Алберт Лиханов
Пролитане (79)

9

Автобусът не беше пълен. Глеб седеше потопен отново в неясните си мисли — някакви късчета от тях ту се появяваха, ту изчезваха. Например, от мрака изплува Андрей Николаевич, пред когото двамата с Борис както и по-рано си оставаха виновни и с когото трябваше да поговорят — да се извинят, след като намерят добър повод за мъжки разговор.

Връхлетя го и друг образ от не толкова далечните времена — двамата с майка си влачеха тенекиените съдове, оцелели от покъщнината на Марина. Земята още беше топла, болката драскаше под плешката, недоумението как и къде са се дянали Марина и Боря измъчваше мислите му.

После дойде мисълта за Борис, за чудото, случило се вчера, когато научи, че някому е известно къде е той — тази все още неразкрита тайна, отнесена от него у дома, за да я… Но какво? Да я сподели с майка си и баба си ли? А може би трябваше да мълчи, да събере всичките си сили и да не отрони и дума — нека всичко да се изясни от само себе си, без подсказване. При това Олга, пардон, Олга Константиновна беше заминала, беше изчезнала напълно — на кого да се опре, ако не се появят потвърждения?

В родното градче, където му беше позната всяка тухла, Глебка вървеше без да бърза, с някакво необяснимо чувство на очакване.

Но какво можеше да го очаква тук?

Майка му, баба му, родният дом, това — да, естествено.

Всичко останало беше така неразбираемо. Не му се получаваше да проникне в себе си, да разгадае корените на желанията си. Живееше с оставеното от Борис и толкова. А по-нататък? А по-нататък какво? Как? Защо?

Душата му беше изпаднала в смут, обладана от безпокойство.

Неизвестно от какви стари ракли, при това чужди, изпълзя в паметта му една напълно неупотребявана от него дума — безпокойство. Душевен смут…

Впрочем, всеки човек, дори не твърде образованият, дочува какво ли не и без дори да подозира, тайно от себе си, го натрупва в себе си, та после в нужния момент по наистина тайнствен начин да го извади — дума ли, знание ли — и да ги използва или поне да поразсъждава над тях.

По своята същност Глеб беше още момче, но вече доближаваше границата на седемнайсетте, затова изпитваше много голяма нужда някой да му каже: ела тук или иди там, прави това, или прави онова. Ти си нужен.

Ти си много нужен, защото си роден за това и това, в което, впрочем, се състои великата тайна. Ела тук и прави това — ти си призван да живееш, за да откриеш своето предназначение, да се самоосъществиш като човек, като работещ човек и продължител на рода.

Това е всичко, от което се нуждаеше Глебка.

Никой обаче не му го казваше. Той не знаеше нищо за себе си — той, неспокойният човек.

Колко ли като него имаше наоколо? Тази същата Натка, например, сервитьорката в заведението, бедната душица… Ами брат й, Влас, съчинителят на някакви недетски свади? Ами Петя, Федя и Ефим — породените братоци, които не искат да се занимават с търговия в магазинчето на родителите си, но животът ги принуждава да приемат това недолюбвано от тях наследство?

Ами Борис? Може би той беше най-окаяният от всички тях — да станеш майстор стрелец, да воюваш, а значи да убиваш, да попаднеш в плен и дори да те погребат, а после да изчезнеш, да избягаш, изпълнен със страх от нечие отмъщение? Като Хаджанов… Майорът, който само външно изглеждаше, че всичко му е наред и е фрашкан с пари.

Може би единствено Олга — Олга Константиновна — знаеше какво трябва да прави и как да живее. Тя го каза — като защитава. Не като лови, не като затваря, а като защитава. Ето това — да! В това има смисъл и не някакъв практически, а съвсем друг, навярно божествен, въпреки че на нея може би и през ум не й минаваше подобно нещо.

Глеб се прибра вкъщи. Хапна, поговори с жените и влезе в интернет. Намери Дон Кихот — рицаря на печалния образ — прочете за Росинант и си каза, че утре трябва да отиде в библиотеката да вземе романа на великия Сервантес и да не става от дивана, докато не го прочете.

Излизаше, че да не познаваш „Дон Кихот“ си е една много голяма срамотия — това ставаше ясно дори от скъпернически поднесените текстове в интернет — нищо че в училище не им бяха споменавали и дума за него!