Алберт Лиханов
Пролитане (30)

2

Глебка пръв беше доловил това предупреждение, изплашен от него той беше плакал горчиво, но когато настъпи моментът на истинската раздяла, момчето безпомощно се заусмихва на своя по-голям брат.

Борис отпразнува ваканцията и предизвика още веднъж завистта на съучениците си — той единствен от всички беше наясно какво го очаква занапред, той единствен се намираше в прегръдката на рано споходилата го слава на точен стрелец, точно като прострелвалия без колебание ябълка върху главата на човек Тил Ойленшпигел; той единствен беше приет без всякакво съмнение във военно училище, но също така той единствен беше изпитал невъзможната да бъде почувствана в детските години ласка на държавната власт, която, щеш — не щеш вършее житейската нива.

Преди да замине, Бориска не пропусна да пийне по една прощална чашчица леко разредена кока-кола на историческите, отдавна просъхнали дънери с приятелите от своето детство — външно вече доста променени, но по душа все същите хлапаци, с навици изградени в миналото.

Витка Главанака беше пораснал в раменете, можеше да натовари цял камион чували с брашно без да му мигне окото, беше си пуснал мустаци — чак мустаци не, но мустачки като на монголец, мазни и дълги — влизаха право в устата му. Васка Аксел все още не се беше налял на ширина, все още растеше на височина, на дължина беше стигнал двата метра, но си оставаше кльоща — мускулатурата не смогваше да догони кокаляците му, може би поради слабата, неподходяща за мъже, недостатъчно обилна на месо храна. Сега обаче той се усмихваше по-често, защото бе успял стабилно да пусне корен в оживелия наново завод: обработваше там някакви неща за „калашниците“ и получаваше повече от сносна — направо напълно прилична заплата.

Най-видимо от всички се бяха променили сивооките породени. Петя, Федя и Ефим ходеха в еднакви скъпи дънки — тях модата никога не ги подминаваше — носеха прилични якета с ярки лейбъли на известни фирми. И макар всички да знаеха, че не страдат от безпаричие, а джобовете им по всяко време са натъпкани с какви ли не лизалки-близалки и дъвки, те не се държаха като деца на дребни търговци — по-скоро напомняха някакви интелигенти акционери или бог знае още какво от този род. Във всеки случай те предпочитаха да не говорят за работите на родителите си и грижите в магазина, тъй като след гръмогласно изясняване на отношенията си с тях, от доста време се бяха освободили напълно от търговските си задължения под предлог, че трябва да се учат добре и непременно да бъдат приети за студенти, независимо в кой университет. На плещите на онзи, който не влезеше, макар и след третото кандидатстване, щеше да падне грижата за стопанството на родителите им, което ще рече: безкрайни грижи, товарене и разтоварване, каса, пари, данъци — плюс всичките други от сложни по-сложни задължения — от сутрин до вечер.

Глебка седеше на дънера обърнат настрани, мълчалив и замислен; Бориска — напротив — в центъра на горевчанското ято той беше принуден непрекъснато да отбива предложенията да отпразнуват заминаването му не с по една бутилка на трима, а по-солидно — примерно да се поглезят с шише скъпо уиски; Боря вежливо им обясняваше, че стрелците не бива да пият, защото иначе ръцете им ще започнат да треперят — това предизвикваше не точно смях, а нещо като хилене, което изразяваше уважение, разбиране и признание за постигнатото от Боря.

— Спомнете си, мъжове — проговори съвсем като зрял човек Витка, — Борис канеше всички ни в същия този тир. Но никой не отиде. Видя ни се студен. Неприятен.

— Не ни стигна търпение, това е — сериозно добави средният от братята, Федя.

— Абе вярно — възкликна Аксел, — я кажи колко време излежа на пода да се целиш в мишената? Часове ли, дни ли?

— Илядо! — хилейки се, отвърна Бориска.

— Ето на! — пак се обади Главанака. — Илядо, и ей ти тебе шампион над всички! Но още по-важното е, че заминаваш къде? Във войската, в десанта!

Той дори не се опитваше да скрие завистта си — същият този Витка — приятелят от детството, съфамилникът, а нищо чудно и роднината… Самият той не постигна нищо, криво-ляво завърши гимназия, а това беше последното му лято — през есента го чакаше казарма. Уж както и Бориска, но само уж — пагоните на раменете им щяха да са различни: Виткините — войнишки, а на Бориска — отвред с широк кант, с буквата „к“, което ще рече „курсант“. Въпреки че курсантът, особено в първи курс е също войник и то още по-подчинен, той се отличава от войника принципно, защото курсантът много скоро ще стане офицер и за разлика от войника ще попадне… в елита.

Момчетата седяха скупчени върху просъхналите вече дънери като поотраснали пиленца с едва поникнали перца (естествено, с изключение на Глебка); време им беше за пролитане, време им беше да хвръкнат от просъхналите си дънери, от своите горевчански гнезда — да направят своя прощъпалник.

Кой от тях щеше първи да разтвори криле? Аксел, комай, вече се беше надигнал — в армията нямаше да го викат, най-малкото — засега го отлагаха, заради прекалената му дължина и слабост, заради това, че в него нещо все изоставаше от другото, предстоеше му да пъшка в заводския хомот, но поне едно си знаеше — оставаше вкъщи за радост на родителите си.

За породените братя имаше още време — щяха да се изсипят един след друг като грахови зърна — всеки в някакъв институт. Щяха ли да издържат обаче? Да намерят подходящото място? Да разпознаят себе си в живота на възрастните. За Главанака всичко беше ясно — дойдеше ли есента: където го изпрати съдбата — там; в някоя тиха войнишка дупчица, би било най-добре — или в непознатия Кавказ, а какво го чакаше там — само бог знае.

Какво излиза — че единствен Борис стоеше на ръба на своето гнездо — утре той щеше да разтвори широко криле, да ги размаха и да полети. Накъде — той самият не беше наясно, но изпитваше приятно чувство — едно знаеше със сигурност, че го очакват, че вече е повикан, че новият му път е начертан благодарение на лист хартия с държавен печат: само полети!

Въпреки това му предстоеше пролитане.