Ричард Дойч
Крадците на мрака (4)

3

Рейнджроувърът се носеше по коловозите на жалкото подобие на път, което пресичаше нощната Акбикуестка пустиня. Пол Буш вдигна осемдесет, защото изгаряше от нетърпение да се махне от този безлюден край на света колкото може по-бързо. Беше благодарен на луксозното окачване на този модел, което омекотяваше сблъсъците с изобилните дупки. Шофьорската седалка трудно побираше Буш с неговите над метър и деветдесет и сто килограма тегло. Приличаше на голяма руса мечка или на човек, който е по̀ на място върху сърфа си в Хавай, отколкото зад волана на джип, откарващ двама бегълци от затвора и техния освободител от тази източна пустинна държава. През изтеклата година и половина беше влязъл във форма, тичаше по осем километра и се гордееше, че отново може да вдигне от лежанката тежест, равна на собственото му тегло. Радваше се на честите похвали на жена си, Джини, по повод подобряването на външния му вид. Тя твърдеше, че той отново изглежда като някогашния новобранец в полицията, макар на него да му минаваше през ума, че с ласкателствата го подкупва за трето дете.

Пол обичаше да казва, че държи бар във Валхала, а жена му, че е ресторантьор или най-малкото собственик. Беше се пенсионирал след двайсет години служба в полицията на Байрам Хилс и бе доволен да налива напитки и да управлява заведението, което разви в процъфтяващ бизнес. Онова, което някога беше скромна гостилница, се превърна в модно заведение, местата за което се резервираха седмица по-рано. В бара нямаше нужда от резервации и той винаги беше пълен с ергени, които се оглеждаха за следващата си бройка.

Въпреки че ресторантът им осигуряваше приличен живот, Пол продължаваше всяка седмица да играе тото, прибирайки сигурния късметлийски фиш в задния си джоб, макар да бе скрил една безценна рубинена огърлица на дъното на чекмеджето с чорапите. Руският сувенир от едно опасно за живота геройство с Майкъл можеше да се продаде за малко богатство, но Буш реши засега да го остави под чифт сини карирани чорапи. Той беше открил, че очакването на желанията понякога е по-хубаво от тяхното осъществяване. Животът е много по-хубав, когато разполагаш с онова, което ти трябва, но имаш и мечти за още недостъпни неща. Това поддържаше тръпката у него и желанието му за живот.

Буш беше доволен човек, макар че все още му липсваха дните в полицията, когато разкриваше престъпления, бореше се със злото и вкарваше в пандиза арогантните задници, които си мислеха, че са над всичко. Неговият начин на мислене — „законът си е закон“, някога го бе сблъскал с Майкъл. Той беше надзорник на неговото условно освобождаване и задачата му бе да се погрижи младият мъж да си остане поправен, законопослушен гражданин. Обаче самопожертвувателните действия на Майкъл в полза на другите го накараха да осъзнае, че понякога законите трябва да се нарушават в името на по-висша цел.

Майкъл беше неговият най-добър приятел или по-скоро като по-малък брат. И подобно на повечето по-малки братя, винаги намираше начин да се забърка в неприятности — първо се замесваше, после се оправяше и Пол често беше до него, за да го измъкне. И ето че отново возеше Майкъл далеч от неприятностите, като днес единствената разлика беше, че има замесено и момиче.

Когато погледна към задната част на рейнджроувъра, още не беше схванал, че К.К. е била в един затвор със Саймън. Това беше изненада за него и за Майкъл. Беше я виждал два пъти в Ню Йорк. Реши, че е родена за Майкъл: красива, умна, с хапливо чувство за хумор. Искрено се радваше, че приятелят му се среща с някого, но никога не си бе представял, че жената ще излезе такава.

Така че Буш изобщо не се радваше, докато гледаше как Майкъл и К.К. спорят и се карат като женена от години двойка. Наблюдаваше ги как си разменят язвителни забележки и обвинения, критики и самодоволни изблици. Той вече изобщо не се съмняваше, че двамата страшно си подхождат.

— Добре ли си? — попита Майкъл, като видя синините и ожулванията на ръката й.

— Да — отговори тя, макар да личеше, че не е. Беше бита, лицето й бе зацапано, а под носа й се виждаше малко засъхнала кръв.

— Има ли нещо, което си пропуснала да ми кажеш? — попита Майкъл с нотка на снизхождение в гласа.

— Какво? — озъби се К.К., извърна глава и се загледа през прозореца.

Майкъл замълча и се опита да се успокои, да прочисти вените си от адреналина, който все още караше сърцето и мислите му да се надбягват, сдържайки се отчаяно да не избухне. Продължаваше да гледа тила й — русата й коса беше мръсна и чорлава от вятъра. Той протегна примирително ръка, но щом тя наближи рамото й…

— Какво? — изръмжа К.К., все още с лице към прозореца, защото изглежда беше усетила приближаващата се ръка.

Майкъл я отдръпна.

— Какво искаш да кажа? — обърна се К.К. към него.

Той най-накрая избухна.

— Консултантка, а?

— Виж… — започна тя.

— Ти не работиш за Европейския съюз — сега Майкъл се обърна към Саймън, гневът му нарастваше с всяка изминала минута. — А ти… приятели като теб… как можа да ни свържеш, без да ми кажеш нещо?

К.К. също погледна Саймън и повиши тон, притискайки го от другата страна:

— Как така и на мен не каза?

Саймън седеше на пътническата седалка, а въпросите са забиваха в двете му уши. Той обаче не отместваше поглед от осветените от фаровете коловози и мълчеше, отказвайки да се намеси в битката.

— Как така Саймън не ти е казал какво?

К.К. се обърна към Майкъл, а зелените й очи блестяха ярко.

— Не ми ги пробутвай тия. Човек, който се занимава с алармени системи, има познанията и нужната екипировка, за да скочи с парашут, да проникне в затвор, да го взриви и да избяга с двама от затворниците? Причината Саймън да те познава, е същата, заради която познава мен.

Тя насочи вниманието си отново към Саймън.

— Е, смяташ ли, че беше добра идея да ни сводничиш?

Саймън погледна към Буш, който не можеше да му помогне с нищо друго, освен да му кимне съчувствено, докато стискаше волана.

— Добре — успокои се най-сетне К.К. — Аз не работя за ЕС, но и ти не работиш за охранителната фирма.

— Всъщност я притежавам — отговори Майкъл извинително. — Законна фирма за охрана, с която изкарвам добри, законни пари.

— Живей, с каквито искаш заблуди — вдигна К.К. ръце и отново се загледа през прозореца.

Джипът мина през порта в ръждива ограда от бодлива тел и излезе на летищна писта. Нямаше нито диспечерска кула, нито терминал. Фаровете на колата, които бяха единственият източник на светлина наоколо, попаднаха върху група от пет частни самолета в далечния край на летището, заобиколени от осмина въоръжени мъже. Бяха облечени в светлокафяви панталони и ризи и всеки стискаше пушка, насочена към скъпото возило. Буш светна с фаровете предварително уговорения сигнал и мъжете се отпуснаха.

Той приближи луксозния джип до пазачите, които отвориха и четирите врати. Буш слезе от колата, кимна и подаде на водача им пачка банкноти. Майкъл, К.К. и Саймън също слязоха от автомобила и последваха Буш, който закрачи към най-големия самолет на пистата и пое по спуснатата стълбичка.

Очите на К.К. се ококориха, когато видя частния „Боинг“. Тя се обърна към Майкъл с вдигнати вежди.

— Тая охранителна фирма трябва да е страхотна.