Ричард Дойч
Крадците на мрака (9)

8

Майкъл погледна огромната, широка четирийсет и пет метра стена, извисяваща се на девет метра височина. Непревземаема и внушителна. Двама въоръжени пазачи във военни униформи стояха от двете страни на шестметровата сводеста порта.

— Ти се шегуваш.

К.К. му отправи обезоръжаваща усмивка.

— Това е дворецът Топкапъ — каза Майкъл.

— Всъщност е музей. Султанът си е събрал багажа преди много, много години.

— Не ми казвай, че това е мястото, където пазят вашата карта.

— Само ще хвърлим един поглед.

— Наистина ли ще го направиш?

К.К. повдигна вежди и мина през огромната паст на входа. Майкъл се загледа за миг в нея, после неохотно я последва.

— Преструвай се, че всичко е игра.

— К.К., ти можеш да измислиш нещо по-умно от това.

— Подиграваш ли ми се?

Майкъл започваше да се дразни от английския акцент на жената. Не че не му харесваше, всъщност точно обратното, падаше си по него твърде много и това го караше да смекчава преценките си.

— След теб.

Имперската порта, или Баб-и-Хумаюн, на Топкапъ представляваше огромно гранитно изделие с резби и две ниши. Сводът, който се издигаше над шестметровите страни, бе украсен с изискана арабска калиграфия и монограмите на султаните Мехмед II и Абдул Азис I. Арката го пропусна в пасаж с висок купол и първия двор на комплекса — един отделен свят от около 350 декара, заобиколен от крепостна стена с обиколка два километра и четиристотин метра, увенчана с остри зъбци. По нея бяха разположени двайсет и седем кули, които ограждаха свят, който не се беше променил от векове.

Топкапъ сарай, или Дворецът с портата с топовете, е бил най-големият, който светът някога е виждал, давайки по време на апогея на Османската империя подслон на повече от четири хиляди души. След рухването на империята през 1921 г. с указ на правителството е превърнат в музей и в края на същото десетилетие открива вратите си за посетители.

По стратегически съображения Топкапъ е построен върху хълм в края на историческия полуостров, където откъм европейската страна на Истанбул се срещат водите на Мраморно море, Босфора и Златния рог.

Построен е по нареждане на султан Мехмед Завоевателя на мястото на византийския акропол и на древен манастир през 1459 г. Най-добрите занаятчии от цял свят се стичат в града и използват най-редките материали, средствата са били неограничени. Дворецът е завършен през 1465 г. и е първата стъпка в опитите на Османската империя да си припише блясъка на византийския Константинопол.

С асиметричния си, нелинеен план той се различава твърде много от европейските дворци. Макар да е огромен, се състои от множество по-малки, свързани помежду си сгради, по-удобни и уютни жилищни площи, за разлика от огромните зали и стаи в неговите европейски събратя. Сградите не се издигат по протежение на някаква централна ос, а по-скоро израстват по различни тангенти във всевъзможни посоки.

Строителният план представлява няколко концентрични кръга с четири вътрешни двора, преливащи един в друг. Това е план от времето на Константинопол, пренесен в конструкцията на множество замъци в Европа, защото предлага много повече отбранителни възможности и защита за монарха на власт. Първият кръг на Топкапъ, наричан Дворът на еничарите, представлява огромен парк, който включва музеи, черкви и тихи градинки.

Майкъл и К.К. минаха край черквата от византийско време „Света Ирина“. Построена през шести век, тя е една от малкото черкви, които не са превърнати в джамии след падането на Константинопол под османска власт. Заобиколиха мраморно каменната постройка на някогашната монетарница и поеха по широка открита алея под балдахин от кипариси.

К.К. изчезна в ниска тухлена сграда и излезе малко по-късно с билети в ръка. С тях посочи към мраморен фонтан в римски стил със сложни украси, натикан в ъгъла.

— Фонтанът на палача. Тук са си мили ръцете и мечовете, след като публично са отсекли някому главата.

Майкъл я изгледа с повдигнати вежди и се опита да се засмее на доста мрачното й описание.

— Големи, остри като бръсначи мечове…

— Да вървим.

— … пълнели са главите им с памук и слама и са ги поставяли на мраморни стълбове, за да ги видят всички. Нещо като позорен стълб, само че завинаги.

— Благодаря — не можа да се сдържи Майкъл и се усмихна. — Идвала ли си тук?

— Три пъти.

— И ме влачиш, защото…

— Не защото ми е приятна компанията ти — усмихна се К.К., — а защото трябва да видя две неща.

— Нали си идвала три пъти?

— Да, но това беше, преди да видим писмото.

— Какво пише в него?

— Ха, знаех си, че мога да събудя любопитството ти — обърна се К.К. и тръгна по павираната алея.

Те закрачиха бавно по градинска алея, покрай която се издигаха дървета, и стигнаха до огромна порта, сякаш внесена от някой германски замък. От двете страни на огромния гранитен сводест вход се издигаха двайсет и два метрови осмоъгълни кули. Централната част беше осеяна със зъбци, сводестият вход изглеждаше така, сякаш крие падащ мост — всичко това беше в ярко противоречие с останалата напоена с османски аромат архитектура.

