ли са си у дома!

Не е за вярване, но Борис възрази:

— От мургав до мургав има разлика. Ти не ги слагай в един куп всичките!

Баба им постави точката като попита това, което се въртеше на устата на всички:

— Ами този… Нашичкият… Усмихнатият… Махмуд, как беше по-нататък — от същите ли е?

— От съседните — отговори Борис, — и той е горе-долу оттам, наблизо. Приличат си…

— Там всички си приличат — не мирясваше Петка, въпреки че не беше наясно. Понякога обаче и без да знаеш, отгатваш.

Борис кимна.

Въртеше се и още нещо — неизяснено и важно — по-важно няма накъде. Как така се случи, че у дома пристигна ковчегът с тялото му, на кого беше необходимо — да пробута неговите документи на друг, по всичко изглежда обезобразен човек? И най-накрая, кой ли беше този човек — погребаният с името на Боря? Той и това обясни, макар че как да го обясниш докрай? И без него военната служба, отговаряща за Товар-200, изглежда се е объркала, засуетила се е, повикал го следовател, после всичко затихнало. А иначе човекът бил също Горев. И също Борис.

— Ще дойдеш ли на гробището — попита го притеснен Глебка. — Да видиш? — Искаше да добави „своя гроб“, но не се реши.

— Ще дойда — спокойно отговори Борис. Погледна изпитателно Глебка право в очите. — Сега, веднага ще дойда!

Колкото и да го убеждаваха баба му и майка му, колкото и да го уговаряха, че и утре ще успее, той бързо се облече и без да се обръща, без да вика никого със себе си, излезе от дома.

Събра се прилична кавалкада: за Марина въобще да не говорим, Глебка и всичките другарски приятелчета все пак бяха успели да вземат две бутилки и буркан с краставички; с тях се помъкнаха и трима възрастни, по-скоро старци, последните мъдреци фронтоваци от Горевите, с медалите си, които като приглушени камбанки прозвънваха едва-едва под тънките, подплатени срещу вятъра дрешки. Тези старци вървяха след младите бързешком, с дребни крачки, подхлъзваха се по леда, залитаха от виното и обсъждаха нещо тяхно си и разбираемо само за тях. От време на време, когато вървящите отпред се обръщаха, старците молеха да ги почакат, да не натискат педала толкова силно и тогава младото племе малко намаляваше, без да се опитва да задържи само един човек. Борис.

Той крачеше най-отпред с големи, силни крачки, Глебка си помисли, че движенията му сигурно са били така мощни и невъзможни да бъдат спрени и там, в заснежените, тайнствени южни места, когато се е спасявал, спускайки се от планината. Единствено Марина успяваше да върви заедно с него.

Това беше правилно, на него му беше нужно да отиде по-рано, да остане сам, и беше справедливо да е с Марина.

Глебка помнеше как миналата зима тя стоеше на колене тук, пред гроба и плачеше, останала без сили. Дори не дръзваше да си представи, че този студен ден може да има продължение. И то какво!

Той забави крачка, останалите също намалиха, хем да дочакат старците, хем да дадат на Борис и Марина поне две-три минути да останат там само двамата. Когато през утъпканите пръхкави преспи стигнаха до гроба, Борис стоеше, свалил шапка, а Марина вдигаше яката на шинела му. Лицето на Боря изглеждаше съвсем изтръпнало — то беше бяло, сякаш замръзнало, а сивите му очи изглеждаха черни. Той се беше втренчил в надписа на дървения, боядисан в червено паметник. Гледаше името си, гравирано на табелката — годините, месеците и дните на своя живот и в него се сътворяваше нещо тежко и невидимо.

Старците най-сетне доплуваха. Едва сега Глебка разбра защо бяха дошли на гробището. Не им беше интересен гробът — какво, да не би да не са виждали гробове, да не би да не са били на зимно замръзнало гробище? Но никога и никой не беше виждал човек пред собствения му гроб. Как ли ще се държи? Какво ще каже — или няма да каже? И въобще какво трябваше да се случи тук?

Нищо не се случи. Боря се държеше спокойно, по-точно сковано поради премръзването. Дълго-дълго стоя, после се отпусна на колене. И наведе глава.

Тогава един от старците кимна на младите, изглежда той знаеше точно кога и какво да се прави, зад гърбовете се дочу познато бълбукане. Протегнаха първата чаша на Боря, той я взе и шумно глътна веднъж. Спря.

Плисна цялото съдържание в снега, направо пред паметника, под лъскавата табелка със своето име.

Трудно се изправи, без да поглежда върна чашата и през цялото останало време стоя неподвижно, докато останалите пиеха водка и замезваха с краставички; те отначало водеха разговора внимателно — само дума, само фраза, а после от изпитото и преди това, и сега — все по-шумно, докато накрая оживено и едва ли не радостно се разгълчаха — в края на краищата това си е радост и е небивал късмет, че там долу лежи не Борис, а друг, и макар да е жалко за него, какво има тук да се обсъжда — това си е невиждан обрат в живота и Борка е жив! Жив е и трябва да се радва!

И тогава прокънтя вик. Мъжки и отначало непонятен за всички.

— Боря! — Крещеше гласът в настъпващия здрач. — Сине!

Всички се обърнаха по посока на вика и веднага познаха невисокия и набит човек, който препъвайки се и размахвайки ръце, тичаше през преспите. Беше Хаджанов. Той дотича до гроба, прегърна Борис, разцелува го три пъти и извика:

— Боря! Чудо! Това е чудо, Борис!

И заплака.

На Глебка му стана криво, но се оправи. Майорът плачеше искрено, по мъжки горчиво и се задъхваше дълбоко. Наистина. Неловката пауза свърши, когато Борис вдигна ръце и също прегърна майора. Някой поднесе на Хаджанов почти пълна чаша и той, оголил зъби, започна яростно и радостно да пие водка като шумно преглъщаше. Адамовата му ябълка подскачаше.

— Това е чудо — викна той като запокити чашата. И добави: — Слава на Аллах!

— Слава Богу — някой го поправи в полумрака.

— И на Бога слава — извика Хаджанов ядосано. — На всички висши сили слава заради това, че ни върнаха Борис! На всички!

Тогава хората вече свободно и примирено зашумяха. Кой е този Хаджанов — нима има значение, след като Боря се беше върнал, наистина като по чудо спасен и стоеше тази привечер пред собствения си гроб, а според народното поверие това означава само едно: ще живее дълго-дълго, до дълбоки старини.

А може и да не е така, ако си припомниш, че вече го бяха опели в параклиса?

Може би след като е опят и погребан, но е останал жив, той се измъква изпод Божията длан и става свободен? Ничий? Него вече го няма, но той е тук и това означава, че вече започва да принадлежи на някого другиго? На кого — и без думи е ясно.

Пази, боже, да е така…

Но Глебка все пак си помисли всичко това. За брата, когото безкрайно обичаше — своя брат.