Ричард Дойч
Крадците на мрака (29)

28

Буш седеше в лимузината. Имаше чувството, че цял живот чака. Чакаше Майкъл, после жена си Джини, децата си. Обикновено нямаше нищо против да почака, но не и след като не можа да хване по радиото срещата между „Янките“ и „Ред Сокс“. Тук в Истанбул не успя да открие никакво спортно радио и заради това чакането започна да му се струва безкрайно. А сега полицията нахлу на празненството — без съмнение търсеха неговите приятели.

Мобилният му телефон започна да звъни и той бързо отговори.

— Крайно време беше.

— Радвам се да те чуя — обади се от другата страна Майкъл.

— Нещо против да ми кажеш какво правите?

— Танцуваме.

— Танцувате? — изкрещя Буш. — Ти се бъзикаш с мен.

— Слушай, след няколко минути ще излезем заедно с няколкостотин от нашите най-близки приятели. Отвори капака на багажника, за да можем да те открием.

— Мамка му, нали няма да предизвикаш някакви усложнения?

— Познаваш ме, така че не се тревожи. И виж какво, ако видиш ченгета да ни преследват, не ни обръщай внимание и изчезни.

— Да, това наистина може да накара човек да се почувства прекрасно — отговори Буш. — Нека ти припомня, че някога преследвах хора като теб, което е нещо доста различно от това да бягам с такива като теб, нали?

— Пол?

— Няма да те оставя сам — отговори Буш предизвикателно.

— Нито пък ще влезеш с нас в затвора.

Приемът беше към края си. Музикантите от оркестъра, без сака, с разхлабени вратовръзки и разкопчани ризи, вече свиреха третата част от репертоара си. Хората, които трябваше да стават рано, си тръгваха, сбогувайки се с целувки и пресилени смехове. Вечерта беше минала без произшествия. Макар полицията да пристигна с подозрения за възможен обир, те не се потвърдиха. Провериха Съкровищницата, изложбата на миниатюри и ръкописи. Всичко ценно си беше на мястото. Полицията подозираше, че обаждането е дело на някой недоволен служител, който за отмъщение е пожелал да смути един от най-великите моменти за Турция. Е, това не се беше случило и можеше да се каже, че приемът мина при пълен успех.

Пазачите бяха започнали да се отпускат; постовите оставаха по местата си, но започнаха да им раздават храна и безалкохолни. Всички трябваше да отпразнуват настъпването на новата ера, започнала с красиво, несмущавано празненство.

Майкъл и К.К. танцуваха под огромна синя шатра. Тя подслоняваше десетчленния оркестър върху подиума, безброй маси за вечеря и дълъг дървен дансинг, изпълнен с носталгиците, подпийналите и надървените — всеки от тях имаше различна представа за края на вечерта.

Майкъл поведе К.К. към централния пилон на шатрата, който се издигаше на девет метра височина и подпираше центъра на брезента като при цирковите шатри. С диаметър десет сантиметра, той приличаше на малко бяло дърво, обвито с дребни парникови лалета и диви цветя.

Майкъл бръкна в синята чанта, която висеше на рамото на К.К., и залепи малко парче взривателен кабел. Клекна, преструвайки се, че си връзва обувката, бързо нави кабела в основата на стълба, където зад украсата от растения трудно биха могли да го забележат от пръв поглед.

После се изправи, целуна К.К., хвана я за ръката и я поведе към бара. И двамата имаха излъчването на младоженци.

Барът се намираше във втората шатра до дансинга. Повечето от половината бутилки вече бяха празни, имаше съвсем малко останал лед и вътре нямаше никого, освен един възрастен господин и бармана. К.К. се приближи и си поръча диетична кола. Заговори с двамата, докато Майкъл се отдалечи до белия стълб в края. Той стискаше синята чанта и я остави на земята, замаскирайки набързо сложения експлозив.