Когато Майкъл и К.К. минаха под свода със златни арабски букви, те отново попаднаха в двайсет и първи век. Пред тях имаше охрана, скенери, турникети и детектори за метал, сякаш се готвеха да влязат в Белия дом.

К.К. показа билетите с приятелска усмивка и кимване. Тя и Майкъл бяха огледани и после ги прекараха през телесните скенери.

— Най-много си падам по тази част — обяви К.К.

Майкъл нищо не каза.

— Какво ти става? И ти веднъж да си истински турист. Отпусни се и се наслаждавай. И престани да се цупиш, защото мрачната физиономия те състарява с десет години.

Майкъл поклати глава безпомощно.

Когато влязоха в същинския дворец Топкапъ, той се почувства така, сякаш с машина на времето се е върнал обратно в миналото. Пред него се издигаше цяла вселена от гранитни и мраморни сгради, тихи градини, огромни колонади, алеи, покрити с богато украсени навеси с керемиди, подпирани от мраморни колони с капители. Покривите на много от сградите бяха тъмносини, цвят, който се получаваше от патината на оловното покритие. Шарени арки от жълтеникавочервен мрамор и бял гранит подчертаваха характера на сградите и им придаваха близкоизточен вид. Наоколо се въртяха тълпи туристи, очаровани от това, което ги заобикаля, и си говореха с приглушени гласове, сякаш ги беше страх да не смутят боговете.

Влиянието на архитекти и занаятчии от такива далечни краища като Персия, Рим, Унгария, Албания и Гърция било причина за постоянното разширяване на плана на двореца, който бил и дом на султаните, управлявали Османската империя. В общия план нямаше единство, затова резултатът беше по-цялостен, той растеше и се разпростираше на пристъпи в поредица от взаимносвързани сгради, чиято площ надхвърляше двеста и тринайсет хиляди квадратни метра.

Майкъл и К.К. крачеха в сянката на италианските кипариси. Тъмнозелените дървета се издигаха покрай алеята, която се виеше из онова, което преди е било смятано за райска градина. Насочиха се към Кулата на справедливостта — най-високата постройка в двореца. Мраморната сграда с висока островръха кула завършваше с остъклено помещение, откъдето султанът можел да наблюдава широко разпрострялото се свое владение. Синкавосивата патина на окисленото олово, покриващо шпила на кулата, се виждаше от всяко място в Истанбул и векове наред бе внушавала страх от всевиждащата султанска власт.

Точно под кулата имаше широк, богато украсен навес, подпрян от колони от зелен мрамор и розов базалт. Великият турски архитектурен стил на Дивана^[1], се повтаряше като ехо из града и се беше превърнал в запазена марка за страната.

Когато Майкъл се огледа, не можа да не се възхити от все сърце на дребните детайли, на сложността и на най-малката плочка. Проектирането и занаятчийските умения, които се криеха зад изпълнението, бяха неповторими — при многобройните си пътувания никъде не беше виждал нещо подобно.

Той откъсна очи от разнообразните сгради във втория двор и се обърна към К.К:

— Е, няма ли да ми кажеш къде отиваме? Къде се намира тази така наречена карта?

— Нали не мислиш, че ще го направя? — отговори тя със самоуверена усмивка.

— Трябва да познаваш целта си по-добре от изражението си в огледалото сутрин. К.К., огледай се — каза Майкъл, като скрито посочи петимата пазачи, които обикаляха терена. — Без да знаеш всичко за онова, което ще крадеш, и за човека, от когото ще го откраднеш… Не, не мисля, че можеш да го направиш.

К.К. си погледна часовника и закрачи припряно, сякаш гонеше влак.

— Да вървим.

Майкъл остана за миг неподвижен, объркан и донякъде развеселен от внезапната й целеустременост.

Прекосиха централния двор и стигнаха до къса сграда, която се простираше по южния край на втория двор. Минаха под златен навес и след това през Портата на блаженството. Построена през петнайсети век, тази монументална порта беше входът към вътрешния трети двор на частния жилищен район на двореца. В епохата на империята никой не можел да мине през нея без разрешението на султана.

Той използвал тази порта само за специални церемонии, когато сядал на златния си трон, за да гледа как неговите поданици и официалните лица изказват своята почит и уважение.

К.К. поведе Майкъл по покритата с павета алея на третия вътрешен двор, след това през още градини стигнаха до монументална колонада. После минаха през сводест портал с колони и стигнаха до голяма украсена със сложни резби врата от тъмно дърво. Майкъл я следваше плътно, когато тя влезе в съкровищницата на Топкапъ.

Щом влязоха в първата зала, минаха покрай голяма витрина, в която бе изложена бронята на султан Мустафа III, ризница от сплетени железни халки, инкрустирана със злато и диаманти. Туристите можеха да разгледат и не по-малко богатите щит и меч на падишаха. Минаха край втора витрина, в която лежаха корани с корици, украсени с перли и диаманти, за лично ползване от султаните. Тук беше изложен и абаносовият трон на султан Мурад IV, инкрустиран със слонова кост и седеф. На други места бяха подредени делви и вази от кехлибар, златни египетски канделабри, златно наргиле от 1700 година, обсипаният с диаманти бастун на Абдул Хамид II, подарък от кайзер Вилхелм. В централната витрина в залата бяха изложени дузини богато украсени оръжия, които бяха събудили голям интерес в група французи.

