Алберт Лиханов
Пролитане (1)

1

Случва се и така.

Първото лице, което той запомни в живота си не беше майчиното, а братовото. Сигурно поради това, че Бориска от любопитство беше надничал в бебешката му люлка час по час. Беше зяпал дребничкия Глебка и ако бебето примерно ревнеше, намръщеше се или сгърчеше личице заради своите първи малки неволи, щом видеше брат си, веднага замираше като лалугер в полето, дори с клепач не трепваше — не мигваше, не се извърташе, а гледаше по-голямото човече с удивление и радост, с доверие и непонятна готовност да внимава и да му се подчинява с удоволствие.

Въпреки че как би могъл да се подчинява един младенец, а?

Бориска също се чувстваше странно, подобно нещо не му се беше случвало. Интересно ли му беше? Не! Усещането надхвърляше всяко любопитство, идваше някъде много издълбоко — можеш ли да спреш да опипваш с поглед това малко тумбаче, дребните ръчички — като пъпки на млад още неразцъфнал божур, които завършват със стиснати юмручета. Ами дъгичките на крачетата с нежната им копринена кожа, сладките стъпалца?! Ами немирното петле, от което всеки път неочаквано, съвсем по хулигански, бликва напористо, бързо фонтанче? Ами ушичките, розовеещи в слънчевата светлина, навярно все още без хрущялчета — божии гевречета от преплитащи се вълшебни знаци, създадени да улавят гласовете на възрастните, чуруликането на врабчетата зад прозорчето, бръснещия полет на тлъстата, случайно влетяла отвън муха?

Но също и въздушните целувки на голямото същество, надвесило се над завивките в старичкото креватче — а какво целува то, всъщност? Хълцукането, странните звуци на човешката реч, все още не са изпълнени със съдържание, но вече донасят своя смисъл. А той е: приветливост, доброта, благопожелания…

Усмихващото се голямо същество поглежда към Глебка, мляска кой знае защо — впрочем, в това е смисълът, който замества съдържанието — одобрителните мляскания са достатъчни, за да предадат на това, уж неразумно същество, на тази нова капчица живот — поздрав от света на любящите го хора, от възрастния, все още невидим, непредполагаем, неразбираем човешки океан.

Капчица ли? О, неразумни възрастни! Тази капчица още в маминия корем се вслушваше в музиката на тихите й песни. Още там се научи да се усмихва. Но и да се огорчава, ако мама е огорчена — а нима мама не изпитваше разочарования? Тази капчица, естествено, зависи от всички и всичко — от храната — вкусна ли е тя или лоша, от течението, от какви ли не зарази; ако микроби връхлетят малкото същество, или по вина на възрастните, или без всякаква тяхна вина… Изобщо, тя зависи от всичко и всички, и Бог да й е на помощ, ако попадне в кръговрата на немладенчески страсти, ако това нуждаещо се от грижи творение бъде забравено, ако наследи вродена болка, ако бъде захвърлено — все неща, за които вина носят възрастните.

Но ако, слава на Бога, детето бъде обгрижвано с любов, тогава заобикалящият го свят започва да зависи и от него! Заплаче ли капчицата, край на усмивката по лицето на по-големия брат: какво му е, как да му помогна? Разболее ли се, пък макар и от някоя невинна детска болест — всички се суетят край него; дори да не им е работа, какво от това — всеки ще помогне според силите си, ще изпълни душата си с тревога — сред възрастните е по-големият брат — сам още дете. Как така се поболя нашата капчица, откъде я споходиха тези мъки, след като си е къде-къде по-добре да ни се усмихва, да се кокори на всички посоки, да се вслушва в звуците, да свиква с този свят, на който се е пръкнала — за радост и беди!?

Първите ръце на възрастен, които помни всеки човек, са майчините ръце, стига да ги има.

Първите очи, устремени към него, са нейните очи — взирането им е непридирчиво, изпълнено с обич; това е поглед, надарен с огромно внимание, който заедно със своята боязливост, деликатност и прецизност, се бои, че може да нанесе някаква вреда, въпреки че какви ли вредни последствия би имало детето от любящите майчини очи? Но така е сътворена природата, божият свят и земната благодат — та нали майката износва детето! В утробата й — най-чистата надземна пещ е набъбвало това тесто и се е изпичала тази човешка питка, този хлебец, подхранващ чрез себе си непресъхващия все още извор на човечеството…

И никой не би могъл, никой не би посмял да оспори първенството на майчиното право, на нейното единствено, изконно и най-щастливо първо съприкосновение с плода; хлебецът неин, този розовеещ симид принадлежи най-напред на нея, първо на нея се дава.

Но не щеш ли — това също е в човешката природа — то започва да се кокори и настрани. Един вид, ти, майчице, си преди всички, дума да няма, но защо пък да не поогледаме какво още предлага светът?

Тъкмо поради тази причина, комай, Глебка беше запомнил в живота си най-напред не образа на своята майка, а на своето братче Бориска, по-голямо от него с цели девет години.