Алберт Лиханов
Пролитане (31)

3

Глебка стана свидетел на още една прощална среща на своя брат — с Хаджанов. Удивително е, че този пришелец, човек с други житейски разбирания, неочаквано се беше превърнал в техен почти баща. Нещо повече — той превъзхождаше мнозина бащи, които двамата познаваха — и работата не беше само в това, че тези бащи — едва ли не без изключение — пиеха до умопомрачение и нещата опираха само до степента на това умопомрачение — до пълно безсъзнание — и така ден след ден — или все пак с макар и малки мигове на просветление в битката им с унищожаването на всичко, що става за пиене — а в това, че безпросветното пиянство убиваше в тези мъже техния може би единствен белег за човечност — бащинството.

Семействата с пиянстващи бащи я караха както дойде — с викове, врещене, побои, ревове — растейки Борис и Глебка често си даваха сметка за своето преимущество — нали тяхната семейна каруца не се теглеше от мъж! Получаваше се така, че без баща те живееха по-ясно, с повече взаимно разбиране — нямаха нужда от онези, с които беше пълно наоколо: с онези, които се търкаляха по земята, крещяха, псуваха на майка, размахваха тояги над главите на децата и жените си — и това бяха глави на семейства, мъже, стопани!

Михаил Гордеевич категорично се различаваше от тях. Никога не се напиваше. Постоянно беше зает с работа. Беше доброжелателен към всички. Родните бащи не се интересуваха от децата си, а той се занимаваше с Борис като повече от сто такива бащи на куп.

Всъщност, тъкмо той направи от Бориска човек. Още докато учеше в училище. Стараеше се, с всички сили го учеше, кой знае защо. После тръгнаха по състезания. Доставката на вносна пушка също не беше лесна работа, като да намериш кило стафиди, примерно.

Така двамата бяха започнали да посещават тира — младият и старият. Но сега беше дошло време да си вземат довиждане — на сутринта Боря заминаваше. Не в някаква неизвестност, а в място гарантирано отвсякъде — като швейцарски часовник. Знаеше адреса на училището, носеше направление от Областния военен комитет, шампионските си грамоти, беше ги навил на руло и стегнал с тънко ластиче. Това е. Беше дошъл да стисне ръката на своя учител — повече от баща! Да му каже благодаря ти, да го прегърне на прощаване. И за последно да изстрелят десет куршума от шмайзера — „цигулката на Страдивариус“, както я беше нарекъл Хаджанов, прекрасният майор, добрата душа. През цялото време той не беше повишавал глас на Борис нито веднъж, а какво да кажем за Глебка. Що за човек беше Хаджанов!? Такива мъже не се срещат днес.

Хаджанов ги посрещна в своя кабинет и когато влязоха, той стана от стола. Но не направи и крачка напред. Гледаше Боря необичайно строго, без да се усмихва, после протегна ръка и му подаде лъскав метален предмет — мобилен телефон. Каза му:

— Това е подаръкът ми за теб! Не забравяй! Звъни!

После се случи истинско чудо. Майорът се обърна към Глебка и му подаде същия телефон като на брат му:

— Вземи го, този е за по-малкия брат! За да се чувате! Не бива да се забравяте! Разбрахте ли?

Те стояха като приковани, без сили — не можеха да намерят думи, за да му благодарят. Хаджанов помълча и изрече нещо немного ясно:

— На този вашия народ тук нещо му става. Всичко забравихте. А не бива да се забравя. Нито майката, нито бащата, нито брата, нито сестрата. За нас, планинците този закон е свещен. Защо вие руснаците го забравяте?