Алберт Лиханов
Пролитане (17)

17

През всичките тези години Глебка растеше и изпълваше малката си душа не само с практически приземени знания, но и с хвърковати — със знанията, които често се приемат като детско глезотене, а не като сериозен стремеж — впрочем, такова отношение към тях, ако се замислим, е непростима грешка.

Дори в най-неразумното детско желание трябва да се търси звездицата, сиянието на мечтата, която, може би, е съвсем осъществима. А ако не е, тя е възвишена, тя е мечта, която окрилява детската душа, вдъхновява я за нови фантазии, макар фантазиите да са неосъществими. Но и неосъществимото — всяка мечта, стига да е благородна — по същество е важна крачка в движението на душата. Тя е крачка към развитието. Към израстването.

Глебка поиска почти невъзможното.

Това се случи в началото на юни: горевското племе — цялата седморка, отново, а това ставаше често, се беше изнесла в околностите на бившето село и скиташе из полето. И окъсня: сумракът се спусна неусетно.

Колко прекрасен беше краят на този ден! Над долината, обсипана с диви ливадни цветя, внезапно се заспуска мъгла. Най-напред тя плъзна на тънки прозрачни ленти, които безшумно се наслояваха и нарастваха, забулвайки полето — не след дълго се оказа, че вече се виждат само върховете на елите и боровете от близката страна на весело ромолящата рекичка Сластьона, а от поляната беше останало само онова, което се намираше под нозете на момчетата; средата между земята и небето беше запълнена със светлосив слой памук — ронлив, неосезаем, способен със своята тайнственост да обърка лутащия се в него човек, да го накара да загуби ориентация, да го заблуди.

Но момчетата не се стремяха натам. Седяха направо върху пъстрия тревен килим в края на брезовата горичка и се любуваха.

Смълчани, те гледаха мъглата — нещо нетипично за днешните градски младоци, които обикновено се появяват сред природата, надънили до дупка своята музика, без дори през ум да им мине, че и най-крехката и най-непретенциозната горичка е интересна със своите звуци — с жуженето на дивите пчели, с ритмичното барабанене на кълвача, та дори с тишината си.

Ами ако тишината бъде взривена от славееви трели? И то само на десетина метра?

По онова време във всяка къща на Горево имаше транзисторни радиоуредби, но момчетата никога не ги мъкнеха със себе си сред природата — може би причината беше в силата на селската кръв, която въпреки желанието им, течеше в техните жили. Нали всеки селски човек обича да се вслушва в тишината — звуците й са близки на неговата същност — звуците на рекичките, на ручеите, на лесовете, на малките поляни. Лишаващият се от тях е жалък бедняк, дори ако мъкне на рамо най-скъпия звуков робот-комбайн с най-размазващата, с най-убийствено трещящата, абсолютно тъпашка музика.

Така че след като в близките храсталаци гръмна страстната славеева ария, великолепната горевчанска седморка не нададе дивашки ревове, примесени с псувни, за да подчертае, както беше прието, колко е радостна и колко е независима, ами напротив: момчетата мигом притихнаха, а мускулите на лицата им се отпуснаха.

Ах, как пееше това славейче! Гласът му се стрелкаше ту в най-ниските, ту в най-високите октави с чистотата на вълшебна флейта. А влизаше и в ролята на диригент — недалеч, отляво и отдясно на него, както и в дълбочина на брезовата горичка, се включиха още трима солисти — дори човек изобщо да нямаше слух, веднага би разбрал, че те все още не са такива майстори в пеенето — може би поради младост, което естествено, не е беда — но само след седмица той щеше да ги обучи, да сподели с тях своя опит като истински маестро.

Не, тяхното пеене не можеше да се разкаже с думи! Четири гласчета съвсем близо и още няколко — по-далеч, в горичката от тамошната страна на поляната — зад копринената завеса на мъглата.

Момчетата седяха във вълшебен театър. Завесата беше спусната, но не изцяло, а над горния и долния й край всичко се виждаше съвсем ясно в гаснещия сумрак; още по-нагоре пък се подаваше тъничък, светъл, блещукащ сърп, който как да назовеш луна, след като самата дума „луна“ таи някаква окръгленост, някаква пълнота, а това бе по-скоро златна скобка, половинка от момичешко пръстенче, източен откъм краищата знак на всемирното обновление и детското учудване — ах, как всичко това се съчетаваше с ликуването на славеевия оркестър!