К.К. и Майкъл продължиха във втората зала, известна като Смарагдовата, където бяха изложени бляскави плюмажи — богати украшения за главата и медальони, украсени със смарагди, диаманти и други скъпоценни камъни.

Минаха покрай изложбени витрини със смарагдови броеници, колчани, обковани със злато, видяха смарагдовия медальон на султан Абдул Хамид I, златен обков с три големи смарагда, подредени в триъгълник, и четирийсет и осем върви с перли като висулки.

К.К. за кратко спря пред витрина, зад която беше изложена прочутата топкапийска кама, изработена през 1747 г. за подарък на персийския владетел Надир Шах, който бил убит още преди турският пратеник да пресече границата. В резултат султанът я запазил и включил в своята сбирка. В ефеса на камата има монтирани три големи смарагда, а на края още един осмоъгълен, който скрива малък часовник. По протежение на ефеса има диаманти, а задната му част е украсена с инкрустиран седеф и емайл.

К.К. отново погледна часовника си и продължи нататък. Майкъл беше само на две крачки зад нея, когато си пробиха път между хората и влязоха в третата зала. Помещението беше пълно с емайлирани предмети като медали и държавни награди, поднасяни на султаните от чуждестранни монарси. Тук беше показан и златният трон, използван от владетелите при коронации и религиозни празници. Голяма тълпа се беше струпала около най-известния скъпоценен камък в света — диаманта Лъжица, или Кашъкчъ на турски. Скъпоценният камък е с тегло осемдесет и шест карата и легендата твърди, че е намерен от беден рибар, който го продал на търговеца за три лъжици.

Като следствие на обновлението и ремонта на библиотеката в Топкапъ, някои от най-важните експонати бяха изложени в третата зала със скъпоценностите. Сред тях бяха трактати по ислямско право, теология, международна политика, корани с историческа важност, както книги и географски карти, документиращи възхода и рухването на Османската империя. Творенията, които се съхраняваха в дворцовата библиотека, бяха написани на турски, арабски и персийски и се смятаха за една от най-важните сбирки не само в мюсюлманските страни, но и в целия свят.

К.К. спря рязко и Майкъл, който я следваше плътно, за малко не се блъсна в нея. Тя се извърна и бавно спря погледа си върху целта на бързата им и кратка разходка. Стояха пред голяма стъклена витрина, чието съдържание беше: обляно в мека светлина. Предметът бе изработен от потъмняла кожа на газела, чертите по нея бяха положени с гъсто кафяво, тъмночервено и черно мастило. На много подробната географска карта с размери деветдесет на шейсет сантиметра беше изобразено западното крайбрежие на Африка, срещу него от другата страна на Средиземно море — Иберийският полуостров, и от там чак до Карибите и Южна Америка, после надолу до северното крайбрежие на Антарктика. Безброй острови от Азорските до Канарските — митичните Антили, изпълваха морето. Бяха изобразени перуанските Анди, без да са пропуснати великите реки на континента — Амазонка, Ориноко, Магдалена и Сан Франциско, които се вливаха в Атлантическия океан.

Картата бе изработена в стил портолан — покрита беше с начални точки, от които излизаха пресичащи се линии. Портоланите бяха водили корабите от пристанище до пристанище. Вместо решетката от географски дължини и ширини, на важните места бяха разположени компасни рози^[2], а азимутите, излизащи от тях, стигаха до далечни земи.

На африканския континент подробно бяха изобразени слонове и щрауси, крале и султани, а по просторите на Южна Америка танцуваха маймуни, ягуари и добитък. Безброй бележки покриваха картата, разказвайки за всичко: откритията на Христофор Колумб, голи местни жителки, морски чудовища и сухоземни зверове.

Десният ъгъл на картата беше съдран и скъсаното стигаше чак до центъра на Африка. Въпреки тази повреда екземплярът беше добре запазен. Тази витрина сякаш не предизвикваше интереса на туристите, които стояха омаяни пред съседните колекции от скъпоценности и ками.

— Знаеш ли, че е изработена от турчин на име Пири Рейс през 1513 г.?

— Е, и? — попита Майкъл, защото разбра, че тя има нещо предвид.

— Знаели са обиколката на земното кълбо с точност до осемдесет километра — в гласа на К.К. се долавяха нотки на вълнение.

— Същото може да се каже за Ератостен през 230 преди Христа — отговори той.

— Погледни в долния край — продължи К.К. — Виждаш ли Антарктика?

— Да.

— Това е сушата Антарктика.

— Да, виждам.

— Тя е покрита с лед от шест хиляди години преди Христа.

— Разправят, че през зимата там е доста студено — изсмя се Майкъл.

— Модерният човек не е имал представа как изглежда сушата, докато през 1960 година американският военен флот не направил сателитни снимки. И знаеш ли какво открили? — не спираше да говори К.К., пренебрегвайки саркастичните гримаси на Майкъл.

— Не, но ти ще ми кажеш — отвърна той, доволен, че може да я дразни.

— Точно това, което виждаш тук — посочи картата К.К. — Тя е точна, наистина много точна… направо плашещо точна.

— Значи този тип Пири я е сънувал или нещо подобно?

