Алберт Лиханов
Пролитане (28)

8

Ах, колко своенравна е съдбата, как заплита своите възелчета! Колко различни неща ще стовари малко по-късно тя върху Боря — и радостни, и горчиви, а тази нощ, прекарана в полусън в чуждата постеля, в случайния дом на почти случайно срещнатия полковник, който не само предсказа, но почти скрои като гениален майстор шивач Борината съдба в продължение на дълги години, момчето щеше да смята за едва ли не повратна точка в нея.

На сутринта Борис усети вътре в себе си едно приглушено, неочаквано вълнение, от което никак не му се отдаваше да се защити в невидимото си тайно убежище. След това всичко проблясваше като в ускорен каданс: и Ершов — веселото младо конте, самоувереният късметлия, който отстреля хиляда сто и седемдесет точки от възможните хиляда и двеста и така препокри норматива си за Майстор на спорта от международна категория; и пълният, за изненада на публиката, провал на Боря, който не набра дори хиляда точки, въпреки че беше единственият стрелец в юношеска възраст, заради което вече беше заслужил своя диплом и званието областен шампион; и церемонията по награждаването, където му помагаше застаналия малко зад него Хаджанов, получил на свой ред цели три диплома и три евтини кубчета, достъпни за покупка дори в техния краснополянски магазин за сувенири…

Последваха ликуването и възторгът, с които Глебка посрещна шампиона. Но дори той не извади Боря от онова новопоявило се, много странно напрежение, от онзи полусън, въпреки че радостта на Глебка — той знаеше — беше напълно искрена и безрезервна.

Училището също го посрещна възторжено. Директорът дойде в неговия клас преди началото на часовете, специално за да поздрави Борис и да му връчи пред всички дебела книга за видовете оръжие. Разбира се, в нея наистина имаше всичко, в това число и за танковете и оръдията.

Случайно преминаващите край Боря му се усмихваха, а районният вестник отпечата голяма негова снимка на първата си страница.

Той приемаше всичко, без да се противи. Търпеливо понасяше славата, а тя — той й беше благодарен за това — го носеше напред в своята ласкава широка длан.

Извикаха го във военния комитет. Боря сподели за това с Хаджанов и той взе решение да го придружи — не му бяха изпратили повиквателна по местоживеене, а се бяха обадили по телефона на директора на училището. Така че той не беше повикан, а поканен.

Случи се това, за което Боря тайно се надяваше. Предложиха му да постъпи във военно училище. По негов избор — общовойсково, десантно или военноморско.

Майорът, който се представи като треньор, беше настанен на специално донесен стол и светеше като току-що излъскан самовар — имаше такъв израз. Шефът на военния комитет — също майор — започна с това, че успехите на Боря са известни и то не само в района, тъй като са му се обадили от областния военен комитет и са им предоставили квота: нека талантливото момче да направи само своя избор! Квотата, според обяснението на военния комисар, представляваше нещо като защита — съществуваха определени места за приети без конкурс, които обаче щяха да държат изпити като всички останали. В такава квота се включваха младежи, показали качества. Очевидно, кандидат-майсторите на спорта по стрелба не се срещаха под път и над път.

Хаджанов сияеше — похвали се ей така, между другото, че Борис е първият випускник на детско-юношеската спортна школа, специализирана по спортна стрелба и помоли да им дадат ден-два да помислят.

За първи път Боря не се съгласи с Хаджанов:

— Че какво има за мислене? — заяви той. — Избирам десантното.