Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Майкъл Сейнт Пиер (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Thieves of Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Ричард Дойч

Заглавие: Крадците на мрака

Преводач: Асен Георгиев

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 04.06.2012

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-655-315-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5547

История

  1. — Добавяне

4

Самолетът се издигна в пълното със звезди небе и пое на запад към Рим, а пътниците изпитаха облекчение, че оставят пустинята зад гърба си. Бизнес джетът на „Боинг“ беше последна дума на техниката и можеше да развива близо деветстотин километра в час с таван на полета дванайсет хиляди метра. Самолетът наистина можеше да стигне до всяка точка на земното кълбо. Освен широки седалки за пътниците, предлагаше напълно оборудван офис, салон и всекидневна.

Саймън седеше пред махагонова съвещателна маса, която би била по-подходяща за някоя конферентна зала на Уолстрийт, а пред него стоеше отворена аптечка за първа помощ. В момента се опитваше да вдене медицински конец в иглата. Майкъл и Буш, седнали в големите кожени кресла, бяха извадили сандвичи и бутилки с вода. И десетте седалки бяха оборудвани с индивидуални телефони, медийни центрове и подложки. К.К. седеше насреща им и поглъщаше първата си храна от три дни.

Майкъл беше щастлив, че се намира отново в самолета. Макар и да не беше негов, го чувстваше като свой дом. Тук беше на сигурно място, в безопасност в чистото среднощно небе.

— Наредих на пилота да вземе курс към Рим, за да те върнем там — съобщи той на Саймън.

Приятелят му го изгледа въпросително.

— Добре, ако не в Рим, то къде?

— Истанбул — отговори Саймън, докато зашиваше раната на ръката си. — Трябва да посетя консулството на Ватикана.

— Истанбул… — повтори Майкъл и думата увисна във въздуха.

Той и Буш си размениха тревожни погледи.

— Хубав град — отбеляза съвсем сериозно Саймън.

— Добре — най-накрая отстъпи Майкъл с усмивка. — Няма значение дали Рим или Истанбул, трябва да спрем в Азербайджан, за да презаредим.

— Азербайджан? — повтори сега Буш със загрижен тон.

— Освен ако не предпочиташ Техеран. Но не мисля, че там ще те посрещнат толкова дружелюбно.

Сега Майкъл се обърна към К.К., която не беше продумала, докато омиташе двата сандвича и бутилката вода: — Да ти донеса ли още нещо за ядене?

— Самолет, който струва трийсет и пет милиона долара — подхвърли тя повече като обвинение, отколкото като заключение. Лицето й бе покрито с размазана мръсотия, а сплъстената коса висеше край лицето.

— Не е това, което си мислиш — предупреди я Майкъл.

— Добре де — кимна тя. — Как, по дяволите, успя да ни намериш?

— Можеш да благодариш на баща ми, който впрочем е собственик на всичко това — махна Майкъл с ръка, включвайки не само самолета, но и храната. — Звъннали му от Ватикана, били получили информация, че държат Саймън в „Хирон“.

Майкъл замълча, докато местеше очи между свещеника и К.К.

— Някаква представа кой може да е бил анонимният информатор и защо се е обадил на баща ми?

— Не — отговори Саймън кратко, без да си направи труда да отмести поглед от широкия срез на дясната си подмишница, който шиеше в момента.

К.К. изгледа Майкъл с дълъг твърд поглед, но нищо не каза.

Той не искаше да я притиска да разкрива нещо, което не желае. Понякога е нужно търпение, за да получиш търсените отговори.

— Във всеки случай получил снимки на Саймън с белезници, некролог и груб план на затвора. Изтеглихме няколко сателитни снимки на района и толкова.

— Баща ти богат ли е? — попита К.К.

— Да, би могло да се каже. Богат с главно Б — намеси се Буш с въпросително повдигнати вежди.

— Нещата не стоят така, както си мислиш — защити се Майкъл. — Не съм от децата със сребърна лъжичка в пелените.

К.К. имаше объркан вид.

— Каза ми, че баща ти бил счетоводител и бил починал преди няколко години. Спомням си много добре, спомена изрично, че си израснал в обикновено семейство от средната класа. Не каза нищо за това.

— Историята е дълга. Всъщност ти разказах съкратения вариант. Бил съм осиновен — отстъпи Майкъл. — Когато осиновителите ми починаха, се срещнах с мъжа, който ме беше изоставил. През последната година постепенно се сближихме. Позволи ми да взема назаем тази играчка, всъщност настоя.