— Казал, че неговата карта се основава на двайсет други морски карти. Едната била дело на Христофор Колумб. Затова Пири е успял да очертае Карибите. Други били португалски, италиански и китайски, много от тях придобити по време на неговите и на чичо му пътувания. Дори се говори, че някои били от Александрийската библиотека.

— Кой му е дал антарктическата, атлантите ли?

К.К. повдигна вежди, сякаш за да каже: „Кой знае?“.

— Шегуваш се, нали?

— Нямам представа. Всъщност не съм се замисляла — отговори тя със смях. — Обаче това подсказва, че е възможно хората да са плавали по моретата много по-отдавна, отколкото предполагат специалистите.

— Специалист е много относително нещо и днес тази дума се употребява прекалено свободно — подхвърли Майкъл.

— Съгласна — погледна отново към картата К.К., сякаш не можеше да откъсне очи от нея. — Можеш ли да повярваш, че е била намерена сред купчина боклук през 1929 година? Не е представлявала голям интерес за света, докато не се разчува историята за Антарктика.

Майкъл я огледа внимателно, впечатлен от подробностите и митичните истории на К.К.

— Е, какво смяташ?

— Ами мисля, че това е лоша идея — засмя се той.

— Изкушаваш ли се? — усмихна се К.К.

Майкъл откъсна очи от картата и поклати глава.

— Ни най-малко.

— Но ако беше… как би я откраднал?

Майкъл си падаше по планирането. Разкриването на слабостите на сградата и охранителната система беше като разгадаването на загадки. Той огледа туристите, разпръснати из залата, и пазачите, които стояха изпънати като бастуни до вратите.

Накрая се усмихна.

— Добре, ако предположим, че разполагам с плановете на сградата…

— Имаме ги.

Майкъл се обърна отново към картата, замисляйки се, и изведнъж се сепна. Говореше така, сякаш на шега се беше включил.

— К.К., защо ти трябва да крадеш картата, когато можеш да си купиш точно копие в магазинчето за сувенири или да снимаш тази тук?

К.К. се усмихна и отново погледна часовника си.

— Защото това не е тази половина на картата, която ме интересува.

 

 

Лимузината се отлепи от тротоара пред консулството на Ватикана и се вля обратно в сутрешното истанбулско движение. Синди и Буш бяха потънали в разговор, докато Саймън разопаковаше голямата кутия, която беше взел от консулството. От нея извади чанта, натъпкана с карти и резултатите от изследванията. Той беше изучавал с години картата на Пири Рейс, проучвайки всички истории за нея. Знаеше къде се намира западната й част, но източната беше изгубена в митове и догадки. При проучванията си бе успял да установи, че тя се намира в Топкапъ сарай, но за да установи точното й местоположение, беше търсил едно писмо от великия везир, в което той обясняваше къде е скрил липсващата част.

Саймън отвори първия плик и вътре видя ламинираното древно писмо. Изпита благодарност, че е намерило пътя си до Ватикана чрез пощенските служби. Към него бяха приложени две ксерокопия. Предната част беше оригиналното писмо, а отзад имаше превод на английски.

— Какво е това? — попита Синди, когато видя старата пожълтяла хартия.

Саймън се усмихна.

— Част от малкото проучване, което провеждам.

— Нека те попитам… — започна Синди.

Саймън погледна към Буш с няма молба да се заеме с нея.

— Майкъл и К.К. сериозно ли ходят, или е просто флирт?

— Ами… — Буш не знаеше какво да каже, защото в този момент дори Майкъл и К.К. не знаеха точно какви са отношенията им. — Мисля, че се виждат вече в продължение на месец.

— Слава Богу — отговори Синди и поклати глава. — Крайно време е да си намери някого.

— Не знам за вас двамата, но аз умирам от глад — прекъсна я Буш.

— Винаги умираш от глад — подхвърли Саймън.

В лимузината настъпи тишина, докато той четеше преведеното писмо, а Синди и Буш гледаха прелитащите край тях картини от градския живот.

— Мога ли да попитам защо сестра ми се оказа в затвора? — обърна се Синди неочаквано към Саймън.

Той вдигна поглед от четивото си.

— Мисля, че е най-добре да попиташ нея.

— Да няма нещо общо с това? — продължи тя и посочи писмото.

— Не, просто беше недоразумение — отговори той и се помоли да му бъде простена лъжата. — Сигурен съм, че когато се върне, К.К. ще ти обясни всичко.

Очите на Синди се стрелкаха от Буш към свещеника и обратно. Явно не му вярваше.

— К.К. не искаше да идвам — заяви тя делово.

— Тогава защо си тук? — попита Буш невинно.

— Та тя току-що беше избягала от затвора! Ти какво би направил на мое място?

Запитаният кимна с разбиране.

— Когато моята съвършена сестра попадне в затвора, това, освен че ми изкарва ангелите, предизвиква множество въпроси.

Буш изведнъж се почувства неловко, когато осъзна, че Синди май не познава сестра си твърде добре.

— Вие двамата също няма да ми кажете нищо, нали?

— Не мисля, че ми е работа. Това наистина е между теб и твоята сестра. Сигурен съм, че ще ти обясни, когато се върне.

Синди кимна, а очарованието й сякаш се изпари, докато вадеше телефона си и започна да набира някакъв номер.