Върна се в бара, усмихна се на възрастния господин и хвана К.К. за лакътя. Те тръгнаха към по-голямата шатра, оглеждайки се. Докато обикаляха открития тревист двор, разполагаха експлозивите на стратегически места. Никой не обърна внимание на Майкъл, когато напъха останалите три парчета кабел на места, отдалечени от главната алея. К.К. му служеше за отклоняване на вниманието — всички очи бяха привлечени от нейната красота и хората не обръщаха внимание на човека, който я съпровождаше и който очевидно имаше да оправя нещо по обувките и чантата си.

Обаче красотата на К.К., освен че служеше за отклоняване на вниманието, не можеше и да бъде пропусната. Ясим, началникът на охраната, когото беше притиснала, когато се опитваше да влезе на приема, я забеляза. Тя се опита да се обърне, но вече беше късно.

Офицерът дойде при тях, носейки в едната ръка кутийка газирана вода, а в другата парче сладкиш. На лицето му грееше обезоръжаваща усмивка, твърде различна от сериозното му изражение, когато се беше изправила пред него.

— Здравейте.

— Здравейте отново — отговори К.К. и хвана ръката на Майкъл, докато прехвърляше чантата през рамо.

— Надявам се, че поднасянето на артефакта мина гладко.

— Да, мина много добре.

— Радвам се — отхапа Ясим от сладкиша, когато един от колегите му застана до него. Той кимна на К.К. — Приятна вечер.

Тъкмо се готвеше да се обърне, и очите му спряха на стърчащия от синята чанта горен край на тубуса. Той спря и се върна при тях.

— Не поискаха ли да вземат тубуса?

— Не — отговори К.К. и го дари с обичайната си обезоръжаваща усмивка. — Той беше предвиден само за пренасянето.

Сърдечното държане на Ясим се изпари.

— Бихте ли го отворили?

К.К. наклони глава в безмълвен въпрос.

— Съжалявам, но получихме сведения за обир, макар да не открихме нищо, което да е откраднато. Сигурен съм, че разбирате.

После очите му се спряха на Майкъл.

— Не си спомням да съм ви видял да влизате.

Майкъл се засмя и показно огледа огромната тълпа.

— Запомнили сте 750 души?

Ясим запази мълчание, докато слагаше газираната вода и сладкиша на една странична маса.

— Дойдох в осем и половина — каза Майкъл в своя защита. — Майкъл Полсън. Гост на „Трам Индъстриз“.

— Разбира се — кимна Ясим. — Значи няма да имате нищо против да ми покажете вашия пропуск — и се обърна към К.К. и посочи тубуса. — Може ли?

Свали радиостанцията от колана си. Двама полицаи малко по-нататък забелязаха по езика на тялото му, че нещо става, и ускориха крачка, за да му дойдат по-бързо на помощ.

Майкъл се престори на възмутен и стрелна поглед към К.К. Тя го гледаше с мека усмивка, а в очите й не се забелязваше никакво усещане за опасност или страх, когато се наведе към синята чанта и хвана презрамката на кожения тубус.

Двамата полицаи дойдоха с ръце на кобурите. Те заговориха Ясим с къси бързи реплики на турски, а той посочи Майкъл.

— Сър — каза единият от полицаите, — налага се да покажете пропуска си.

— Разбира се — отговори той с усмивка, пъхна ръка в джоба и стисна дистанционното на електронните детонатори.

Времето сякаш спря.

К.К. бавно се изправи, стиснала в ръце тубуса с жезъла. Цепката между гърдите й привлече погледите на двамата полицаи. Ясим говореше по радиостанцията. Не можеше да се отрече, че е човек със силна интуиция. Шумът на тълпата сякаш утихна. Майкъл вече не чуваше оркестъра да свири „Ние сме едно семейство“. Периферното му зрение попиваше околността: кой стоеше вляво от него, вдясно, къде бяха вратите, къде — останалите пазачи и полицаи.