— Защо ли си мисля, че зад тази история се крие нещо повече — замислено отбеляза К.К., докато оглеждаше вътрешността на кабината.

— Да — кимна Майкъл, — зад всяка история винаги се крие нещо повече, но съм сигурен, че знаеш това не по-зле от мен.

К.К. го погледна в очите, докато сменяше темата.

— Предполагам, че мога да се изкъпя.

— Разбира се.

— Може ли да използвам сателитния телефон, за да звънна на сестра ми?

— Естествено. Отиди в спалнята, за да не те смущаваме.

Майкъл стана и я поведе през всекидневната, след това покрай кухнята и накрая стигнаха до главната спалня. Макар да беше малка, вътре имаше легло за двама, а обзавеждането беше като в някогашните странноприемници в Нова Англия: бели дантелени пердета, същата покривка на леглото, дъбови мебели. В стената имаше малка врата, зад която беше банята.

— Налягането на водата не е особено силно — обясни той. — В раницата ми има резервни дрехи, вземи каквото ти потрябва.

К.К. не каза нищо, докато се оглеждаше, очевидно несвикнала с подобно богатство и удобства.

— Да не забравиш да набереш кода на страната — подсети я Майкъл, като посочи телефона на стената до леглото.

— Благодаря — кимна тя.

Времето се влачеше в мълчание. Останали сами за пръв път от бягството насам, те се гледаха със същото неудобство, както когато се запознаха. Никой не продума, докато полагаха усилия лицата им да останат безстрастни. Майкъл се люшкаше между подтика да я сграбчи и притисне силно или да я раздруса за това, че го беше забъркала в подобна история и излъгала. Бяха стигнали до такава степен на интимност, до такава близост, а сега всичко това сякаш бе унищожено от приливната вълна на измамата, превръщайки ги в непознати.

Без да каже дума, К.К. влезе в банята и затвори вратата.

Майкъл се обърна, мина обратно през самолета и седна на съвещателната маса срещу Саймън.

— Тя е крадла… Ти ме забърка с крадла.

— Много е добра в занаята — отбеляза Саймън, докато завършваше шева си.

Това изявление донякъде засегна професионалната гордост на неговия приятел.

— Познавам я от години — продължи Саймън. — Майкъл, трябва да знаеш, че е много добър човек. Винаги е на разположение за другите и е преживяла доста мъка. Сама е на този свят. Трябва поне веднъж да обърне внимание на себе си, затова ти я изпратих. Приличате си повече, отколкото си мислиш.

— Какво? — поклати глава Майкъл. — Та това е смешно.

Намеси се и Буш:

— Сега си ядосан.

— Много си прав, ядосан съм.

— Ядосан си, защото не ти е казала, че е крадла. Ядосан си, защото е скрила разни неща от теб. Така, както и ти криеше от Мери, докато беше жива — наведе глава Буш, докато го кастреше. — Ти не каза на жена си как си изкарваш прехраната, преди да се ожените. Освен това, докато с К.К. карахте този прекрасен месец заедно, ти кога й спомена, че някога си бил или може би ще е по-точно да кажа, че и сега си крадец? Ти си просто ядосан на себе си — изсмя се Буш.

Майкъл се обърна към Саймън, който кимна в знак на съгласие.

— И това ми било приятели.

— О, стига си се сърдил на целия свят — усмихна се Буш и го мушна в ребрата. — Нима ще позволиш на такава дреболия да ти попречи?

— Какво?

Майкъл се опита да прикрие нервния си кикот. Буш беше нещо подобно на морален барометър и го познаваше много по-добре, отколкото той себе си. Когато му беше надзорник, проникна в сърцето и в главата му и досега си беше там. Бяха си изградили съвсем братски отношения. Можеха да си вадят взаимно душата и само пет минути по-късно да се смеят на случилото се пред чаша бира. Колкото и да се ядосваше Майкъл, знаеше, че казаното от Буш е вярно.

— Майкъл, тя е твое женско копие — изкиска се неговият приятел. — Тебе просто те е страх да погледнеш истината в очите.

К.К. седеше на ръба на леглото в апартамента в задната част на самолета с бяла хавлиена кърпа, завита около тялото. Макар Майкъл да беше прав за налягането, нямаше значение, защото топлата вода отми и последните частици от кошмара, от който се беше измъкнала преди малко.

— Ало — обади се женски глас.

К.К. притисна слушалката плътно до ухото си, за да чува по-добре насред несекващия съсък на самолетните двигатели.

— Синди? Аз съм.

— К.К.? — гласът на Синди се пречупи от вълнение. — Добре ли си? Ужасно се разтревожих.