— Здравей, Лара. Искам да събереш багажа ми от офиса и да се погрижиш да имаме данните за сделката с Плайънт преди понеделник, когато започваме в Ес Кей Ес… искам да ми намериш хубав хотел в Истанбул… и докато го правиш… — Синди потъна в телефонния разговор.

Облекчен от нейното разсейване, Саймън използва времето и прочете преведеното писмо, без да бърза, поглъщайки всяка дума. Обаче краят му го обърка. Прочете го отново, но този път по-бавно.

До Патриарх Макарий I Архиепископ Макарий Соколович

Мили Мака,

Пиша това писмо, защото се страхувам, че няма да дочакам зимата. Много неща се промениха, откакто султан Мурад III седна на трона. Той много лесно се влияе от майка си, валиде султан, която получи власт и ревнува заради моите дела. Най-близките ми приятели, моите довереници и помощници загинаха при странни обстоятелства и ако желанието на Аллах е да прибере мен, стария човек, ще прегърна смъртта с мисълта за обещания рай, който ще ме очаква от другата страна.

Сега, на седемдесет, станах съзерцателен, липсва ми родният дом, нашето детство, когато грижите ни бяха обикновени, а неприятностите малко. Установих, че сънувам все по-често свежозелените гори, планините и хълмистата околност, където си играехме, без да осъзнаваме колко са калпави човеците, тяхната алчност, злото и страха, които се таят в много сърца.

Кой можеше да предположи каква съдба ще имаме и въздействието, което ще окажем на този объркан свят? Нашите родители вложиха в душите ни ценности и знания, които прилагахме през целия си живот. Като синове на Авраам ние носим голяма отговорност за нашата вяра и вярата на света. А за хора като нас тази отговорност ще продължи дори след като сме приключили телесното си съществуване.,

Страхувам се от картата, която ти показах при последното ти идване, картата на моя покоен приятел Пири Рейс, и посоката, в която води. Постарах се да ти я предам миналия месец с надеждата, че ще я пазиш ревниво, както аз правих в продължение на двайсет години, но вече нямам служители, на които бих могъл да се доверя. И тъй като не бих понесъл да я унищожа, понеже нейното предназначение може един ден да бъде открито на по-мъдри хора от нас, аз я скрих зад нашия общ баща. Той е бил мъдър човек, пророк, прозрял в бъдещето, чиито синове постигнаха величие в очите на нашия общ Бог.

Макар твоята и моята вяра да поеха по различни пътища, ние все още сме свързани като синове на Авраам.

Казвам ти сбогом, братко мой, и чакам с нетърпение нашите разговори във вечността. Само те моля да забавиш своето пътуване.

Селям за тебе, братко мой, Байка

Саймън беше очаквал писмото да е по-откровено относно местонахождението на картата, а не гатанка, но след като го прочете три пъти, разбра, че точно пред това се е изправил.

И макар да се разстрои, реши, че това е разстроило Веню и хората му още повече. Беше получил анонимна информация в канцеларията си, че две седмици преди това Веню е купил писмото от един работещ нелегално антиквар. Макар Саймън да не успя да установи източника на информацията, тя се оказа вярна, потвърдена от факта, че държеше писмото в ръцете си, което двамата с К.К. бяха откраднали от кабинета на Веню.

Саймън беше уверен, че Веню не е успял да разгадае нито смисъла на писмото, нито точното място, където е скрита картата, защото ако го беше направил, вече щеше да е потеглил на Изток, а не да седи в кабинета си в Амстердам.

Беше сигурен, че познанието накъде води тази карта е последната отчаяна надежда на Веню и заради бъдещето на света това е последното място, където на такива като него трябваше да се позволи да влязат.

 

 

Майкъл и К.К. излязоха от съкровищницата, минаха край библиотеката, покрай няколко ограничителни конуса и строителни машини, минаха пак през Портата на блаженството и поеха към група хора, застанали под голямата керемидена козирка на дивана. Неочаквано К.К. хвана Майкъл за ръка и го задърпа към човек със синя шапка.

— Здравейте — поздрави тя с усмивка. — Чарли и Илейн Съливан. Съжалявам, че закъсняхме.

Майкъл се вторачи в нея напълно смаян и се опита да сдържи смеха си.

— Добро утро, казвам се Хамер.

Мъжът носеше бяла риза и ленени панталони, на дългия му нос бяха кацнали телени очила, а черните му мустаци полагаха големи усилия да не подчертават големината си. Не можеше да е на повече от двайсет и две, вероятно студент от анкарския университет „Билкент“, който пише докторат.

Майкъл огледа малката групичка американци и европейци.

— Обиколка с гид — прошепна му К.К. в ухото.

Той не успя да сдържи смеха си.

— Господин и госпожа…

К.К. го погледна и се усмихна.

— Само в твоите сънища.

Майкъл поклати глава и се ухили.

— Обиколка на какво?

Хамер тръгна пред тях, а групичката от дванайсет души пое след него, сякаш всички бяха свързани с невидими връзки. Младежът стигна до тежка черна порта, вградена в мрамора на Дивана. Хвана дебелата метална гривна, която заместваше дръжката, и бутна портата да се отвори, задържайки крилото, за да може групата да го последва.

