Алберт Лиханов
Пролитане (76)

6

Бяха минали само една вечер и половин ден, откакто Глебка се отдели от къщи, но сякаш беше отлетяла най-малко седмица. Ярката, зарешетена лампа в „маймунарника“, зловонно опушената дежурна, десетките разнолики мъжки гласове, изричащи различни думи с различни интонации, а най-важното — постоянната смяна на чувствата — от крайно неочакваното, от възмущението, от жаждата за съпротива до тайнствено проникващия в теб страх и мисълта, че тези свързани чрез сивите си униформи, унифицирани хора, подчинени на една и съща воля, само да пожелаят могат да направят с теб каквото решат.

Едва сега, когато се намери отново на улицата, Глебка разбра, че е чакал освобождаването си със затаен дъх. Малко неща ли са написани и казани за прословутото ченгесарско умение да пречупят всекиго и всичко; кой знае защо с Глебка нищо от това не се случи. Можеха, биха могли да го направят, но не пожелаха? Домъкнаха го, едва ли не с влачене, блъскаха го като че ли е някакъв печен самбист, а щом го вкараха в маймунарника, сякаш някой им изпусна въздуха. Защо? Защото бяха докарали хлапаци ли? Дечурлига, с които нищо не можеш да направиш, а пък ако им потрошиш нещо, само ще си навлечеш белята — знаеш ли на кого какви са му родителите или роднините — и това е само за отскок. Ами всякаквите му там телевизионери, вестникари, скандални правозащитници? Днес можеш да се нахендриш на какви ли не чудеса — само стой, та гледай!

А може би, светна му на Глебка, това бяха само приказки. Или пък — след внезапните и много активни действия тези хора лека-полека започват да се самоограничават — винаги ще се намери някой, който да ти даде да се разбереш, въпреки че си в униформа.

Тези мисли не бяха задълбочени, нито сериозни. Те някак подрипваха в Глебка — пунктираха една червена нишка, но колкото повече той се отдалечаваше от милицията, толкова по-назад оставаха.

Животът се завръщаше в него. В цялата си неправдоподобна необикновеност — лятото беше в самия си разгар — с дантелата на люляците, с ярката зеленина на тополите.

А колко много се радваха птиците на всичко, дори мърлявите врабчета край безчислените будки на улиците и автогарите — те, бедничките, дори нямаше къде да се изкъпят тук, но какво от това!? Не падаха духом, юначетата, тогава, от къде на къде, Глебка трябваше да се вкисва!

Още повече, след като напълно възмъжалият Пьотър — съвсем до неотдавна просто Петка — вървеше редом, прекъсваше сам себе си, задавяше се от думите си и му разправяше как докато бил вътре, братоците дежурели пред ченгесарското управление, но най-напред там застъпили по-малките, а Пьотър подкарал към къщи и прескочил да предупреди майка му и баба му да не се притесняват, защото тази нощ момчетата щели да ходят на риболов. Големите ги били поканили да ловят змиорки на някакво тайно място и Глеб, ужким, вече бил заминал — не им се бил обадил лично, защото трябвало да тръгне с първата от колите; щели да се приберат на следващия ден. После се отбил до вкъщи, похапнал, даже подремнал и с последните автобуси отишъл да смени братята си пред управлението, а те се отправили към къщи.

Глебка го слушаше, хилеше се и не можеше да проумее защо му е било необходимо всичко това — странно, но подобно нещо досега никога не се беше случвало в, общо взето, волния му до този момент живот! Не беше нощувал другаде, не се беше загубвал. Интересното е, че жените нито се бяха разтреперили, нито се бяха изплашили, значи казано на съвременен език: „кредитът“, предоставен им от Петка, беше свършил работа. Доверието не беше изхарчено. Само баба му го попита едва чуто дали ще яде. Що за въпрос?! Естествено! И още как! И двамата с Пьотър ще ядат.

Докато нагъваха възкиселата зеленчукова супа, баба му с хитра усмивка го осведоми, че днеска на два пъти вече тука ги е навестявал Хаджанов.

