Алберт Лиханов
Пролитане (62)

2

След пет дни за Глебка пристигна телеграма: „Изпращам колет, ще го получиш от стюарда на вагон еди-кой си, влак еди-кой си, брат ти“.

Беше събота, страната празнуваше дълга поредица майски празници и почивни дни, така че Глебка дори се зарадва на отворилата се възможност да прескочи до големия град, да убие малко време. Откри посочения вагон — до него на тънки токчета пристъпяше млада стюардка и когато Глебка я попита за колета, тя уточни името и фамилията му и му подаде квитанцията, с която да получи пратката от пощенския вагон. Той се намираше веднага след локомотива и приличаше на хамбар с широко отворени врати; във вътрешността му се прозяваше нещо като шеф на вагона — на годините на стюардката; той взе квитанцията и кимна към ъгъла, където в мрежа стърчеше самотно здрава петлитрова тенекия с чуждестранни лепенки.

Глебка я вдигна, домъкна я до асфалта и прочете на глас: Ballistol. Поклати глава изненадан, че това е оръжейна смазка, но защо му беше притрябвала толкова много? За стрелбището ли? Може би за Хаджанов?

Градската автогара беше залепена за гарата, иначе щеше да му се скъса гьона от мъкнене. Влачеше тенекията, като почиваше на всеки десет метра — не беше толкова тежка, колкото неудобна. Нареди се на опашката за автобуса.

Народът си мре от любопитство. Щом видяха тенекията, едва ли не всички се наведоха да прочетат какво пише на етикетите. Най-вече женската половина. Една бабка като че ли обобщи интереса:

— Това, миличък, да не е олио? Някакво чуждоземско? Говори се, че пак ще вдигат цените.

— Машинна смазка е — охлади ентусиазма й Глебка.

— Уф — махна с ръка женицата, — само за коли мислят. И все чужбински. Нашенско нищо не остана!

Изведнъж се чу трещене, за миг всичко потъна в дим от всички страни. На автогарата се изсипа цяла сюрия брадати мотористи в кожени облекла — целите светеха, блестяха, боботеха — нищо не се чуваше. Женичката млъкна и се прекръсти.

Един голобрад синеок рокер наби спирачки точно пред Глебка.

Едва когато го заприказва, Глебка разбра, че е девойка. Почти момиче.

— Момче! — Викна му тя. — Натам ли е Краснополянск?

Той й кимна утвърдително.

Момичето го гледаше и се усмихваше — лека, самоуверена, не беше тукашна — през цялото време даваше газ, но кой знае защо не потегляше, може би искаше да попита още нещо. Свали поглед към багажа на Глебка, ахна от изненада и му викна:

— О-хо! Балистол!

И настъпи педала на мотора до дупка.

Още миг и на Глебка щеше да му се стори, че е сънувал това видение.

Към опашката с боботене се дотътри разкривения „кюнец“. Глебка влезе след женицата, купи си билет и се сви в ъгъла на автобуса — най-отзад, далеч от входа.

Раздруса се като всички останали по познатото дори не междурайонно, а междуселско пътче. Без да забележи притвори очи, за да може от мрака да изплува отново онази ярка картина — веселото кръгло лице на момичето, плътно опаковано в блестяща прескъпа каска и широкия, хвърлящ отблясъци корпус на невиждания мотор; естествено, и приветливата й усмивка.

Коя беше тя? На колко години беше?