— Когато през тази Порта на картите момичетата влизали за пръв път в харема — каза той през рамо към туристите, — им казвали, че щом минат през нея, за последно ще са видели външния свят. Разбира се, за нашите дами днес ще отменим това правило.

Шегата на Хамер разсмя шестимата мъже в групата.

— Значи ще разгледаме харема? — прошепна Майкъл в ухото на К.К., като се притисна до нея.

— Знаех си, че ще се развълнуваш.

Майкъл и К.К. изостанаха в края на групата, когато поеха надолу по дългия коридор, заслушани в рутинирания разказ на водача.

— Харем. Самата дума предизвиква най-различни представи в западния свят. Място, където голи жени в турски хамами се отдават на оргии със султана. Колекция от жени, чиято единствена задача е да доставят сексуална наслада на своя собственик. Всъщност харемът е онази част от двореца, която подслонява султанското семейство и е известна като сарай. Макар да е пълен със стотици наложници, цвета на най-красивите жени в империята, отношенията са били много по-формални, отколкото можете да си представите. Сараят е бил отделен свят със своя собствена йерархия, образование, любов, сплетни и дори смърт.

— В имперския харем в Топкапъ е имало няколко домакинства, обединени домакинства. Майката на султана, известна като валиде султан, била най-силната жена в империята. Тя упражнявала контрол върху харема, съветвала сина си, понякога дори действала вместо него. Любимите наложници на султана, наричани кадъни, били смятани за равностойни на съпруги. По закон султанът е можел да има само четири. Харемът подслонявал и султанките, дъщерите на султана, и техните домакинства. Имало и известен брой робини, наричани одалиски, които обслужвали харема. И както сигурно вече сте се досетили, голям брой наложници на възраст от седемнайсет до двайсет и три години, чиято единствена задача била да забавляват султана в неговата спалня. Обаче трябва да развенчая мита за сексуална свобода в харема. Султанът не е имал множество партньорки през една и съща нощ. Тези жени, неговите наложници, били не само красиви, но изтънчени и образовани под строгото ръководство на харемските училища.

Повечето от момичетата били отвличани или купувани за робини от своите родители на село. Когато пристигали тук, обикновено били на възраст между седем и петнайсет години. Имало е момичета от всички краища на империята и дори отвъд нейните предели. Повечето идвали от земите под властта на султана, но имало и много европейки. Грузинки, германки и унгарки били довеждани в двореца, за да служат на султана. Макар народностите им да са били различни, всички имали нещо общо — необикновената си красота.

Учели ги на различни изкуства, на поезия, как да музицират с различни инструменти като арфа или саз. Учели и пеене. Обучавали ги да говорят и четат на турски, на церемониите и обичаите в харема и империята. Учели ги да шият и бродират и на изкуството на еротичните удоволствия…

— Никога не бях чувал тези две думи да се употребяват в едно и също изречение — обади се един противен дебел американец.

Хамер не му обърна внимание.

— Повечето жени, които попадали в харема, били християнки, насила принуждавани да приемат исляма.

— Харемът се състоял от около четиристотин наложници средно, но е имало времена, когато броят им се увеличавал до повече от хиляда. Наложницата успявала само веднъж да преспи със султана, освен ако не притежавала големи умения и не се превърнела в любимка на владетеля. Ако не станела фаворитка или не забременеела, подарявали я на везири, военачалници и други важни лица.

— В харема има повече от четиристотин помещения. Всички са изящно украсени с рисувани керамични плочки и рисунки с уникални, неповтарящи се мотиви…

Водачът им продължи да разказва, докато се разхождаха из харема, но Майкъл и К.К. не му обръщаха много внимание, докато криволичеха из лабиринт от коридори и покрай стотици помещения. Тук имаше спални, големи бани, просторни градини, фонтани, безкрайни коридори, апартаментите на султана и кадъните, на валиде султан. Имаше стотици стаи за аджамийките, младите момичета, които били обучавани, открити градини и балкони. Всяко помещение, всяка стена имаше сложна и изключителна украса — мозайки, цветни мотиви, калиграфия, безброй шедьоври.

Майкъл и К.К. се оглеждаха, сякаш учеха за изпит, попиваха всичко наоколо, запомняха коридорите и вратите, докато вървяха след групата.

— Харемът бил разделен на три отделения — продължи Хамер с обясненията. — Истинският харем, в който са настанени наложниците, аджамийките, одалиските и други жени, частните помещения на султана, където жените го посещавали и забавлявали, и казармите за черните евнуси, пазачите на харема. Според мюсюлманската традиция никой мъж не можел да вижда жените в чужд харем, затова са били нужни немъже, които да пазят императорския. В резултат на кастрацията евнусите не били смятани за заплаха срещу неприкосновеността на харема и затова били приемани за напълно верни на султана. В по-голямата си част те били военнопленници и роби, кастрирали ги преди пубертета и така ги осъждали на живот в робство. Когато Османската империя била на върха на могъществото си, в сарая служели до седемстотин евнуси.

— Те идвали от завладените християнски области в Грузия, Армения, Унгария, Словения и Германия. Черните евнуси били залавяни или подарявани от Египет, Судан и горното поречие на Нил. Оттам били превозвани до пазари в Мека, Медина, Истанбул и Средиземноморието. Всички били кастрирани по пътя си към пазарите от египетски християни или евреи, защото ислямът забранява кастрацията, но не и използването на кастрирани роби.

