Алберт Лиханов
Пролитане (75)

5

Сънят излезе пророчески. Събудиха се окончателно в седем часа, попитаха дали могат да запалят по цигара, но в маймунарника това не се разрешаваше. В осем дежурните се смениха, капитанът си отиде, без да се сбогува с никого — кои са те, че да се прощава с тях — и разбира се, забрави да предаде на новопостъпилия — също капитан — и думичка за Глебка. Така му се струваше.

В девет някъде зад кулисите на дежурното се появи следователят. Без дори да погледне седящите в маймунарника, с помощта на дежурния, на основание на кратките обяснения, взети от нарушителите след залавянето им, той започна да ги извиква един по един. С Глебка — най-простият случай — изобщо не се захвана.

Командата на Влас се разпадна на мига — трима от шантавите кресльовци се върнаха като разногледи и всичко което надрънкаха, беше пълна мътилка. Само Гарвана избухна след появата си. От две-три негови реплики стана ясно, че се търси главатарят им, за да се заведе дело срещу него и тези тримата мекушавци, макар да не са посочили Влас по име, са дали основание на следователя да се досети кой е, ако разбира се не предпочете да натопи него — Гарвана.

— Търси пълнолетен — обобщи той. — За тежест пред съда. Ние обаче сме ъ-ъ!

— Може ти да го отнесеш — неочаквано подхвърли Влас към Глебка.

Глеб искрено се изненада:

— Аз какво общо имам?!

— Ами ние ще посочим тебе, пък ти се оправяй както можеш.

Влас се хилеше. Шегичка, няма що. Бива си я. Глебка поклати глава, отдръпна се — нали си имаше свидетели в края на краищата — тримата големи братоци Гореви, ако трябва и те щяха да се изправят като могъща стена; вече бяха оставили свидетелските си показания.

Повикаха го някъде преди обед. Влезе в стаята, опита се да отмести стола, но си нарани нокътя — столът беше застопорен.

Веднага нещо го зачовърка — беше виждал този следовател, но къде? И кога?

Не изглеждаше чак младеж, а млад мъж в униформа, с вратовръзка — мършав, с удължено лице, с очила в позлатена рамка. Сакото му беше лятно — сиво бледосинкаво на цвят.

Поздрави, представи се и Глебка веднага се сети откъде го познава — беше същото онова момче при реката, което навремето Бориска бутна по насипа, просто така — за да се изперчи, а излезе, че момчето се е усамотило там да поплаче след катастрофата, убила родителите му.

Мили боже! Но тогава Глебка беше съвсем невръстен! Според всички житейски правила той би трябвало да е забравил този отдавнашен случай и наистина го беше забравил, но само до този момент.

Гледаше следователя, облещил очи и макар в отговор да срещаше напълно уравновесения му, дори леко насмешлив поглед, веднага разбра, че и онзи е наясно кой стои пред него.

Разпитът премина сухо, състоеше се от доста лесни въпроси и отговори — име, бащино, фамилия, адресна регистрация, местоживеене, работи или учи, как е попаднал на местопроизшествието, какво го свързва с останалите участници…

Следователят не гледаше Глебка, записваше, попълваше някаква бланка, задаваше въпросите си спокойно, дори доброжелателно.

Но нещо потрепваше в него, в този щиглец — някаква скрита нотка! Може би обида — стара и неотмъстена? Или пък чувството за превъзходство — ей, на, седи си и те разпитва. Изобщо, той е следователят, ами ти, дето си пред него, кой си? И къде е твоят окаян брат?

Вратата скръцна деликатно, някой влезе зад гърба на Глебка и следователят се изправи — не скочи на крака, а се изправи и вежливо произнесе:

— Добър ден, Олга Константиновна!

Глебка се обърна и също се изправи да посрещне жената — когато я видя едва не падна от изненада.

Беше тя — рокерката. Средни на дължина светли коси, големи сини очи, пълни, пухкави устни, трапчинки на бузите — ако търсеше под вола теле, можеше да каже, че прилича на куклата Барби, но това съвсем не беше така.

Беше красива. Направо фантастична. Само дето излезе, че е доста по-голяма. Не някакво си там момиче, а истинска жена. Беше облечена като за вечерен бал — вишневи обувки на токчета, рокля в същия цвят, апликирана с бисерна нишка. Какво ли правеше тук?

След като вежливо отвърна на поздрава, рокерката заобиколи Глебка, който се тръсна на прикования за пода стол и внимателно се вгледа в него. Леко сбърчи лице и се усмихна:

— Спомних си. Ти беше защитникът на земята и тревите. Момчето с оръжейната смазка. За какво ти беше притрябвала?

Проговори едва-едва — като зайче пред питон:

— В нашия град си имаме тир.

— О-о! — Изненада се тя. — На Хаджанов, при санаториума? Само че смазката, май, не стигна до него, а?

Глебка не осъзна веднага какво му беше казала тя. Сякаш го беше разголила. И го гледаше, любувайки се на стореното от себе си.

— И така, Андрей Николаевич, всички тука са малолетни, с изключение на — тя погледна през рамото му, — Глеб Матвеевич Горев. — После погледна Глебка в очите и произнесе нещо напълно невероятно: — Би могъл да ни свърши работа, но не е замесен. Поне в снощната история. Нали така?

Тя не питаше следователя, а Глебка, и той, отново като замаян заек, само кимна. Тя тръсна глава и каза — този път на следователя:

— Оформете освобождаването му.

Пое към вратата. Когато се изравни с Глебка, спря.

— Брат му е герой, Андрей Николаевич — каза на следователя, като продължаваше да гледа Глебка. — Със странна и ужасна съдба.

Полюбопитства точно като онзи капитан:

— А той сега къде е?

Глеб сведе глава. Можеше да отговори бързо, защото вече имаше отрепетирана реплика, но тази жена гледаше в него, тази красавица, тази рокерка, която както се оказа е и следовател и то не какъв да е следовател. Той се изправи, и дори му се стори, застана мирно както го бяха учили в часовете по физкултура.

— В разход е — каза строго, за да предотврати разпитването.

— Желая му успех — произнесе сериозно тя, даже на Глебка му се стори — с тревога, — а ти, защитнико на земята и тревите, се пази от глупости!

Тя се засмя леко и излезе.

Следователят стана и постоя известно време така след излизането й — гледаше към вратата през Глебка, а по лицето му бяха избили червени петна. Съвсем като на опитен и голям човек на Глебка му хрумна, че същият този Андрей Николаевич просто е влюбен в нея. В момента очевидно не му беше до никакъв Глебка, нито до онази същата хартийка, върху която разхождаше своята луксозна химикалка „Краун“, произведена в Корея.

Глеб прошепна едва чуто:

— А пък какъв мотор кара!

— Не е неин, а на бойфренда й! — отвърна машинално онзи, засече, усети се, хвърли скъпоценното си писало и се хвана за слепоочията; не изрече, а изскърца: — Тебе какво те засяга?!

После побутна към Глеб листа хартия с чавка къде да се разпише. Глеб направи няколко драскулки и вече изправен, за да хукне само след миг към свободата, каза на младия мъж:

— Извинете ни! Тогава бяхме деца.

Извинението беше за случилото се някога край реката, за Борис, за безметежното им и глуповато минало.

Следователят затвори очи и уморено отрони:

— Свободен си, Горев!