Алберт Лиханов
Пролитане (15)

15

Майорът явно влияеше и на майка му. Отначало на Борис не му правеха впечатление промените, които стават с нея; насочи го наблюдателната му баба.

По-рано майка му се връщаше капнала от умора, случваше се да облива ръцете си продължително време със студена вода, а баба му й се караше — трябвало да прави тъкмо наопаки — да ги държи под топла вода, за да не хване артрит — особено при нейната работа.

Колко народ на ден намачкваше и разтриваше! Колко сили й костваше, как я боляха ръцете й. Разбира се, това не е като да вдигаш тежести — някакви щанги или пък гири — не можеше да има сравнение, но че ръцете се натъртваха, а раменете капваха — това е факт. Ако човек тича дълго или ходи — кой би спорил, че натоварването е голямо? Масажистът е като атлета, само дето не тича с краката, ами с ръцете си! Мачка и мачка — и то според изискванията — едните мускули така, другите — иначе, трябва да стигне чак до костта, да разнесе, примерно, отложилите се соли в шийните прешлени, а за целта трябват и умения, и сила.

Това Борис беше чувал от майка си още като дете — беше свикнал да вижда как след санаториума тя пуска чешмата да охлади ръцете си, а после се настанява на кушетката или в старото плюшено кресло и полуседяща-полулежаща прекарва там, с отпуснати ръце и крака, поне половин час.

Понякога задремваше, дори се случваше да похърква, но в този половин час, откакто се помни, всички ходеха на пръсти и шепнеха, за да не я събудят — семейството безусловно признаваше правото й на отдих след тежкия ден.

Откакто се появи майорът обаче, майка им престана да си почива. Продължи да топи ръцете си във вода, но след това, с шеги и закачки, веднага се залавяше с чистенето, прането, гладенето и другите обичайни, неотменни женски задължения, без които не може нито един дом.

По принцип баба им я съветваше да не си разваля навиците — да си полягва както по-рано, но майка им отвръщаше, че се е насъбрала доста домашна работа. Тогава баба им изръмжаваше, че и преди работата не е била по-малко, но това не пречело на щерка й да се търкулне като пребита…

Сега излизаше, че силите й са се преумножили и баба им бързо откри причината: нали майка им непрекъснато говореше за Михаил Гордеевич — той, викаше, е такъв, той е онакъв — и усмихнат, и работлив, и скромен, и делови…

Слушайки майка им, можеха с точност до ден да научат кога са завършени стените на пристройката, кога таваните, кога подовете, кога са окачени бойлерите. Тя разправяше как, кога и в какво многообразие е пристигнало оборудването за физиотерапия, какви вани и душове са доставени, а от разказите й излизаше, че санаториумът се управлява единствено от майора — личност почти легендарна, пробивна, с неведоми и невидими за света връзки, но същевременно, обаятелна, достойна, кристалночиста и безупречно честна. Така че полковникът от медицинската служба, началникът на санаториума, човекът на възраст с фамилия Коротов, вече изобщо не пречел на своя заместник, съгласявал се с всичко, дивял се гласно на неговите способности и на скритите, както се оказвало, възможности на някакви непознати му довчера военни служби за снабдяване с медицинско оборудване, внезапно — ни в клин, ни в ръкав — решили, че има сериозни основания да бъде обновено това забравено, скромно лечебно заведение и то да се превърне в истински оазис.

— Намирисва на война, прости ми, Боже — мърмореше Елена Макаровна.

— Че тя войната откога почна — изхили се щерка й.

И наистина, какво ако не война са всичките тези афганистани, чечни, дагестани и бог знае още какви места и местенца, та чак до самата майчица — до Москва; тук нещо дръпнат, там — тресне, на трето място пропищи изстрел, насочен в нечия жива плът. И по всичките тези бойни полета гинат хора — офицери, войници — съвсем дечурлига, които биват изпращани ту в една, ту в друга посока, но винаги под нечий удар, взрив на снаряд или дъжд от куршуми.