С ръка в джоба той бутна с палец обезопасяващото капаче на дистанционното. Погледна К.К., която се беше изправила в цял ръст. И като по сигнал двамата размениха усмивки.

Времето тръгна отново и Майкъл натисна бутона.

Петте заряда избухнаха едновременно, разкъсвайки нощта. Трите централни стълба се разпаднаха, огромната синя шатра се стовари върху оркестъра, масите за хранене и дансинга и върху подпийналите вече гости, образувайки големи въздушни джобове.

Шатрата над бара падна върху бармана. Ледената скулптура^[1] се пръсна в облак сняг и пръски.

Сред 750-те гости настъпи паника. Всички реагираха като един и хукнаха към портата. Възцари се бъркотия, викове и писъци изпълниха въздуха. Сред гостите вече не съществуваше класово разделение: кралските особи, звездите, народните избраници, келнерите и останалият персонал — всички бяха обединени от най-първичния от инстинктите, така че хукнаха да се спасяват.

Пазачите на портата бяха добре обучени. Когато зърнаха носещата се към тях тълпа, дръпнаха настрана масите и столовете, летищните скенери и бариерите, оставяйки единствения изход свободен. Виковете им да се запази спокойствие бяха заглушени от смъртния страх, обхванал тълпата.

Всички тичаха и се бутаха. Множеството се блъскаше, за да мине през Портата на приветствията, а после хукваше през широкия открит Двор на еничарите към Имперската порта и оттам навън — в безопасност. Някой падаха, други стъпваха върху им, после се намираше смел непознат или пазач, запазил присъствие на духа, който ги вдигаше.

Ясим, неговите колеги и двамата полицаи веднага хукнаха към мястото на взривовете, инстинктивно навели глави, защото вниманието им бе привлечено от рухналите шатри и виковете. Объркването стана пълно, когато в нощното небе започнаха да се издигат облаци пушек. Когато Ясим провери обаче, никъде не видя трупове, нямаше мъртви. Това явно не беше нападение, а заблуда, доста крайно средство за отклоняване на вниманието от случващото се в действителност.

Когато той най-сетне се успокои и започна да мисли логично, стана ясно, че заблудата е проработила отлично: от Майкъл и К.К. нямаше и следа.

В мига, когато се чу трясъкът на взривовете, Майкъл и К.К. вече спринтираха пред носещата се зад тях тълпа. Когато шокът сред хората намаля, блъсканицата отзад се превърна в паническо бягство.

Двамата изхвърчаха през Портата на приветствията, около тях и зад тях бушуваше море от хора, и поеха по откритото пространство към Имперската порта — техния лелеян изход към свободата. Видяха ги едновременно — група от двайсетина полицаи и пазачи, които бяха влетели при звука на взрива. Обърканите им изражения при вида на тълпата, която се носеше към тях, бързо станаха сериозни и делови.

Пазачите и полицаите получиха някакви заповеди по радиостанциите, кимнаха и започнаха внимателно да оглеждат тълпата. Неколцина завикаха, сочейки към К.К., която не можеше да не забележат при нейния ръст от метър и седемдесет и четири, русата коса и късата синя рокля.

Когато видя, че охраната се съсредоточава върху тях, Майкъл свърна към далечната стена.

— Мразя тези неща — измърмори К.К., докато сваляше обувките с високи токчета, и се затича бързо по широката открита поляна.

Майкъл грабна кожения тубус от ръката й и го прехвърли през рамо. Двамата удвоиха бързината си. Полицаите и пазачите си опитваха да си пробият път през бягащото множество паникьосани гости. Някои бяха блъснати на земята, други дори не можаха да помръднат, но петима успяха някак да се промушат и хукнаха след двамата крадци.

К.К. и Майкъл стигнаха до далечната стена, скочиха нагоре и се закатериха по петметровата фасада като животни, които бягат от наводнение. Прехвърлиха се през перилата и се приземиха върху плоския, покрит с чакъл покрив на Археологическия музей.

