Алберт Лиханов
Пролитане (32)

4

Дойде ред на гарата. Изпратиха го майка му и баба му — те ту се смееха, ту си поплакваха, петима от горевчанската дружина — по техните лица усмивките се сменяха с гримаси на объркване, и накрая — Глебка, който нито плачеше, нито се смееше — вече беше изплакал всичко, още когато научи за избора на брат си.

Беше сух като чироз — стегнат, отдавна пресъхнал, не му беше останала и една-единствена сълзичка за изпращането на гарата.

Тогава именно стана и една досадна случка — във вагона на Боря се настани онази същата дългучка по прякор Върлината; тя също пътуваше за някъде. Глебка, който я познаваше, може да се каже още от невръстен, й се изежи, даже й се закани с глава — явно беше възприел появата й, ако не като лош знак, то най-малкото като вид неудобство за брат му, но Боря… Боря направо го изненада. Той целият поруменя, вежливо поздрави Върлината — може би му беше повлияло това, че сега тя работеше в библиотеката — в отговор девойката кимна доброжелателно. Нямаше време за разсъждения, скоро всички се засуетиха, момчетата започнаха да прегръщат Боря, да стискат ръцете му, майка му и баба му едва успяха да го разцелуват, а Глебка, примрял от страх, стоеше неподвижен, в очакване брат му да го прегърне на прощаване.

Така и не си казаха нищо от онези важни неща, които си споделят братята при раздяла.

Вагонът бавно потегли и Глебка първо тръгна, а след това хукна след влака.

Борис се усмихваше зад рамото на стюардката на вагона и припряно говореше — сякаш се беше сетил едва сега какво е пропуснал да каже по-рано:

— Глебка, не тъгувай! Ще ти пиша! Учи! Ходи при Гордеевич, той ще ти помага! Пази мама, чу ли! И баба!

Нищо не пропусна, сякаш се прощаваше завинаги.

Глебка отново се разрева.

Отново някъде отвътре в него се изтръгна отчаян вопъл. Дори възрастната стюардка, видяла не една раздяла, явно смаяна от случващото се, извика на Глебка:

— Защо плачеш, момченце?! Всичко ще бъде наред!

Глебка отначало вървеше, после се затича, а когато влакът набра скорост, хукна с всички сили след него и отчаяно закрещя някакви безсмислени, глупави думи, като продължаваше да тича.

Спря чак в края на перона до оградения с мрежа насип висок метър и половина, зад чиито предели се виеха и преплитаха множество релси. Накъде ли водеха те?

Глебка ги гледаше с един ням въпрос, отчаян, скован от тежко предчувствие и се боеше да се обърне назад, за да не види зад своя гръб най-страшното — своята самота.