Алберт Лиханов
Пролитане (35)

7

След приключване на стрелбата двамата поеха към къщи, но Глебка почувства, че Борис е нервен — ту поглеждаше към него, ту ускоряваше крачка, ту спираше, замисляше се, сякаш беше забравил нещо, къде обаче — в санаториума ли? Или изобщо?

Когато стигнаха до библиотеката за възрастни, Борис се обърна и каза на Глебка да се прибира — той щял да надникне в библиотеката. В момчето сякаш нещо се скъса: ето какво било значи! Когато брат му заминаваше във военното училище, Върлината пътуваше в същия вагон. Но какво ли не се случва… А сега излизаше, че…

Глебка огледа своя брат с лека изненада: ръст над средния, слаб, красив курсант, още някоя и друга годинка и ще стане офицер и изведнъж… След него би трябвало да вървят цял табун девици — една от друга по-красиви, а той тръгнал, моля ви се, при някаква си там Върлина, по-голяма от него, библиотекарка — чудо голямо! За какво им е притрябвала на тях двамата някаква си там скапана съученичка с бутилка бира в ръцете?

Всичко това се въртеше в главата и на върха на езика на Глебка — един внимателен поглед би го доловил без усилие, но в същото време Бориска зяпаше встрани, погледът му бродеше по короните на дърветата, по храстите и невзрачните градски постройки — погледите им се бяха разминали.

Глебка кимна и пое към къщи, без да се обръща назад. Отначало той просто вървеше под тежестта на своите мисли, после въздъхна и прости всички Борини грехове, ако такива действително имаше — все пак брат му беше голям човек, носеше пагони, беше майстор на спорта, самостоятелна, зряла личност — какво право имаше той, по-малкият, да оспорва решенията му?

Изобщо за какво става дума, Глебка? Карай нататък сам!

Той хукна. Вятърът духаше насреща му, кой знае защо твърде силен и пронизващ, направо предизвикваше сълзи в очите. Това пък откъде? Времето ли се разваляше, сняг ли се чакаше? Или буря?

Докато тичаше към къщи, Глебка стигна до следния извод: Борис има право и той не бива изобщо да му споменава каквото и да било за Върлината. Точка!

Но когато ги срещна неведнъж и два пъти да се разхождат по улиците на градчето, остана направо поразен от изневярата на батко си: беше се върнал само за броени дни и вместо да ги прекара с него, да си поговорят сериозно или поне да се срещне отново с горевчанската тайфа — нима бяха малко нещата, които трябваше да се обсъдят в детайли — той с нея, та с нея! И изобщо… Нима в града бяха малко другите момичета — хиляди пъти по-симпатични от тази…

Брат му прекара странно времето на своята първа ваканция, по военному — отпуска. Не посещаваше тира, не се мотаеше из къщи, не припираше да се срещне с горевчани, избягваше даже Глебка. Сутрин ставаше, обличаше цивилни дрехи и изчезваше. Глебка, срамувайки се от собствената си постъпка, на два пъти прескача до библиотеката, но Върлината си беше там и не знаеше къде е Борис.

Един път Глебка го видя да слиза от автобуса от областния център. Без да се смущава, Борис прегърна брат си и му каза, че е ходил там по работа — срещал се с полковник Павел Николаевич Скварушкин — двамата обядвали в ресторанта и говорили за живота.

За живота?! Глебка доста се изненада — какво толкова имат да говорят — и така всичко е ясно — живееш и точка! Първо учиш, после работиш, после порастваш, после сигурно ще се ожениш! Борис обаче въздишаше, въртеше глава, мислеше си за нещо свое, после сякаш отърсваше от себе си невидим товар, усмихваше се, повдигаше рамене и питаше Глебка за каквото му хрумне, но някак формално, неискрено, с думи изречени ей така, не от сърцето. Постепенно Глеб започна да ги пропуска покрай ушите си, отвръщайки на безсмислените въпроси с безсмислени отговори.

Помежду им започваше да се прокрадва хлад. Като въглени в догарящ огън… Обяснението беше просто — Борис беше пораснал, а Глебка още се плацикаше в чувствителните води на детството.

Борка, сякаш за да се оправдае пред брат си, веднъж каза на Глебка:

— Просто искам да се позабавлявам, разбираш ли? Като ученик стрелях и само стрелях. Не излизах от тира. Във военното училище всичко става по команда: събуждане, храна, сън! И по нужда ходиш по команда. Като стана офицер, ще си загубя свободата напълно. Ще се наложи аз да командвам другите, няма друг изход. Така че, току-виж тези отпуски са последното ми свободно време. Лятото на последните ми свободни желания. В момента все още съм никой, все още принадлежа на себе си. Защо да не си поживея?

Водеха този разговор, докато се прибираха от спирката. Молбата на по-големия му брат направо го срути. Естествено, Глебка не се разциври, въпреки че едва се възпря. Улови ръката на Боря, притисна се към него и неочаквано тихо заскимтя.

От него се изтръгна един сподавен звук, изразяващ едновременно и щастие, и мъка.