— Е, много умно — закачи я Майкъл, когато тя извади пантофките си от дамската чанта и ги обу.

Когато погледнаха надолу към Двора на еничарите, видяха петимата пазачи да се носят към тях с извадени оръжия и гневни лица.

И без никакво предупреждение започнаха да свирят куршуми.

Буш стоеше до лимузината при отворения багажник. Беше пуснал и аварийните светлини, за да могат Майкъл и К.К. по-лесно да го забележат. Беше чул взрива, но макар че го сепна, не го изненада много. Когато ставаше дума за Майкъл, беше задължително да има експлозии. Макар да демонстрираше отвращение от огнестрелните оръжия, той нямаше предразсъдъци срещу експлозивите. Никога не би изложил преднамерено някого на опасност, но ако се налагаше да използва пресовка, за да постигне целта си, не се колебаеше.

Буш наблюдаваше потока елегантно облечени хора, които излизаха тичешком през Имперската порта и наводняваха улицата и тротоарите. Клаксони се опитваха да разпръснат човешкото задръстване, паникьосани гласове крещяха и плачеха от облекчение, че са се спасили.

Той оглеждаше множеството гости, но никъде не видя Майкъл или К.К. Взе радиостанцията си и натисна комутатора, но нямаше отговор. Извади мобилния си телефон и натисна бутона за бързо набиране, за да се свърже с Майкъл, но той не вдигна.

Вече три минути наблюдаваше извиращата през портата тълпа и знаеше, че Майкъл няма да излезе от там. Не инстинктът му го подсказа, нито някакви подсъзнателни гласове, а простият опит. Майкъл никога не правеше нищо по лесния начин.

Движението се задръсти още повече. Колите пълнеха платното, без да могат да помръднат, околността потъваше в пълен хаос, за чието оправяне щяха да са нужни часове.

Буш затвори багажника, тръшна се на шофьорската седалка, запали двигателя и бързо направи обратен завой за смайване на останалите шофьори, след което се насочи на изток. Не беше сигурен къде отива, но когато Майкъл се обадеше изпаднал в паника, а нямаше съмнение, че ще го направи, Буш трябваше да бъде готов, трябваше да може да го прибере колкото може по-бързо.

Майкъл и К.К. прекосиха със спринт шейсетметровия покрив на Археологическия музей. Майкъл беше удивен от бързината й. Тя тичаше в крак с него и той имаше чувството, че изобщо не стъпва по покрива.

Стрелбата продължаваше, куршуми се забиваха в чакъла, рикошираха в парапетите. Трима от преследвачите им бяха успели да се качат на покрива и сега ги гонеха.

— Стрелят по нас! — изкрещя К.К.

— Така ли? — извика подигравателно в отговор Майкъл.

— Защо ченгетата ще стрелят по нас? Те дори не знаят дали сме направили нещо.

— Това не са ченгета, а пазачите, наети да охраняват двореца, а се провалиха. Мислят, че не само сме откраднали нещо, но сме взривили и тяхното културно наследство. Може би дори ни смятат за терористи. И са много ядосани.

— Има ли някой, който да не ни преследва? — попита насечено К.К., докато се опитваше да си поеме дъх.

Двамата го видяха едновременно малко по-напред — края на техния славен път. Покривът свършваше.

— Височината е три метра. Можеш да скочиш от толкова, нали?

— Откъде знаеш, че е три метра?

— Можеш ли да скочиш или не?

К.К. ускори още.

Когато стигнаха края, изобщо не намалиха. Всъщност дори ускориха още своя бяг. Засилиха се, стъпиха на парапета и скочиха в нощния въздух. Прелетяха през триметровата алея, без да поглеждат надолу, и се приземиха на покрития с асфалт и чакъл покрив на сградата с Крешиенското наследство. Претърколиха се през рамо и с изправянето си продължиха спринта, без да обръщат внимание на малките остри камъчета, които се бяха забили в гърбовете им.

