Алберт Лиханов
Пролитане (66)

6

Глебка завършваше десети клас, предстоеше му последната година — с изпитите и окончателния избор: накъде да продължи да гребе? Борис го утешаваше по малко, викаше му, не забравяй какво скри между цепениците, с това можеш не само да постъпиш в частен университет, а дори и диплома да си купиш. Няма значение, че са ти недостатъчно годинките — плащаш и си в играта! Ако пък решиш да не се правиш на дърт евреин, можеш да си купиш и дисертация, при това докторска — познавачи твърдят, че сумата не надхвърля петдесет хилядарки в зелено. Да, цената е като за готина кола, колата обаче се износва, ръждясва, одъртява, а такова картонче е за цял живот. Естествено, той го майтапеше, бъзикаше се с него, но в същото време казваше истината.

— Какво пък — чудеше се Глебка, — богатите няма за къде да бързат! Току-виж всяко тяхно чадо взело че си спретнало диплома?

— Биха могли — смееше се Борис, — те наистина си спретват, ти да си жив! Само че тихомълком, не е толкова просто, това не ти е магазин, а сергия. Такъв бизнес не е за всяка уста лъжица. Прави се скрито-покрито. Много тайно.

— А ние и помен си нямаме, така ли? Защото сме селяндури ли? За нас скрито-покритото не върви, а? Нямаме връзки?

Излизаше, че ако я кара честно, Глебка не разполагаше с полезен ход. Нямаше никакви интереси към нищо — нито към точните науки; по тях изкарваше само тройки, нито към неточните — и там едва избутваше четворки, с напън, благодарение на речта и езика си, които не бяха твърде умни и цветисти, но затова пък звучаха бойко, особено ако трябваше да си спасява положението.

Глебка знаеше — по история и особено по литература, трябва да разтягаш локуми! Да извисяваш глас. Да си спомниш всичко, което знаеш, да плещиш безогледно — и току-виж, паднала четворка, вместо умърлушената тройка.

Смелостта и бързото говорене завладяват — може би капналата от умора учителка ще се заслуша в тази скороговорка, в това словоблудство, ще се замисли за нещо свое, ще изпусне нишката на ученическото повествование, после ще се опомни, ще се стресне — какви ги дрънка този — но ще махне с ръка, я живей малкия, сърбай си компота, гледай си живота! В интерес на истината това, ако не умение, то поне — нахалство, го беше спасявало неведнъж — най-важното е врявата — гръмогласно, уверено, право напред!

И все пак, когато мислеше за себе си откровено, Глебка си даваше сметка, че както много свои съученици, той също няма никакъв специален интерес към който и да било предмет — поклон, училище любимо…

Е, да, интереси все пак не липсваха. Първият — това, от само себе си се разбира, беше компютърът, Интернетът, вездесъщата „мишка“… Вторият му интерес бяха книжките. Това беше истинска благодат за подрастващия Глебка, защото милиони като него, седнали на домашните дивани, столове и прочие седалища, без принуда се възпитават от едноокото чудо-юдо, което с квадратното си око не само се вглежда, колкото самото то принуждава да се вглеждаш в него, представяйки какви ли не глупости. И въпреки че цвета на това око се смята за небесносин, той всъщност е изпълнен с мрак, но думата „мрак“ изобщо не означава цвят, а състояние на душата — точно с това състояние чудо-юдото обезцветява всички, които се заглеждат в него, изравнявайки помежду им неимунизираните с ваксина — независимо дали са способни, умствено болнави, отдадени на уединение или душевно неподвижни — всякакви-всякакви, почти всички.

Мракът — истинският цвят на смисъла, изравнява младото поколение, учи гледащите едно и също да разбират еднакво и да мислят еднакво, да се изразяват еднакво, да се смеят еднакво и даже да плачат еднакво.

Глебка често съчиняваше разни фантасмагории, а сред тях имаше една такава. Какво ли би станало, ако едновременно, макар и само за пет минути, някой мислено махне покривите на всички сгради и вдигне стените им, като запази само опорните колони по времето, когато хумористичните шоу програми забавляват нацията.

Само си представете — отгоре, през покривите и странично — през прозрачните стени, се вижда как се кикотят едновременно милиони хора. Умират от смях! Давят се! Такива едни гигантски милионночовешки пристъпи на смях с цяло гърло — цяла една държава! И виж ти — към младите, немислещите, глупавите, наивните, се присъединяват и хората на години, възрастните, опитните, да ги наречем научените на колективни радости в други времена — и те, сякаш гъделичкани от някаква щастлива действителност, тъпо се хилят, редом със сополанковците.

Цялата страна се пръска от смях. Ръмжи. Търкаля се един връз друг. Какво зрелище, а?!

Глебка гледаше на този всенароден кикот като на наркотик, как иначе! Като на хипноза.

Опитваше се да си представи един всемогъщ хипнотизатор, който управлява тези пристъпи, но не му се получаваше. Виждаше го, седнал на своя трон, някъде в небето с дълга брада като на Хотабич^[1]. Глупости. Също като злодея от филмчето, той ходеше пред пулта с цветни бутони. Дивотия! Но този хипнотизатор все пак се спотаяваше някъде, щом милиони се гърчеха от смях като обезумели.

Изведнъж го достраша — ами ако вземат че се разреват? Какво ще стане?

Глебка, разбира се, също зяпаше в „телето“ като майка си и баба си, като всички. Но понякога се изключваше, мислеше, че го прави от умора, но това беше самозащита — спасяваше се. Излизаше на улицата, ако времето беше топло, разлистваше книга, а по-късно и някой вестник, без значение нов или стар — съвсем като петле, което търси бисер в купчина с тор. И намираше.

Четенето най-добре от всичко изваждаше от организма му отровата на нескончаемото зрелище, позволяваше му да остане насаме със себе си и с онова, което четеше, възникваха въпроси — сякаш самото четене му викаше: потърси сам отговорите! Така малко по малко Глебка започна да се отличава от останалите. Не изгоря напълно под лъчите на телевизора, не се оплете като всички, не се превърна подобно на другите в празноглав голишар, а мъничко, макар и почти незабележимо, успя да се опази.