Алберт Лиханов
Пролитане (54)

4

Събуди се със странно и някак цветно предчувствие. Не беше забравил вчерашното, не. То просто се беше отдръпнало, отминало, потънало в празничния сън.

Знаеше, че не е научил уроците си, но независимо от това Глебка вървеше с бодри, дори радостни и спорни крачки. Нещо си мърмореше под носа. Дори си подсвиркваше.

Не се оглеждаше наоколо, не поглеждаше — всичко беше познато, обичайно. Бегло погледна нагоре и светът в него се преобърна.

Насреща му бързешком вървеше Борис. А до него — Марина.

Глебка гледаше, забравил за света, и не усещаше нищичко.

Не може да бъде! По никакъв начин! Борис е погребан в градското гробище, той загина геройски.

Но ето го! — върви срещу него.

Гледа към Глебка.

И изобщо не се усмихва, както е редно, а плаче.

Ни един мускул не трепва на спокойното, гладко, но и посивяло лице — просто сълзи се ронят от очите му.

Не се затичва. Приближава със същите равни, макар и бързи крачки, с които върви и мълчаливо, здраво притисва Глебка към себе си.

Глебка удря носа си в твърдо офицерско копче, то му драска, но той нищо не забелязва и също плаче, макар да му се иска да крещи. Вместо това от него се изтръгва някакъв задавен хрип.

Така си стоят двамата насред утринната улица, здраво прегърнали се двама братя, вече не толкова много различаващи се по ръст, много различни по облеклото си — единият в новичка ушанка с кокарда, с куртка, с някакви особени, модни обувки, другият пък в бедното си училищно палтенце, с якичка от боядисана овча кожа, с шапчица, между другото — Борисова, а и палтенцето му е братовото от едно време и те мълчат, и двамата, само потрепват от тих — дали радостен? — плач.

А до тях танцува ли или потропва с крак, или просто подскача младата жена Марина, а очите й са широко разтворени, съвсем ококорени, полудели от радост и възторг.

Тя държи в ръката си спортна чанта, попоглежда народа, който изведнъж отзивчиво е притичал откъде ли не — от магазинчетата, от входовете, от някакви си улични пролуки да се пули и диви на чудото на чудесата, да се разпитват един-друг, но тихичко, за да не чуе този, който беше погребан — каква е тази работа, какво става?

Бориска пусна Глебка, отдалечи го малко и като го разглеждаше и изучаваше промените в изведнъж порасналия си брат, каза не на него, а на притичалия народ, събрал се заради чудото.

— Аз съм жив, жив съм!

И се засмя. Но изобщо не се засмя радостно…