Алберт Лиханов
Пролитане (39)

1

По време на своето учение Борис редовно се връщаше в отпуска и неговите посещения доста приличаха на първото, та Глебка дори се объркваше кога и по кое време — в коя точно отпуска се е случило едно или друго неособено значимо събитие или пък баткото е казал това или онова. Курсантът ставаше все по-зрял, голям и солиден, говореше без да се запъва — гладко, без да сменя интонацията си, така като че ли претегля на кантар всяка своя дума. В горните курсове на училището Борис попадна в един сборен спортен военен тим и започнаха да го освобождават по-често за тренировки и състезания. Почти всеки път той донасяше вкъщи по някоя бляскава купа, на които беше изписано неговото име и Глебка дълго се любуваше на славата на батко си. После баба им вдигаше купите на най-високия възможен рафт, откъдето им се даваше възможност да греят колкото си искат и високомерно, със снизхождение да попоглеждат надолу към минаващото, говорещото, учещото своите уроци и миещото съдове житейско ежедневие.

Глебка понякога улавяше в себе си тайната и дори леко срамна мисъл, че по-раншният им живот, когато Боря все още ходеше на училище, е бил по-интересен и пълнокръвен, тъй като тогава имаха значение всяка подробност, всяка глупотевинка и най-вече те засягаха и двамата — превръщаха се в един взаимносвързан общ братски живот. Разбира се, разделяше ги разликата в годините, класовете, но всичко останало беше общо — улицата, дънерите, където седеше тяхната тайфа и цвъртенето на вранчетата в стария господарски парк.

Сега Борис се намираше в някакви други, невидими оттук пространства — и улиците, и магазините там бяха съвсем други, и самият град, да не говорим за училището, от което — съвсем скоро — щеше да излезе един човек с лейтенантски пагони, един командир, не някакви ми ти там тинтири-минтири, един човек пренастроен в съвсем различно съзвучие — човек, който щеше да носи отговорност за други човешки същества — своите войници.

За всичко! За тяхното здраве, за това как са подготвили екипировката си, за състоянието на оръжието им. И, разбира се, за техните умения — да тичат, да се набират на мускули, да стрелят точно и накрая — да скачат с парашут; с една дума да воюват, ако се наложи.

И едно, и второ, и трето. Ако се наложи. А какво се получаваше? Че в днешните времена се налагаше — и то дори много често — нещо напълно неразбираемо — да воюваш със своите. Нали там където се стреляше, взривяваше, нападаше, не живееха чужди хора, а наши — пък било то и малко по-тъмнолики; какво от това, че говореха на неразбираемия си език?

За всички тези неща му сподели Борка и на Глебка направо му се зави свят от безпокойство. Ужким вече ги знаеше — ужким ги беше чувал поне сто пъти по телевизора, но по-рано те влизаха през едното му ухо и излизаха през другото — гледаше на тях като на висока облачност, която не го засяга. А сега… Борка можеха да го изпратят там, без да им мигне окото. Заповед — и точка! Не можеш да откажеш!

Бавно и с нежелание Глебка започваше да разбира колко различно е да си свободен човек и да можеш да кажеш „не“ на онова, което не ти харесва и да си обвързан със служебни задължения, както беше Борис сега. Той вече беше положил клетва и въпреки че външно изглеждаше все същия свободен като по-рано човек, на всяка цена трябваше да замине там, където му заповядат и да направи онова, което му наредят.

Боря се появи у дома след завършване на училището. Пристигна буквално за три дни — на пагоните му сияеха по две малки звездички.

Глебка сякаш замръзна и Боря лекичко го побутна с юмрук в рамото, за да го извади от онемяването му, да го накара да дойде на себе си, най-сетне да проумее, че времето се е изтърколило и батко му е завършил училището — нещо повече: че му предстои да замине в своята част, според назначението му, а преди това да стреля на състезание — не какво да е, а международно и не къде да е, а в Берлин!

Но Глебка бе изпълнен с някакъв тъмен страх — някакво неясно и съвсем недетско предчувствие, навярно защото Боря нямаше право да спре и да промени своя живот така, че да не изпълнява всички заповеди, да не се подчинява на всичко и да не отговаря за всичко.

Тези последни три дни от отпуската му, когато върху пагоните хвърляха отблясъци лейтенантските звездички, а върху главата му се мъдреше сивкавосинята барета със значка с изображение на парашут, остави в Глебка своите най-черни следи.

Може би вина за това имаше Върлината — тя неотлъчно следваше Борис. Вечер го изпращаше чак до вкъщи, тъпчеше на едно място пред тях, чакаше го да се появи, дори за малко не пристъпваше прага. Пазеше се от нещо, колкото и да я канеха вътре както Боря, така и баба им Елена Макаровна.

Бледа, с гладко прибрани коси, облечена като стотици други девици от беден произход, висока и слаба, тя по никакъв начин не изглеждаше лика-прилика на красивия Борис — той беше по-нисък на ръст, а и по-млад от нея.

Библиотекарката сякаш го охраняваше, по глупав начин му пречеше да се види с Глебка като хората, изяждаше времето им, отпуснато от съдбата за разговори.