— Белите евнуси работели като административни служители и нямали допир с наложниците. Черните, чиито гениталии били напълно отрязани, за разлика от тези на белите евнуси, служели на жените в харема като слуги на кадъните и дъщерите на султана, като пазачи на наложниците или като техни преподаватели и надзиратели.

— Началникът на черните евнуси, наричан кизлар ага, бил третият по ранг служител в империята след султана и великия везир. Той бил командир на алебардистите с ранг паша, което съответства на днешен генерал. Имал неограничен достъп до султана и бил частният вестител между падишаха и великия везир.

— Всяка вечер кизлар ага водел избраната наложница в спалнята на султана. Неговите задачи включвали защитата на жените, купуването на наложници за харема, да надзирава жените и евнусите. Той се явявал като свидетел при женитбата на султана и ритуалите около ражданията и организирал всички владетелски церемонии по случай обрязването, женитбите и празниците. Обявявал присъдите на обвинените в престъпления жени от харема и ги предавал на палача, който ги напъхвал в чувал и ги хвърлял в Босфора, за да се удавят.

— Черните евнуси защитавали наложниците от външни натрапници с истинска преданост и били готови да жертват и живота си. В харема често имало интриги, недоразумения и предателства. Жените отчаяно се стремели да станат кадъни и заговорничели една срещу друга, за да намалят броя на съперничките си. Смятало се за най-голяма чест, ако наложницата забременее и роди син, който един ден би могъл да стане султан, превръщайки майка си във валиде султан — жената с най-голяма власт в империята. В резултат царели силно съперничество и ревност, стигащи чак до убийства, извършвани от самите жени. Много пъти се случвало някоя от наложниците да бъде открита мъртва или да изчезне безследно.

— Тези смъртни случаи били зловещи и много от жените не се чувствали в безопасност в златната харемска клетка. По времето на султан Ибрахим I се случила унищожителна трагедия, когато неговата фаворитка Сечир Пара му казала, че една от наложниците се среща тайно с външен човек. Ибрахим бил обзет от силна ревност и накарал главния си евнух да подложи на мъчения няколко от наложниците, за да открие самоличността на тайнственото момиче. Но никоя не разкрила предателката, затова Ибрахим заповядал всички жени в харема му — общо най-малко 250, да бъдат завързани в напълнени с тежести чували и хвърлени в Босфора. Само една от наложниците оцеляла, спасена от френски кораб. Валиде султан, майката на Ибрахим, била обзета от такава ревност заради властта на Сечир Пара, че след като жените били издавени, наредила на главния евнух да я удуши, докато спи.

Групата лека-полека потъна в мълчание, докато романтичната обвивка на живота в харема падаше малко по малко.

Хамер поведе групата надолу по дълго стълбище и накрая се озоваха в голяма стая, облицована с бели и сини керамични плочки. Бели мраморни мивки се издигаха покрай стените, а над всяка се подаваше златен кран. Във всеки ъгъл на просторното помещение стояха мраморни вани. Имаше и множество мраморни пейки.

— Това е хамамът на басейна, който всъщност е парна баня, която Западът е нарекъл турска. В ежедневието хамамите били много важни, защото служели не само за почистване на тялото, но и на душата и съзнанието. Те били място, където жената е могла да се освободи от неприятностите на ежедневието.

В центъра на пода имаше голяма розетка от лъскав бронз — квадрат с десетсантиметрови страни. Розетката беше монтирана наравно с мраморния под и в решетката й се оттичаха водите от парната баня.

Хамер се насочи обратно нагоре по стълбата, като продължаваше да разказва за хамама — неговата история и медицинските ползи от него, но нито Майкъл, нито К.К. го слушаха. И двамата стояха над розетката. Тя извади монета, пусна я през един от отворите и се заслуша за някакъв звук. След три секунди се чу плясък.

— Мамка му — изруга К.К., като чу плясъка. — Долу има вода.

— Е, и?

— Мразя да работя във вода.

— Там ли трябва да работиш?

— Това помещение не е такова, каквото е било преди сто години. То е ремонтирано и разкрасено. Картата на Пири Рейс, която видя зад витрината в съкровищницата, е намерена тук сред боклуците. Открили са обаче само половината й, другата е скрита някъде долу под нас преди почти петстотин години.

— Под двореца е имало проходи, използвани за извеждането и връщането на наложниците. Били са пазени от черните евнуси, на които е поверено управлението на харема. Преди тук е имало скрити коридори със стълби, които отдавна са се разпаднали, вратите към тях са зазидани.

— Госпожо и господин Съливан, извинете, но… — изненада ги гласът на Хамер, който си погледна часовника и посочи към стълбището.

— Извинете — усмихна се К.К., докато двамата с Майкъл забързаха да стигнат до входа към хамама. Присъединиха се към групата туристи, но отново останаха на опашката.

— Мога ли да те питам нещо?

— Разбира се — усмихна се Майкъл.

— Защо си го правил?

— Правил какво?

— Да крадеш. Защо си го правил?