Преследвачите им бяха на десет секунди след тях, когато се спряха в края на покрива, и трябваше да се засилват отново, за да скочат, губейки по този начин ценно време.

За секунди К.К. и Майкъл вече бяха преполовили покрива на сградата.

— Следващият скок е два и половина метра. Ще се справиш ли?

— Млъкни — отговори К.К.

Те се засилиха и отскочиха от следващия парапет, прелетяха през празното, но този път се приземиха на краката си. Всъщност малкото магазинче за цветя беше с половин етаж по-ниско от Крешиен. Те прекосиха малкия покрив на магазина, спряха се на края и погледнаха надолу към тентата. Майкъл прекрачи, плъзна се по нея и скочи от два метра и половина на плочника на тротоара. Само две секунди по-късно К.К. се приземи до него. Стрелбата беше престанала. Не се чуваше някой да тича по покрива, нито да ги преследва по улицата.

Намираха се в жилищен район с павирани улици и малки измазани къщи. Израснал пред последните три години, сега кварталът беше подслонил младите турски професионалисти, които копнееха да живеят близо до някогашния център на властта, какъвто безспорно беше дворецът на султаните от времето на империята.

— Трябва ни кола — обяви Майкъл, докато крачеха бързо по тротоара. Улицата беше пълна с автомобили, паркирани от двете страни. Беемвета, фиати, аудита — но Майкъл изобщо не ги поглеждаше и продължаваше да върви, докато не видя търсеното. Син „Буик“, модел 1988, с чиста каросерия и нови гуми.

Счупи стъклото откъм шофьора, алармата зарева в протест, когато бръкна да издърпа ключалката и да отвори вратата. К.К. бързо се намести на пътническата седалка и затвори вратата. Вътрешността не предлагаше утеха, защото алармата не спираше да вие и сигурно действаше като крайбрежен фар за техните преследвачи, които щяха да пристигнат всеки момент. Пръстите й започнаха нервно да потропват по подлакътника, а главата й се маеше.

Тогава ги видя — петимата пазачи, на една пряка от тях, очите им впити в работещите мигачи. Майкъл й хвърли кожения тубус с жезъла и с това за миг я отвлече от тревожните мисли.

Той бръкна под арматурното табло с лявата си ръка, а с дясната измъкна ножа от канията на глезена. С плавно движение ръцете му се сближиха: едната стискаше шепа кабели, а другата — наточеното като бръснач острие. В едно движение, което сякаш му беше втора природа, Майкъл бързо съедини кабелите на запалването и двигателят изрева. Алармата също спря.

Пазачите бяха само на петнайсетина метра, когато извадиха оръжията си и започнаха да крещят нещо на турски.

Без да им обръща внимание, Майкъл затвори вратата, включи на скорост и се гмурна в движението. Задните гуми превъртяха, докато се опитваха да намерят сцепление по паветата. Коли свиреха с клаксони и го избягваха, докато си пробиваше път напред.

— Не можа ли да избереш малко по-нова кола? — обади се К.К., докато гледаше през задното стъкло. Преследвачите им измъкваха радиостанции и крещяха Бог знае какви заповеди в тях.

— При повечето автомобили след 1995 г. алармите са свързани с имобилайзери. Щом тя заработи, не можеш да запалиш колата с кабелите.

Три полицейски автомобила изскочиха иззад ъгъла със свирещи гуми, на косъм да се преобърнат, но големите двигатели „Пежо“ ги изстреляха напред. Майкъл натисна газта, превключи надолу автоматичните скорости на буика и подкара възможно най-бързо.

— Имаш ли някаква представа къде отиваме? — изкрещя К.К. Полицейските коли ги настигаха и в очите й се четеше страх. Никога не беше бягала по такъв начин. Залавянето й означаваше сигурната смърт на нейната сестра. И на Саймън. Тя стисна по-здраво тубуса.