Към тях, разбира се, не липсват присламчилите се — те редовно получават преди другите направления за санаториума. Всякаквите му там трапезни военни началници — има ги предостатъчно — снабдители, щабни плъхове, кадровици, безброен разхождащ се персонал…

Случвало се в санаториума да попаднат и истински бойци, мъже, белязани от войната. Те били твърде неразговорчиви, неособено приветливи, усмихвали се рядко и едва забележимо. Пиели здравата, в запой, сякаш за да забравят кои са, да отмият нещо вътре в тях, да го изтръгнат, да го изперат.

Майка им никога не подминавала такива хора; казваше, че персоналът на санаториума се опитвал да се държи с тях по-ласкаво, отколкото с останалите, включително и тя. Невинаги било лесно да разбереш кой откъде е и как е попаднал тук. Обикновено, едва в края на престоя си, често подпийнали, те я канели на своята маса и започвали да й разказват такива неща, за каквито е най-добре да не знаеш…

За да не ги чуе Бориска, този приглушен разговор майка му и баба му водеха в кухнята, отделена само с лека дъсчена преграда от стаята с креватите на момчетата и бабиния диван. Най-напред Боря помисли, че жените, както често се случваше, си разправят нещо интересно само за тях, но щом баба му спомена майора, той наостри слух.

— … Ама този, твоят майор, комай ще излезе по-млад от тебе, а? — изхихика баба му.

— Зарежи това — отвърна майката. — При нас идват само мъже, знаеш го, и аз какво, от всичките да се пазя, така ли?

— Къде ти! — Баба му явно беше сърдита. — Не слуша ли някой старата си майка, не я ли уважава? Вече не си първа младост, имай го предвид! Сребро по косата, щръклици в главата.

— О-о! — възкликна майка им. — Това е за мъжете, не за нас! Ние си носим греховете под полата, не в главата.

— Знам го аз твойто геройство! — кипна баба им. — Ако си мислиш, че сама влачиш товара, имаш да вземаш! Сметките ти са без кръчмаря!

— Сметките ми са екстра, мале, не се кахъри за тях! Няма да потретя. Този е по-млад, майорът де, като по-малко братче ми е! Обаче забранено ли е малко да се порадва човек, а? Макар и в името на децата?

— Позволено-непозволено — чукаше по супника баба им, — дявол ви знае, вас днешните. Каквото ви скимне, това правите, нямате мярка за нищо!

В отговор майка им се разсмя, сниши глас. Двете нещо започнаха да шумолкат, да си шепнат, после взеха че се разсмяха, а Бориска — сякаш някой пързаляше късчета лед по корема му…

Работата се изясни. За мъжете и жените отдавна всичко се показваше по телевизора, по филмите, пък и така, образоваха се сами — приказваха си, седнали на дънерите.

Но сега, не щеш ли, той беше разбрал нещо за майка си!

Вярно, че и тя е жена като другите, но на него и през ум не му беше минавало нещо в този, гадния смисъл. И изведнъж, тя сама — за майора… Значи имаше това-онова, работата беше поела нанякъде… Не дай си боже!

Неочаквано за себе си, той гръмко попита:

— Мамо, ти с майора ли ходиш?

Тя изскочи объркана от кухнята, цялата червена, с трескави, ококорени очи.

— Ти, какво? — Изкрещя. — Как си позволяваш!?

И се врътна към кухнята.

— Ето, сама видя, мале, до къде водят глупавите ти подозрения?! Виждаш как се обръщат нещата!

После пак се нахвърли върху Бориска:

— Само да си посмял! Чу ли, само посмей! Никога! Никого не обиждай с подозренията си!

Разрева се и излезе. А Бориска се усмихна. Слава богу, размина се. Добре че стана така: на бърза ръка! И всичко се изясни!