Майкъл мразеше думите „крадец“ и „престъпник“. Това бяха думите, които се използваха в съдилищата и затворите. Той се замисли над въпроса й, запита се защо, но не можа да отговори. Разговорът беше прекалено личен. Каза си, че е по-интимен дори от секса. Не беше разголвал душата си пред никого. С покойната си жена Мери никога не беше обсъждал защо е крадец. Не знаеше защо, затова направи единственото възможно и отговори на въпроса с въпрос:

— А ти?

К.К. го изгледа, защото мразеше на въпросите да се отговаря с въпрос, но ако искаш да ти се доверяват, трябва и ти да го правиш.

— Заради сестра ми.

— Сестра ти те е накарала? — пошегува се Майкъл.

К.К. се усмихна.

— Донякъде. Майка ни умря. Аз бях на петнайсет. Нямахме пари — замълча, докато си спомняше миналото. — Понякога в живота се налага да вършим за хората, които обичаме и искаме да се грижим, разни неща, независимо колко са неприятни.

Майкъл кимна в съгласие.

— Щяха да ни разделят и да я дадат в приемно семейство — в гласа й се долови тъга. — Тя беше само на девет, а това беше единственият начин, който можеше да ни осигури парите, нужни, за да оцелеем.

— Ти ли я отгледа?

К.К. кимна и Майкъл се почувства ужасно. Това беше напълно нова нейна черта, каквато не беше очаквал — дете, принудено да отгледа дете и така да намери своя път в живота.

— Станах нейна майка и приятелка. Трябваше да й помагам да си подготвя домашните. Представи си само. Напуснах училище, престанах да уча, за да работя, а трябваше да й помагам по математика или за домашните по френски и немски. Но се оправях и с годините, каквото имаше тя за учене, аз също го научавах. Сега съм много добра в тригонометричните функции и говоря четири езика. Само дето нямам диплома.

— И никога не са те хващали?

— Не — поклати К.К. глава. — Правех само по няколко удара годишно. Скъпи предмети. Произведения на изкуството и скъпоценности. Неща, които лесно се пренасят.

Майкъл наведе глава, докато крачеха след останалите.

— Трябва да знаеш — продължи тя, — че всеки път се мразех. Страхувах се до смърт, че ще ме хванат и хвърлят в затвора, а Синди ще остане на улицата. Но онова, което ме плашеше най-много и ме караше да се будя през нощта, беше, че тя може да научи какво върша. Бях станала престъпник. Нарушавах всичко, което й проповядвах за зло и добро, честност и почтеност. Говорех й какво е грешно в света, а знаеш ли какво? Всъщност грешната бях аз. Аз бях онова, в което не исках тя да се превърне. Исках тя да получи образование и да си намери хубава работа. Исках да има сигурност. И за да може тя да постигне желаното, трябваше да оставя морала и почтеността настрана и да върша онова, което вършех.

Майкъл видя болката в очите й. Разбираше я по-добре, отколкото тя можеше да предположи. Жертването на нейното детство, отказът от свой живот, за да може да направи нечий друг живот по-добър.

— Понякога сме принудени да вършим трудни неща — каза той, — ужасни неща заради хората, които обичаме. Но не можем да позволим на нашите действия, без значение колко осъдителни са според нас, да унищожат благородството на намеренията ни — замълча и се обърна към нея. — Твоята сестра е повече от щастлива и фактът, че си я отгледала от дете, когато ти самата си била такова…

Нямаше нужда да продължава. Вече разбираше и не осъждаше.

— Аз започнах… — едва не, се изсмя, надявайки се да прогони меланхолията от мига. — Помагах на един приятел да свърши работата. Промъкнахме се в гимназията и задигнахме разни неща. Няма нищо общо с отглеждането на по-малка сестра, но трябва да призная, че ми достави удоволствие.

К.К. се засмя.

— Значи си го правил за удоволствие?

— Ами да… не. — Той замълча. — Да, в началото. Изпитвах онова усещане… този приток на адреналин.

К.К. се усмихна.

— Да, познавам това чувство,

— Беше като наркотик. Чувстваш се добре, но същевременно виновен.

Тя пак се усмихна и кимна.

— Никога не съм задигал нещо, което би могло да причини някому вреда — продължи Майкъл. — Винаги само вещи, които са застраховани, или от хора, за които нямам съмнения, че го заслужават. Никога не съм имал лоши намерения. Обаче зарязах всичко, когато преди няколко години ме хванаха. — Нямаше намерение да влиза в подробности, че е бил заловен, защото спаси живота на една жена. — Оттогава съм работил само по принуда.

— Саймън ли те караше? — попита К.К.

— Не, нищо подобно, по-скоро аз него. А ти?

— Намеренията и целите ни съвпадаха.

— Колко пъти си му помагала?

К.К. се усмихна, защото не искаше да продължи с признанията.

— Да кажем, че си помагахме от време на време.

— И сега пак трябва да му помогнеш?

К.К. отклони погледа си.

— Майкъл, но аз му обещах.

— Зная — кимна с разбиране той. Искаше да се протегне и да я докосне, за да почувства какво изпитва. — Саймън е голям и може сам да свърши работата.

К.К. стоеше там потънала в мисли.

— Защо утре сутринта не се върнеш с нас?

— Майкъл, аз дадох дума — отговори тя и го погледна в очите.

— Помисли си — отговори той с усмивка. — Нищо не казвай, просто си помисли.