Алберт Лиханов
Пролитане (20)

20

Колко дълго се проточи тази славеева история и как внезапно свърши! Също като човешкия живот.

Човек се ражда, израства, учи се, страда — накрая постига някакви свои цели — важни или не особено, и изведнъж — хоп…

В първите три-четири дни момчетата тичаха до горичката по няколко пъти дневно. Стъклената клетка беше празна, а огледалцето просветваше в сянката й така, сякаш им се присмиваше и се чудеше на наивността им.

После, като всички юноши и хлапета, започна да ги домързява.

След още два дни обаче, когато отидоха една сутрин — и двамата едновременно паднаха на колене.

Под стъклата върху блестящата огледална повърхност, като на операционна маса, лежеше с разперени криле непозната мъртва птичка. Не приличаше на синигер, нито на мухоловка, нито на червенушка — каквото и да изброяваш — не беше… Веднага разбраха — това е славей.

С пъстра глава и гръб, целият — сивкав, като цяло, незабележим. Крилете и човката бяха окървавени — виждаше се как се е блъскал в стъкления покрив, как се е мъчил да се измъкне и не е успял.

Глебка ревна с глас, страдаше неутешимо, люшкаше се ту на едната, ту на другата страна, от очите на Борис капеха сълзи като дъжд, едва успяваше да ги бърше с юмрук, за да изглежда като големите, като истинските мъже.

Никой нищо не говореше — само плачеха и се упрекваха за своята глупост, за глупавата си упоритост да зърнат онова, което е незримо.

Мълчаливо развалиха капана; с някаква нелепа озлобеност Глебка ритна с кец стъклената постройка, парчетата се разбиха и се посипаха със звън, огледалото се счупи. Поставиха славейчето между парчетата, завиха го в листо от репей и го покриха с пръст.

По пътя към къщи не се обръщаха назад, вървяха мълчаливи.

Потънал в тъга, Бориска разсъждаваше колко лоша поличба е да счупиш огледало. Глебка пък — над глупавата си упоритост — той все още не знаеше нищо за счупени огледала и приятелства.