Майкъл не отговори, защото вадеше мобилния си телефон, отвори го и без да гледа, натисна бутона за бързо набиране. Включи високоговорителя на моторолата и от него се чу вик още преди края на първото позвъняване. Буш ревна:

— Какво, по дяволите…

— Няма време. Три ченгета са подире ми. Движа се към… — Майкъл замълча, докато натискаше газта до ламарините и се взираше за улична табелка. — Намирам се на „Ат мегдан“, главната улица пред Синята джамия. Трябва да ме упътиш от тук.

От другата страна цареше мълчание.

— Пол? — изкрещя Майкъл.

— Секунда. Чакам джипиеса.

— Не разполагаме с две секунди.

— Завий надясно по „Озбекляр“, след това още един десен по „Катип Синан“.

Майкъл завъртя волана и на косъм успя да вземе завоя.

— Къде са ченгетата?

— На по-малко от пряка — отговори К.К. Беше грабнала телефона от Майк.

— Какво карате?

— Син „Буик“. Минаваме на червено, така че е трудно да не ни забележиш.

— След „Катип“ минете две преки, после завийте остро наляво в „Пиер Лоти“, след това веднага надясно по „Пертев паша“. Улицата е тясна. Каквото и да става, не намалявай.

— Пол, би ли ми обяснил какво правиш? — извика Майкъл.

— Печеля ви време. Нямам решение, но мога да ви спечеля достатъчно преднина пред всички, които се опитват да ви закопчаят.

Майкъл зави наляво по „Пиер Лоти“ и след това веднага надясно по „Пертев“. Улицата беше малко по-широка от колата, стените прелитаха край тях, а вятърът свиреше в строшеното стъкло на шофьорската врата. Полицейските коли не нарушаваха строя — приличаха на коне в индийска нишка, които не смеят да стъпят встрани от пътеката.

Майкъл даде газ през кръстовището. С крайчеца на окото си видя една черна кола да се носи перпендикулярно на тях и едва не се заби във вратата му.

В този момент се чу пронизително свирене на гуми. К.К. се обърна да види какво става. Черната кола минаваше през кръстовището и го затвори. Полицаите набиха спирачки, гумите им се подпалиха, докато се опитваха да заковат на място.

Майкъл натисна газта, щом изскочи, на главната улица.

Когато К.К. погледна отново назад, видя Буш и ченгетата, наизскачали от колите, да ръкомахат гневно и да си крещят.

Майкъл мина още осем преки, преди да забележи група юноши, чието перчене и външен вид не излъчваха невинност. Наби спирачките.

— Мамка му, какво правиш? — изкрещя К.К.

— Да вървим — каза той и изскочи от колата, без да я чака.

— Ей! — извика Майкъл. Петимата юноши се обърнаха с гневните, кисели лица на хора, които търсят на кого да си го изкарат. Най-едрият тръгна към него. Майкъл посочи колата:

— Позабавлявайте се.

Момчетата се спогледаха изненадани и се заоглеждаха, сякаш очакваха някакъв капан. Обаче преди някой да успее да се намеси, се хвърлиха в буика и потеглиха.

Майкъл се понесе нагоре по улицата като бързоходец.

— Защо направи това? — попита К.К., когато влезе в крачка с него, а кожената тръба заподскача по гърба й.

Вой на множество сирени разкъса нощта. Трите полицейски коли с проблясващи светлини, които осветяваха околността в синьо и червено, се носеха след буика. Стори им се, че сега сирените вият от всички страни. Отпред, отзад, отстрани… още ченгета се включваха в преследването.

Мозъкът на К.К. работеше на бързи обороти. Започна да я обхваща параноя, което я плашеше, защото знаеше, че щом я обземе това състояние — свършено е с нея. Главата й щеше да се изпълни с предположения, с най-лошите възможни сценарии, а това щеше да разруши целеустремеността й да изпълни задачата, да се измъкне на всяка цена.