— Добре съм — отговори тя и погледна към огледалото на стената, в което умореното й отражение я опровергаваше.

— Къде си?

— В самолет.

— Това не е отговор.

— На път за Истанбул.

— Истанбул? — настъпи мълчание. — Как излезе от затвора?

— Откъде знаеш? — попита К.К. объркана и се изправи.

— Ще се видим там. Никога не съм ходила в Истанбул. Можем да идем на пазар — предложи Синди.

— На пазар? — К.К. напълно се смая. — Не, след няколко дни се прибирам в Лондон.

— Защо ти трябва да ходиш в Истанбул? Кажи ми какво става. С онзи тип ли си?

— Майкъл?

— Да не би да има и друг? Майкъл, разбира се — озъби се Синди.

— Аз съм в самолета на баща му — обясни К.К., докато отново оглеждаше помещението, опитвайки се да свикне с луксозната обстановка.

— Има частен самолет? — удиви се Синди, после обаче тонът й стана по-рязък. — К.К., радвам се, че си добре, но трябва да поговорим.

— Добре съм, ще говорим, когато се върна.

— Не, не можем да отлагаме. За бога, та ти беше в затвора някъде на края на света.

— Откъде разбра? — попита К.К. настоятелно.

— Ще ти кажа, когато се видим в Истанбул — гласът на Синди беше изпълнен с високомерна любезност. — Тогава ще можеш да ми обясниш и какво става.

— Не отивай в Истанбул — отговори К.К. и започна да се ядосва.

— К.К., знаеш ли какво? Ти не си ми майка и не можеш да ми говориш по този начин.

— Знаеш ли какво, Синди? — едва се сдържаше К.К. Сестра й най-добре знаеше как да й вдигне кръвното. — А пък аз ще ти се обадя, когато се върна — и затвори телефона.

Майкъл най-сетне се беше успокоил. Седеше в коженото кресло срещу Буш и Саймън и отпиваше от кутийката кока-кола, като гледаше през илюминатора откъм левия борд. Звездите обсипваха небесния свод, докато придружаваха на запад залязващата луна.

Надяваше се да поспи малко. До Истанбул имаше повече от три хиляди и триста километра път и като се добави кацането в Азербайджан за зареждане, осемчасовият полет щеше да ги стовари в Турция точно когато онази част на света започва да се събужда. Обаче не можеше да заспи, докато не получи отговор на някои въпроси.

Затова най-накрая се обърна към Саймън:

— Няма ли най-накрая да ми кажеш какво откраднахте?

— Писмо — отговори Саймън и затвори кутията за първа помощ.

— Значи пощенската полиция ви е осъдила на смърт, а? — изкикоти се Буш, докато отиваше към кухнята, а главата му почти опираше в тавана. — На кого ги пробутваш?

Саймън не му обърна внимание.

— Става дума за много старо писмо.

— И в него пише… — провикна се Буш.

Саймън и преди беше изпадал в подобно положение с Майкъл. Нужно му беше малко време, за да се съсредоточи.

— В писмото се говори за местонахождението на морска карта отпреди петстотин години, която се смята за изгубена.

— Искаш да кажеш карта със съкровище — провикна се театрално Буш. — Шегуваш се, нали?

— Нищо подобно — поклати глава Саймън, опитвайки се да скрие раздразнението си. — Картата е много подробна, грижливо нарисувана върху животинска кожа.

Майкъл попита неохотно.

— И тази карта води къде?

— Планина някъде в Азия.

— Разбира се, всички морски карти водят в някоя планина — подхвърли Буш от кухнята.

— Дали искам да зная какво има на картата? — попита Майкъл.

— Не ти трябва — отговори Саймън и двамата впиха погледи един в друг.

— Като оставим глупостите настрана, вие свихте писмото, нали? — попита Буш делово, когато се върна с храна и бира на поднос.

— Получиха се усложнения — тихо отговори Саймън.

Буш поклати глава и отхапа от един сандвич.

— Струва ми се, че винаги има изненади — отбеляза той философски.

— Сякаш са ни следили и са искали да го откраднем.

— Точно така, и после те осъждат на смърт заради това — засмя се Буш отново.

— Коя беше нещастната ви жертва? — полюбопитства Майкъл.

— Филип Веню, богатият бизнесмен, който кара хората да изчезват само с едно телефонно обаждане.

Майкъл се усмихна.

— Не е знаел, че имаш приятели, които само с едно телефонно обаждане могат да те намерят.

