Алберт Лиханов
Пролитане (8)

8

Борис не осъзна веднага с какво учудване, а може би дори и неразбиране гледаха майка му и баба му техните ласкави, топли братски отношения. По-скоро го почувства. Но постепенно, чрез догадки и предположения…

Двете жени сякаш притихваха, когато Бориска влезеше у дома, а Глебка, едва проходил, се понесеше като хала насреща му. Даже когато се препънеше или се удареше, това изобщо не му правеше впечатление, болката не стигаше до него — толкова завладяваща и всепоглъщаща беше радостта му.

Борис коленичеше, като леко отместваше лицето си встрани, за да не блъсне Глебка главичката си в брадичката му, а да може без затруднения да се добере до брат си, широко разтваряше обятия и с усмивка, най-често без думи, го притискаше до гърдите си.

Тъкмо това мълчание на момчето, вече единайсет години откакто се беше родило, поразяваше жените най-силно. Това дете носеше някаква особена зрелост, нещо неправдоподобно, някакво тайнствено обещание. Но за какво?

Смълчани, майката и бабата гледаха крадешком как двамата братя се срещат, понякога дори в очите им избиваха сълзи, но никога не си позволиха да обсъждат това, нито пък да раздават похвали. Дали не се бояха, че могат да ги урочасат?

Възрастните жени пазеха братчетата, не се намесваха помежду им и в това се криеше неочаквана мъдрост: детските чувства с нищо не отстъпват по своята сила на възрастните — ако не ги разхвалваш излишно, ако не ги подправяш, ако не им досаждаш с оценки, те сами ще се разгърнат и ще укрепнат в нещо важно и силно, нещо, способно да преодолее най-тежките изпитания.

Глебка се стрелваше към Бориска, те се прегръщаха — това беше традиция, почти церемония, любима и за двамата и колкото пъти, макар Бориска да отскачаше съвсем наблизо — до двора или до градината, престъпеше отново домашния праг, падаше на колене пред своето малко братленце, а то се носеше насреща му и се бухваше в обятията му, дори ако трябваше да стане от гърнето.

Освен всичко, малчуганът притежаваше наистина смайваща интуиция.

Когато Борис тръгваше за училище, братчето гледаше на това като на нещо важно и необходимо — изпращаше го и му махаше с ръка. Или пък, запомнил бабиния урок, му пращаше въздушни целувки, духайки с всичка сила дланта си, та те да съпътстват цял ден брат му в неговите невидими за малкия човек дела.

По този начин го изпращаше и на делови срещи.

При същите онези братя Гореви, където върху дънерите младите бойци провеждаха своя съвет… Но ако намеренията на Борис се изчерпваха до един свободен полет, пък бил той и с междинно кацане за глътка бира от тайните ракли на Петя, Федя и Ефим, очите на Глебка започваха или да хвърлят строги погледи, пълни с подозрения, че Боря предава братството, или малчуганът безпричинно надуваше дудука, отначало сдържано, което значеше меко предупреждение. Ако, зазяпан встрани, Боря не вземеше мерки, воят ставаше като от пожарна сирена. По-големият вече знаеше това, беше нащрек и най-често не отклоняваше очи в други посоки, давайки си сметка, че човек май трябва да дели с по-малките не само хляба и водата, но и свободата си.

Започнаха все по-често да присядат на дънерите — смешната седморка: Глебка непременно в средата, като безспорен център на мирозданието, до него Борис, а около тях, без предварителни сметки и всеки път различно (трима плюс двама или двама плюс трима) — братята Гореви от различните еднофамилни семейства, което не изключваше далечни родствени връзки, само дето точно в онзи момент, подобна възможност изобщо не занимаваше никого: в дните на детството приятелството е по-важно от роднинството.

Бърбореха на какви ли не теми, попийваха биричка, случваше се Глебка да протегне ръчици към някоя бутилка и това предизвикваше лекия, изпълнен с разбиране смях на братството. После някой от тримата породени прескачаше до домашната маза и донасяше за хлапака или кола или кен с фанта, или просто газирана вода. Оформяше се доста забавна картина: всинцата седем, включително дребосъкът Глебка, с бутилка в ръката, а лицата сериозни и съсредоточени.

След като седенето на дънера им писнеше, седморката отиваше да се поразходи — ей така, от нямане какво да прави. Обикновено се раздвижваха по единствения възможен бивш селски път до самия край на града. Асфалтът свършваше и започваше тинест черен път с плитки, дълго непресъхващи локви. Към своя край бившето Горево сякаш оредяваше, задъхваше се — между старите дървени редици зееха пукнатини — някой замине, разглобят къщата му или я запалят и улицата заприличва на беззъба детска или старческа уста.

Най-последната къща в тази редица беше съвсем схлупена, напомняше на къщичка за игра, не повече от четири на четири метра, при това със стъклена веранда със същите размери, а редом — обор с последната в Горево крава, кръстена с човешкото име Машка. Както ще се досетите, Машка си имаше стопанка, собственичка на този дом играчка, чието бащино име беше Яковлевна — личното й, комай, всички бяха забравили.

Бориска познаваше много добре Яковлевна, по поръчка на майка си или баба си той често беше притичвал дотук да купува истинско мляко за Глебка и много уважаваше старицата, което някак си без думи му беше внушено от по-възрастните. Тя беше не просто последната стопанка на последната крава в бившето село Горево, ами и по цялото протежение откъм тази страна на градчето. Упоритата й съпротива срещу настъплението на града се признаваше от всички като проява на характер — осъзнато, а следователно и идейно действие. И въпреки че старицата не развяваше знамена, не драскотеше лозунги, нито пък даваше интервюта, поради простата причина че никой освен нейните бивши съселяни не се интересуваше от мнението й, думите й се препредаваха от уста на уста и от къща на къща. А Яковлевна всичко на всичко казваше следното:

— Наложи ли се само веднъж да пийна от това разтворимото заводско мляко, на мига ще умра.

Нейната смърт не би трогнала никого кой знае колко — отдавна й беше дошло времето, но тя продължаваше да живее и да живее, без изобщо да пресмята годините си, като не спираше да повтаря:

— Заводското мляко е по-лошо дори от смъртта.

Съществуват слова и теми, които не могат да предизвикат смеха на разбиращия човек. Онези, които не разбират — да, но горевчани не бяха сред тях. А Яковлевна носеше общата за всички фамилия — Горева. Живееше съвсем самотна и никой наоколо вече не можеше да си спомни дали изобщо е имала роднини…

Не е полезно обаче, човек така да се застоява.

Откъм този си край, селището граничеше с брезова горичка и през редките стълбове на светлите като свещи дървета, завързана за едно от тях, от край време пасеше Машка — крава като крава, забележителна с това, че както вече казахме, беше последната в селото, та дори и в цялата околност на града, но продължаваше акуратно да изхранва с млякото си и своята стопанка Яковлевна, и все по-свиващата се бройка горевски младенци. Виждайки Яковлевна, едно по едно момчетата вежливо я поздравиха и тя с усмивка им кимна с отворената си, почти беззъба уста. Когато минаваха край Машка, момчетата всеки път проследяваха с поглед животното и макар да не вървяха под строй и с маршова стъпка, все пак отдаваха чест на добродушната си позната.