Майкъл не се отказваше. Той продължаваше да тича, поглеждайки от време на време към нея, сякаш са излезли да потренират.

Тя тичаше както никога в живота си — не бързината беше важна, а страхът. Винаги досега бе запазвала хладнокръвие, защото от нейните кражби не зависеше човешки живот. Последствията бяха само и единствено за нейна сметка. Сега обаче осъзна, че ако се провали, ако бъде заловена, това буквално означаваше смърт за сестра й и Саймън. Техният живот зависеше от това тя и Майкъл да успеят да избягат на преследвачите.

Пред фасадата на обикновена бяла, сграда, която се издигаше надолу по павираната улица, Майкъл спря. Тази част на града беше стара, но след като не бе ремонтирана, никой не я смяташе за историческа. На първия етаж имаше западнала месарница с големи витрини с картонени табели, на които на турски бяха написани работното време и предлаганите специалитети.

Майкъл отвори шарената врата до месарницата, въведе К.К. и затвори зад тях. След това я поведе бързо нагоре по тесните дървени стълби. Когато стигнаха на последния етаж, попаднаха на дълъг коридор, чиито краища бяха отворени, излагайки го на природните стихии. Майкъл хукна надолу по коридора към последната врата вляво, опита дръжката и тя се отвори. Задържа я, за да влезе и К.К., после я последва и заключи зад тях.

Стояха в тъмното помещение, а сърцата им блъскаха, адреналинът още се носеше по вените им, докато воят на сирените утихваше и накрая заглъхна напълно. Очите им бавно свикнаха със сумрака и меката светлина на уличните лампи, която проникваше през тесните прозорци с дървени черчевета. Стаята беше ослепително бяла: стените, подовете, мебелите и покривалата — сякаш цветовете бяха изсмукани от този свят. Вътре нямаше нищо лично — нито снимки, нито картини по голите стени. Помещението имаше големината на хотелска стая. Всекидневната и спалнята образуваха едно цяло. Имаше малка кухня с коридор, по който се стигаше до банята. От големия балкон пред спалнята се виждаше Капалъ чарши и се разкриваше прекрасна гледка към Стария град.

К.К. изтича до прозореца, който беше закрит с големи дървени капаци, и надникна между летвите.

— Всичко е наред — каза Майкъл.

Тя още не можеше да успокои дишането си. Това жадно поемане на дъх не се дължеше на изтощение, а на страх.

— Не е. Ще ни намерят.

— На сигурно място сме — успокои я той.

— Откъде знаеш?

К.К. започна да трепери, адреналинът караше гласа й да потреперва.

— Това е безопасна квартира.

К.К. се обърна към него в шок.

— Наистина, безопасно място. Аз го подготвих.

— Откъде си знаел? — попита изненадано К.К.

— Често са ме преследвали. Имах предчувствие, че няма да скъсам с традицията. Пълен съм с изненади, нали?

— Сигурен ли си?

К.К. отново започна да гледа между летвите. Майкъл кимна.

— Напълно ли си сигурен?

Страхът й не искаше да си отиде.

Майкъл сложи ръка на рамото й и я обърна към себе си.

— Обещавам.

— Ами ако някой… ако има полицейска проверка?

В този миг, докато думите „безопасност“ и „обещавам“ още кънтяха в ушите й, тя почувства как нещо в гърдите й започва да расте. Майкъл я обичаше, грижеше се за нея — от детството й никой друг не го беше правил.