— И какво се случи? — попита Буш, докато с отварачката сваляше капачките на три бутилки „Хайнекен“.

— С една дума, аз и К.К. влязохме, взехме писмото, но преди да успеем да стигнем до партера… — Саймън замълча. — Да са живи и здрави пощенските улеи във високите сгради. Пъхнах го в пощенски плик и го адресирах до себе си в Рим, преди да ни заловят.

— Нищо лично, Саймън, но ви заловиха — напомни му Майкъл.

— Точно в това е проблемът. К.К. е наистина добра в онова, което върши, и никога досега не е залавяна. Точно това я разтревожи толкова. Майкъл, причината не си ти, а мисълта, че едва не ни убиха. Тя смята, че са ни заложили капан.

— А бяха ли?

— Не знам.

— Обаче писмото е у теб. Това е добре — каза Майкъл.

— Да, освен това го сканирах. Дадох го да се превежда. Макар да беше на Веню, той без съмнение е направил копия. Затова знае къде е картата и мога да ви гарантирам, че ще изпрати някого за нея.

— За да я открадне? — попита Майкъл.

Саймън кимна.

— Затова ни изпрати в „Хирон“. За да може да стигне първи до картата — Саймън отпи от бирата, след това се облегна удобно. — Ние трябва да я задигнем преди тях.

— Какво искаш да кажеш с „ние“? — попита Буш и погледна Майкъл.

— Успокой се — махна му той с ръка, после се обърна отново към свещеника. — И какво възнамерявате да правите?

— Ще открадна картата и ще я унищожа.

Майкъл се вторачи в него и очите им сякаш започнаха безмълвен разговор.

— Майкъл — обади се Буш, — дори и не си помисляй.

— Знаеш, че не мога да ти помогна — заговори най-накрая Майкъл. — Пол е прав.

— Майкъл, аз не те моля за помощ — усмихна се Саймън и вдигна бирата си за тост. — Ти отново ми спаси живота… Не бих те молил или набърквал в закононарушение заради това.

— Обаче така или иначе ще отидеш да я откраднеш, нали? — зададе риторичен въпрос Майкъл.

Саймън кимна мълчаливо. Майкъл разбираше неговата решителност. Той беше неумолим и не можеше да бъде спрян от врагове, от полицията или от затвора.

— Какво има на картата? — попита Майкъл.

Саймън отговори тихо:

— Както казах преди малко, не ти трябва да знаеш.

— Добре, а къде е?

— В Истанбул. Много красив град.

Буш го изгледа гневно.

— Това не ми харесва.

Майкъл се обърна към него и му се усмихна успокоително.

— Просто го оставяме.

— Всъщност трябва да ни оставите и двамата.

Майкъл се обърна и видя К.К. отново чиста, косата й пак блестеше, а лицето й изглеждаше толкова меко, колкото го помнеше. Стоеше на прага, а самоувереността й я правеше да изглежда по-висока, отколкото беше в действителност. Носеше тъмносиньо долнище на анцуг и бяла оксфордска риза — и двете й стояха по-добре, отколкото на Майкъл. Първоначалният му гняв беше изчезнал и сега той се вторачи в нея, а всички мисли за това, че го беше измамила и поставила в такова опасно положение, се изпариха. Единственото, за което можеше да мисли, беше какво изпитваше към нея преди десет дни. Тя отново беше такава, каквато бе на първата им среща: невинна и удивителна.

— Какво искаш да кажеш с „ние“? — попита Буш, защото видя, че Майкъл е потънал в мисли.

— Нали не смяташ, че Саймън ще свърши това сам?

Майкъл отново се върна в действителността и я изгледа гневно.

— В никакъв случай. Ти не можеш да участваш в това.

— Няма защо да се чувстваш заплашен — отговори К.К. делово.

— Заплашен? — попита обидено той.

— Чувстваш се заплашен, защото съм по-добра от теб.

— Какво? — не успя да се сдържи Майкъл и се засмя.

— Не съм аз този, който беше заловен с ръка в буркана със сладко и трябваше да бъде спасяван от изпълнението на смъртна присъда в пет сутринта. Съжалявам, но не мога да позволя ти да…

— Не можеш да ми казваш какво да правя и какво не — озъби се К.К.

Той повиши тон:

— Ти си на моя самолет.

— О, сега пък бил твоят самолет. Нали уж беше на татко ти?

Майкъл си наложи да не избухва. Той се обърна към Буш, но неговата усмивка само влоши нещата.

— Майкъл, независимо дали ти харесва или не, аз ще открадна тази карта — заяви К.К.