— Един такъв внимателен! Любезен! Кумичка Лисичка! Мете с опашка! — мърмореше тя и пляскаше с ръце. Изпитваше яд към майора за всичко, което беше причинил напоследък на щерка й. Заплашваше да я изгони от работа, гадината му недна, а сега изведнъж — ни лук ял, ни лук мирисал, нали?

Мимоходом Глеб си помисли, че може би визитата на Хаджанов е свързана с вчерашно-днешните събития, нали красивата Олга, поставила го с репликата си на място, беше споменала, че в тира на майора оръжейна смазка не е получавана.

Можеше ли човек да го разбере този тарикат? А и тя какво общо имаше?

Тъкмо ставаха от масата, когато без да чука влезе Хаджанов. Глебка ахна от изненада — никой не беше чул стъпките му, беше допълзял като змия. Започна да бърбори още с влизането, заоплаква се; Глебка го гледаше строго, хладнокръвно — майорът млъкна и го покани да излязат на улицата.

— Имаме работа, разговорът е важен, за на четири очи.

Глеб каза на Пьотър, че ще намине към него по-късно — братоците бяха зарязали магазините си — това не е шега — после тръгна с Хаджанов. Майорът го поведе към брезовата горичка по пътя за рекичката.

Едва излязоха от селото и Хаджанов рязко се промени — не бързаше, не се суетеше, не угодничеше — стана сериозен и дори важен. Крачеха бавно, спокойно — майорът започна разговора по същия начин, но речта му беше прикрита, криволичеща.

— Нали разбираш, Глеб — каза той, — животът си е живот. Не всичко е толкова просто както изглежда. Много неща не излизат на повърхността. Превръщат се в тайна, която не всички знаят.

Глебка забеляза, че през годините, прекарани тук, руският на майора е станал още по-добър.

— Ето, вие сте братя — започна изречението си човекът, представящ се за майор, — а сте толкова различни. Единият ми повярва веднага и стана герой.

— А може би мъртвец? — студено контрира Глеб.

— Почакай, драги — реагира Хаджанов, — тази мрачна история, слава на Аллах, отдавна е минало, тя е забравена…

— Така ли? — изненада се Глеб.

— Разбира се, но се появи нещо ново — почти с радост каза Гордеевич, — нали разбираш, затова те търсих. Имам новини. Хубави новини.

Глеб заостри вниманието си, трябваше ушите му да са като локатори:

— Какви?

— Съобщиха ми, разбираш ли… Новини за Борис.

Глебка спря.

— Е, и?

— Да-да, драги, сам виждаш, с теб сме заедно. Загрижени сме за Борис. Има вест от него.

— От него или за него? — започна да се гневи Глебка. — Говорете направо!

— Да влезем в горичката, всичко ще ти кажа. Сега чуй това. Не знам къде е Борис. Не знам къде е Марина. Няма да те лъжа, не знам дали са живи.

Влязоха в горичката и закрачиха нервно, като че след като я преминат ще видят и научат нещо ново. Така и стана. На брега Хаджанов бръкна във вътрешния джоб на сакото си, извади някакъв розов лист и го подаде на Глебка.

— Вземи — каза той, — това е за теб или за майка ти, както искате. Само не приказвайте много-много. Най-добре си дръжте езика зад зъбите…

— Какво е това? — Глеб гледаше листа с изпринтираните имена на Марина.

— Ордер за нейното жилище. Знаеш, че блокът още не е достроен, но скоро ще е готов покривът, а до края на лятото ще бъде предаден за довършване.

— А после какво? — не разбираше Глебка.

— Има и друго — отново даде ход на емоциите си Хаджанов и започна да вади от страничните си джобове дебели пачки с долари — две от десния и две от левия. Подаде ги на Глеб. — Това са парите, които внесоха Борис и майка ти, надявам се помниш?

— Как да не помня!?

— Общо взето, имам заповед, разбираш ли, да върна тези пари. Вземи, вземи, това е заповед. Не ми ли вярваш?

Глеб смутено взе парите, в погледа му личеше изненада — нямаше дори къде да ги прибере — в дънките не можеха да влязат, а джобовете на лекото му яке ставаха за пакет цигари, не повече.