Никога не беше имала приятел, който да й купува цветя и да й държи вратите, нито съпруг, който да слага подаръци под коледната елха. Нямаше кой да я защитава, да я уверява, че всичко ще се оправи. Съжалението се изля, съжалението за пропуснатия живот, за пожертваното в името на сестра й, която можеше да умре въпреки всичко, което беше направила за нея. К.К. нямаше деца, нямаше никого, с когото да сподели живота си, никой не я обичаше заради нея самата. В резултат на необикновената си кариера беше смятала това за невъзможно, за немислимо. Нямаше как да обясни на който и да е мъж как си изкарва прехраната, на който и да е ухажор, ако искаше да се надява на честна постоянна връзка. Нейният живот щеше да бъде лишен от тази утеха, щеше да е саможертва, извършена от любов, за която щеше да плати най-високата възможна цена. Но сега едно чувство я изпълни цялата, завладя я. Всичко стана изведнъж и направо я заля.

Майкъл я прегърна, нежно притисна главата й в своето рамо, разтриваше гърба й, докато по страните й се стичаха сълзи. Целият й гняв, цялата тъга и срам, безсилието и безпокойството — освободи се от тях, когато даде воля на чувствата си и заплака.

Не беше плакала от смъртта на майка си. Винаги беше силна, беше се показвала силна заради сестра си, защото приемаше, че сълзите са израз на слабост, проливани от твърде много жени по най-обикновени поводи. Тя се закле, че никога няма да бъде такава. Научи се да скрива своите чувства, да сдържа сърдечните болки: когато със сестра й отчаяно се нуждаеха от храна, когато прекарваше безсънни нощи в мисли, че могат да отведат Синди, тя заключваше всичко в душата си. Страхуваше се от затвора, от това да изгуби контрол. Страхуваше се от самотата. Но никога не го показваше; посрещаше живота и трудностите, които той й създаваше, с изправена глава, с усмивка и отговора, че е добре и щастлива, че животът продължава.

Но сега, когато Майкъл я държеше в обятията си, вече не можеше да сдържа чувствата си. Беше прекалено, защото нейният свят рухваше в краката й.

Въпреки всичко, въпреки опасността и риска, срама и безпокойствата, въпреки грубите думи, които му беше отправяла, въпреки гнева и трудностите, Майкъл беше тук. Не избяга, не я осъди. Тя вдигна поглед и потъна в очите му; приближи глава към него и той я целуна нежно, но със страст. Стори й се, че някакъв ключ отваря сърцето й, отключва душата й за чувства, които отдавна беше погребала. Тя отвърна на целувката му дълго и силно и той продължи по същия начин. Притискаха се здраво един към друг, ръката му я галеше по лицето, после се спускаше по русата й коса надолу по гърба.

Страстта им се разпали. К.К. се вкопчи в него, разкъса ризата му. Отпуснаха се на пода, мъката й се смени със страстно желание. То беше първично, идващо от душата, чисто и невинно, изпълнено с любов и състрадание, обещания и обвързване. Беше и физическо, и двамата търсеха облекчение, извличаха го един от друг, сякаш играеха танц. То отми страховете им, безпокойствата и препятствията избледняха, докато се отдаваха един на друг, докато дрехите им се трупаха по пода. Те прогониха всички мисли за сестри и приятели, за убийци и полицаи, чувствата им един към друг изличиха всички тревоги. И двамата търсеха завършек, вкопчени в хаос от плът, сдвоените им сърца ги отнесоха на място, където досега не бяха стъпвали. Когато се любиха за пръв и единствен път преди пет седмици, беше различно. Тогава имаше уважение, изпълнено с любов и нежност. Това сега надминаваше случилото се преди. Двамата се подтикваха взаимно към нови върхове, сякаш жегата на телата им щеше да отвее всичките им безпокойства и щеше да ги спои в едно цяло.

Беше топло и нежно, влажно и прекрасно, устните им се плъзгаха по тялото на другия, искрено и неконтролируемо.

Накрая се отпуснаха, постигнали физическото и душевно облекчение, което толкова дълго си бяха отказвали. Бяха едно цяло, намерили допълнение един в друг, откривайки любов, каквато малцина други щяха някога да познаят.

После заспаха с преплетени крайници, дишането и сърцата им в съвършена хармония.