Точно в този момент Глебка им постави задача. И то не само на Борис, а на цялото притихнало братство — за да не смути птиците, той едва чуто прошепна:

— Искам да видя славея!

Сякаш излезе ветрец — главите на всички се заклатиха. Първи като най-голям — следователно най-осведомен — отвърна Акселерата. Той прошепна:

— Никой не го е виждал!

— Не може да се види! — потвърди Главанака, човекът, пред когото рухваха всички прегради.

— Не може!

— Изключено!

— Няма да стане!

Това прошепнаха породените братя.

Възрази единствено Борис:

— Все някой ги е виждал! Учените, например. Нали има, как ги викаха? Птицеведи!

Единият от породените лекичко се изхили, но другите го скастриха, в смисъл: млъкни, глупако!

А Глебка повтори:

— Искам да го видя!

— Стига капризи! — прошепна Главанака.

Но това не бяха капризи — Бориска го знаеше най-добре от всички, затова прегърна по-малкия си брат, придърпа го към себе си и прошепна:

— Мълчи и слушай!

Борис нямаше представа на какво изпитание се подлага — не само себе си, а и Глебка — разбира се, и останалите.

На следващия ден той се отправи към градската библиотека с паспорта си в ръце. Нали сега им ги дават още на 14-годишна възраст, та отрано да се почувстват големи и отговорни. Щом го показа в библиотеката, веднага му издадоха читателска карта без никакви възражения — единствено въпросите, които му зададоха, не му се сториха като за възрастен.

Попитаха го какви книги би искал да чете и Борис рече:

— Ами за славеите!

— За какво? — учуди се библиотекарката, невзрачна, сива на вид, нисичка лелка на възраст, с външност, която повече би подхождала за работа в търговската мрежа, примерно в малко дюкянче за хранителни стоки.

— За едни птици — потвърди без колебание Борис, — наричат ги славеи!

Иззад един от отрупаните с книги стелажи се появи още една библиотечна работничка; Боря я позна веднага — Върлината, от стария парк — онази същата, дето му правеше физиономии с бутилка бира в ръката; същата, която преди много години той беше тръшнал на земята, за да я накаже — нима можеш да накажеш такава като нея?

Той я знаеше и отпреди — беше ученичка от неговото училище, но два класа по-голяма; после май изчезна някъде и ако все пак я беше мярвал един-два пъти по градските улици, беше отдалеч и само за миг. Изобщо, как би могла да предизвика у него какъвто и да е интерес? И ето ти сега — библиотекарка! Тя го позна, смути се, лицето й посърна, отмести погледа си…

— Славеи! Птици! Орнитология? — Закаканиза малко по-смислено старата. Изведнъж възкликна: — Боже, на него му трябва Брем! — И се обърна към Върлината: — Я, гълъбче, донеси тома на Брем за птиците! Знаеш къде е, нали?

— На „Бъ“ — като далечно мрачно ехо долетя гласът на Върлината.

Бориска едва не се изкикоти, но явно Върлината не грешеше.

— Може да е на „Е“! При „Естествени науки“! — уточни лелката.

Борис не спираше да се чуди как същата онази Върлина — известно кречетало — изведнъж си е намерила тиха работа, в библиотеката; за тук все пак се изискваха някакви специални умения, че и култура. Дяволска работа!

Колкото и да е странно, Върлината се върна бързо — с двете си ръце тя носеше голям и сигурно скъп, съвсем нов том, а лицето й се озаряваше от неочаквано свенлива усмивка.

— Ето го Брем — каза на Борис, подминавайки дребната си началничка. — Тук има за славеите. Много неща!

Той кимна с глава, поблагодари, взе книгата под мишница и вече се готвеше да тръгва, когато лелката го повика — беше забравил паспорта си. Тя се захили:

— Значи ще дойдеш пак!

Ама че глупост, помисли си Борис, как може да не дойда, нали трябва да върна книгата или не им се вярва, че ще го направя?

За да отиде до библиотеката той се беше отървал от Глебка, защото не бе сигурен, че ще го запишат в отдела за възрастни, а не му се щеше да му припомня за славеите. Братчето не ги споменаваше — явно ги беше забравило. Отвореше ли дума, Глебка пак щеше да започне да натяква.

Затова се залови да чете книгата на учения Брем, със странното име Алфред, сам — пак под същите стари липи в господарския парк.

Главата за славеите изгълта сякаш на бегом — без никакво усилие; толкова се възторгна, че щом я прочете хукна към братчето си вкъщи.