Хаджанов поведе Глебка към края на рекичката, двамата седнаха. Така някога седяха тук горевчанските момчета — цялото войнство комари — провесили крака от брега. Замълчаха, после Хаджанов въздъхна и продължи:

— Сега ще чуеш най-важното. Повтарям, не ми е известно дали те са живи и къде са. Но ми е наредено да върна парите за апартамента и да ти предам ордера. Излиза, че са живи, нали?

— Излиза — съгласи се Глебка. Сърцето му пърхаше радостно и обнадеждено.

— Наредено ми е да съобщя на теб или на майка ти и друго. Не мисля, че ще ви е приятно. Въпреки че за мен това е най-добрата вест… Само ми дай дума, че ще я приемеш спокойно. Не откачай. В последна сметка така е решил самият Борис.

Глебка шумно издиша и сведе глава, сякаш се намираше пред палач; кимна в знак на съгласие.

— Няма кой знае какво. Просто сега той е наш.

— Това какво значи? — не разбра Глебка.

— Там, по време на своя плен, разбираш ли, той е приел исляма.

Глебка потръпна.

— Успокой се — хвана го за ръката Хаджанов. — Било е непоносимо. Екзекутирали са другаря му пред него. Тогава жестокостите бяха много, какво да се прави! На някои предлагаха да приемат исляма, да се оженят и да заживеят при тях. Съгласиш ли се, оцеляваш… Той е приел. Сега се казва Муслим, означава мюсюлманин. Не се е оженил, нито пък се е заселил в някое планинско село. Избягал е.

Глебка слушаше потресен, сякаш говореха за него, а не за Борис.

Не знаеше какво да каже, как да постъпи, какви думи да изрече.

— Виж, към него там сега се отнасят като към свой, разбираш ли?

Глеб кимна.

— Това не се прави заради черните ти очи, ако се сещаш. Това значи, че Борис е в строя. Че изпълнява задачи.

После въздъхна и изрече най-важното:

— Щом му плащат заплата, значи работи и е жив!

Седяха мълчаливо на брега на реката. Дочуваха ли ромона на реката или сухото перпелене на крилата на водните кончета? Разбира се, не.

Хаджанов продължи разказа си, стараейки се да утеши Глебка:

— Посветилите го във вярата вероятно отдавна не са между живите. Предполагам, че убивалите, разстрелвалите, издевателствалите също са изчезнали, или просто са променили лицата си, разбираш ли? За уменията на Борис обаче винаги ще има търсене. Тайно. Невидимо. Задълженията му могат да се прехвърлят от един на друг, както и той самият. Не само в полза на ислямистите, а на когото му е угодно. За пари. За големи пари. За всяване на страх. За оцеляване в края на краищата.

Настъпи продължителна пауза и Глебка като в полусън мислеше какво да направи. Не намираше решение. Не му хрумваше нищо.

— Знам — замислено поде отново Хаджанов, — не си доволен от мен. Не само ти. Всички си викат — какво се е разпищолил този в нашия град. Няма ли си свое родно място? Роден дом? Ех, драги мои, всичко си имам. Но там е в сила друг страшен закон — кръвното отмъщение. Аз бягам оттам. Спасявам своя род. Но на кого да разкажа всичко това? Единствено на теб. Единствено защото научихме нещо за Борис. Не, аз не мога да го съдя! Съчувствам му и го разбирам. Ти знаеше ли?

Глебка поклати глава.

— Тогава не казвай нищо на баба си и майка си. Не споменавай и за парите. Само на майка си кажи, че се извинявам. Че съм сбъркал. Аз също ще й се извиня, не смятай, че ще си затрая.

Хаджанов поседя още около двайсет минути. Мълчаха. Повече нямаше какво да си кажат. На тръгване напомни на Глебка да не забрави парите.

Тревата прошумоля и затихна след стъпките му.

Глебка се отпусна на гръб.

От очите му течаха сълзи и гъделичкаха кожата около ушите му.

Не го разтърсваха ридания, не. Лежеше наглед спокойно, но в душата му всичко се рушеше — всичко, всичко, всичко…