Алберт Лиханов
Пролитане (22)

2

Боря тренираше най-бебешкото упражнение по думите на Хаджанов: три по десет. Сиреч, десет изстрела от стоящо положение, десет — от легнало и десет от коляно. Ако попаднеха до един в десетката, даваха сто точки.

Да стреляш в безлюдното стрелбище, застанал сам срещу мишената, не се оказа най-лесното нещо на света. Отначало ръцете му трепереха, пушката риташе, но постепенно майорът изгради в него най-важните умения — как да се мери в десетката, как да коригира стрелбата, ако мерникът дава отклонение, как да го регулира, тоест как да се оправя с пушката. Той им избра оръжията, научи ги по какви белези на приклада да разпознават своето „пушкало“. Хаджанов се тюхкаше, че денем, когато по предварителна заявка идваха да стрелят почиващите, му се налагаше да им дава и пушките на момчетата, тъй като оръжията са само пет, а неопитните мъжища, въпреки че повечето се водеха офицери, разбутваха мерниците, стреляха безобразно зле, оправдавайки се, че тези пушки са изгърмяна работа, че те, видите ли, били свикнали с „калашника“ или, в най-лошия случай, с карабини, пък тук им давали детски щракала. Мърляха мишените, пердашеха в белите им полета, изобщо — язък за барута!

Вечер, когато момчетата идваха да тренират, едва ли не всеки път трябваше да започват с прострелване на оръжието и възстановяване на детайлите за постигане на точност.

За три месеца Борис започна да отстрелва от легнало положение около 90 точки, от стоеж — твърди 60 и от коляно 70. Общо — 220. Оттук нататък работата замря и Хаджанов започна да се вайка, че отдавна вече никой не стреля с такива бракми, че трябват истински вносни карабини, със специален приклад, само че истинските спортни оръжия стрували скъпо, а и той самия нямал представа откъде може да се купи такава изящна и ценна като музикален инструмент вещ.

— Чували ли сте — питаше той, — за цигулката на Страдивариус — това е един велик старинен майстор?

Не бяха чували. Той кимаше с глава, съгласен със самия себе си:

— Безценна вещ. Също като доброто оръжие!

По това време град Краснополянск неочаквано започна да живва. Планираше се възстановяване на закритото предприятие за производство на „калашници“, тъй като държавата, комай, била получила нечувана поръчка от чужбина и се налагало разширяване на производството. Не беше ясно как тези секретни сведения на мига са станали достояние на целокупния народ, но горевчанските мъжаги веднага се размърдаха, започнаха да умуват, да се разпитват един-друг кой от старите шефове ще оглави възраждането на завода, при кого да отидат, за да ги наемат на работа и какви ще са заплатите.

Сред обсъждащите всичко това беше и Аксел. Откакто завърши училище, се бяха изтърколили почти две години, беше си мечтал да хване нанякъде, но така и не стигна по-далеч от областния град; там пък не го приеха в строителния факултет, уж най-лесния — за негов лош късмет, точно тогава интересът към строителния бизнес излетя до небесата. Всичките паралии се бяха хвърлили да строят — замъците и вилите наоколо растяха като гъби, а майсторите от бранша печелеха стабилно, да не говорим за строителните инженери.

Втората година Васка не замина никъде, мотаеше се, увесил нос върху хлътналите си гърди, съгласяваше се на всякаква работа, стига само да не е физическа, но никой за нищо не го търсеше, навярно заради нездравия му вид — тъкмо той обаче пръв донесе отнякъде новината за възраждащото се производство на калашници.

Хаджанов научи за това от момчетата — в случаен разговор.

— Бива си я новината — изкоментира той и се замисли.

Докато те стреляха, отиде в своя кабинет и звъня някъде по телефона. Излезе оттам целият сияещ.

— Е, момчета, ще се наложи да прекъснем тренировките за около седмица. Викат ме там, горе — добави радостно. — Най-напред в окръжния град, а след това току-виж и в Москва. Ще трябва да запечатаме стрелбището, както е по закон, няма как.

Те се съгласиха.

Последва… направо да пукнеш от скука!

Би трябвало да се отбележи, че майор Хаджанов им беше като баща и то не какъв да е баща, а внимателен, дружелюбен, деликатен. Изпълняваше всичките им желания, с него можеха да си говорят на всякакви теми — да обсъждат всяка детска щуротия; той никога не подхождаше снизходително към нищо, за него нямаше маловажни дреболии.

Когато бяха с него, всичко ставаше точно, ясно и лесно. Той ги обучаваше. И то не само да стрелят, не само, пази боже, да ловят славеи — тази история приключи, макар и с горчивина — той ги обучаваше и на онова, което не можеше да се научи нито от другите, нито дори от собствената им майка.

И ето ти сега гръм от ясно небе! Тъга и скука!

Борис се поразговори най-напред с Главанака, а после и с Акселерата: през есента Витка се стягаше за армията, а на безработния Аксел само едно му беше в устата — как като се завърти работата с калашниците, заплатата ще е направо екстра, обаче отвори ли се, трябва бързо да се вкопчиш, да вземеш шлосерски разряд и тогава — върхът! Не живот, а песен — за здравословните си проблеми хич и не продумваше. Породените братоци също бяха пораснали — направо се надпреварваха кой да е по-едър — още ходеха на училище, но помагаха и в семейното магазинче: движеха изтупани, можеха да ти извадят без да им мигне окото петдесетачка, дори стотачка от джоба си. Но скуката замрежваше погледите им и нищо друго не се виждаше в очите им.

Най-мътната възраст е възрастта, когато още сам не знаеш какво искаш.

Бориска не правеше изключение. Накъде да поеме, с какво да се залови? Да продължи ли да учи — къде? Не е шега изборът за цял живот. От инженери нямаше много нужда, като изключим строителните, дето вдигат вилите на богаташите.

Къде още би могъл да учи? Педагогика, та после да си прекара живота в някое училище ли? Не ставаше за него. Чак го досмешаваше: боец, та боец да стане даскал? А медицина? Виж, това не е лошо, но се чувстваше вътрешно слаб, можеше да не издържи на всякаквите му там операции, чужди болежки… Не става. Последното и най-лесното беше да се пусне по течението като Витка Главанака. Вземат те в армията и толкоз, пък после да става каквото ще става. Това също си го биваше — да изчакаш животецът сам да те изтъркаля, да ти даде някой и друг урок, да ти удари една дресура. После върви накъдето той те поведе и не се бой.

Неслучайно има и други неща — дали дарба по рождение, дали талант: някои хора умеят да вървят с по две лозови или върбови пръчки, може и с медни жици в ръцете — в най-сушавите места, дори в пустините — държат пръчките пред себе си без да ги стискат много-много. По някое време те внезапно започват да трептят в ръцете им, да се движат. Значи тук трябва да се копае за кладенец — ще има вода и то със сигурност. Чудо на чудесата!

Хаджанов им беше разказвал и за това. Боря не го беше забравил. Сега по време на продължителното му отсъствие момчето отнасяше всичко научено към себе си. Прилагаше го върху себе си: живей, учи, намери сам себе си, служи сам на себе си. Чак тогава може би пръчките в ръцете ти ще затрептят — ще кажат тук значи е закопано твоето призвание.

Тук е живият източник на твоя живот.