Ричард Дойч
Крадците на мрака (42)

41

К.К. наблюдаваше изгрева на слънцето откъм левия борд на самолета. Утринната светлина оцветяваше гъстите зелени гори на земята в оранжева окраска. На север се виждаха върховете на Хималаите. По това разбра, че се намират някъде над Индия. Откакто излетяха, никой не беше чукал на вратата, никой не беше влизал в помещението. Знаеше, че Иблис и Синди са от другата страна, и добре разбираше защо я бяха оставили на мира. И двамата знаеха, че в мига, в който ги види, ще излее върху им своето негодувание.

Самолетът започна да се спуска и двайсет минути по-късно кацна на малка частна писта, крайно опасно разположена върху издигащ се стръмно нагоре хълм с клисури от двете страни. Земята наоколо беше хълмиста, покрита с гъсти гори с преплетени корони. В далечината, на не повече от шейсет — шейсет и пет километра, К.К. зърна планина, по-голяма от всички, които беше виждала. Върховете й бяха покрити със сняг и изпъкваха на фона на кристалносиньото небе.

Самолетът се плъзна по инерция и спря в далечния край на пистата. К.К. чу движение отпред в кабината и около изхода, когато вратата на самолета се отвори със съскане. Седеше в очакване, че вратата на кабината ще се отвори, но никой не дойде. Погледна през илюминатора откъм левия борд и видя Иблис и Синди да слизат по подвижната стълба, следвани от седмина от неговите хора.

Оживлението и шумът стихнаха и в самолета се възцари тишина. К.К. изчака още най-малко половин час, докато един от хората на Иблис не отвори вратата. Не беше въоръжен и не каза нито дума, когато се обърна да излиза. Тя го последва извън самолета в хладния утринен въздух. В този летен ден температурата вероятно не беше повече от десет градуса, което означаваше, че се намират най-малко на две хиляди метра надморска височина.

Намираха се в средата на редуващи се хълмове, осеяни с гъста растителност в различни отсенки на зеленото, тучни треви, гъсти храсталаци и огромни дървета. С изключение на импровизираното летище, не се виждаха никакви следи от цивилизация. Нямаше градове, пътища, а над главите им не прелитаха самолети. В този свят цареше безвремие и всичко изглеждаше в покой.

К.К. последва мъжа до дървена барака с ламаринен покрив, позеленял от влажни плесени и мъхове. От наклонените стрехи стърчеше кюнец за печка и от него се виеше сив пушек, преди да се разтвори в хладния сутрешен въздух.

Пазачът отново не продума, когато отвори вратата. К.К. надникна в колибата и видя възрастна жена, клекнала пред готварската печка. Носеше тъмночервена жилетка върху торбеста жълта рокля, а на краката — големи зелени гумени ботуши. Черната й коса бе опъната назад и откриваше мургаво лице, на което беше залепена усмивка, сбръчкваща кожата около очите й. Миризма на храна изпълваше въздуха, жената приготвяше в няколко тенджери и тигани яхния и месо с пържени яйца. Тя кимна за добре дошли и разсипа храната в метални чинии, наля кафе в очукани канчета, а после се зае да вади подправки и сосове от шкафа.

Когато очите на К.К. свикнаха с полумрака, видя в другия край на помещението голяма грубо издялана маса. На нея лежеше азиатската половина от картата на Пири Рейс, която беше приковала вниманието на тримата, изправени около нея. К.К. приближи, а те се обърнаха и спряха погледи на нея. Изпита страхотен пристъп на гняв — никога не й се беше случвало нещо подобно. Сестра й стоеше до нейния враг Иблис. И двамата гледаха К.К. с безизразни очи и лица. И двамата не казаха нищо, раболепно изчаквайки какво ще направи мъжът, застанал между тях.

Очите й се впиха в по-възрастния мъж. Онази вечер в кабинета му бе успяла да го зърне само за кратко. Висок най-малко метър и осемдесет и пет, и малкото останала му коса сивееше. Беше облечен, сякаш излизаше от стар каталог за ловна мода: камуфлажни панталони, жилетка от кожа и вълна върху дебела карирана риза. Всичко беше чисто ново. Нямаше съмнение, че това е човек, според когото парите му могат да купят всичко, включително пътя нагоре в планината.

Когато пристъпи към нея, на К.К. й прилоша, защото забеляза приликата. Тя имаше неговите очи, същите високи скули. Той стоеше изправен, сякаш бе глътнал бастун, а раменете му бяха самоуверено опънати назад. Притежаваше мощно излъчване, което изпълваше помещението и властваше над Иблис и Синди, но К.К. не му обърна внимание, защото реши, че това е просто високомерие.

— По-висока си, отколкото очаквах — отбеляза Веню, пристъпвайки неприятно близо. Започна да я оглежда, сякаш преценяваше предмет, който се готви да купи.

Тя се вторачи нагоре в очите, които бяха почти като нейните.

— Много по-хубава от сестра си — каза го не като комплимент, а като факт. — Готова ли си за малка семейна екскурзия?

— С теб никъде не отивам — отговори тя през стиснати зъби.

Веню се втренчи в нея с гневни очи. Не беше свикнал с неподчинение. Бавно вдигна ръце, протегна ги и я прегърна, но тя не отговори на жеста. Той наведе глава така, че почти опря бузата си в нейната, и прошепна, обливайки я с горещия си дъх:

— О, скъпа, сигурен съм, че ще дойдеш.

Пусна я и се върна обратно при масата. После тримата отново насочиха вниманието си към картата.

К.К. стоеше в пълен шок от нахалството на този човек. Положи големи усилия, за да потисне чувствата си.

— Ти ме изпрати на смърт — каза тя предизвикателно.

— Да, така е — отговори Веню, без да вдигне поглед от картата. — Защо не дойдеш при нас със сестра ти, за да видиш къде отиваме?

К.К. пренебрегна поканата на мъжа и неговата свръхсамоувереност и погледна Иблис. Сега видя нещо в него, което никога преди не бе забелязвала. Познаваше го от години, знаеше, че той не зачита живота и е непоклатим пред лицето на опасността. Можеше да убива, без да се замисля, но точно сега тя видя в очите му нещо, което не беше очаквала — страх. Присъствието на Веню очевидно го плашеше. От друга страна, Синди, изглежда, изобщо не се страхуваше. Тя беше очарована от Веню, от очите й струеше гордост, когато го поглеждаше. Забелязвайки наивното й възхищение, той топло я погали по гърба, което му спечели нейната усмивка, предразполагайки го още, очаровайки го допълнително.

К.К. се извърна отвратена и забеляза двата кожени тубуса, облегнати на стената на разнебитената барака. Тя се протегна и взе единия, отваряйки горния капак. Беше празен, защото съдържанието му лежеше на масата пред Веню. Взе втория и започна да развързва горния капак. Замисли се да го прави ли, защото си спомни как й беше въздействал жезълът, когато го взе за първи път.

— Трябва да ти отдам дължимото, когато е нужно — подхвърли Веню, когато видя тубуса в ръката на К.К. — Иблис те обучи, но ти надхвърли моите очаквания. Когато го изпратих да се грижи за теб, да те обучи, смятах, че престъпният ти живот ще бъде кратък. Кой можеше да предположи, че ще превърне в доживотна кариера? Ти… — стрелна той къс поглед към Синди — извинявай скъпа, К.К., ти си моята истинска дъщеря.

К.К. не му обърна внимание, похвалите му отскачаха от нея. Тя надничаше в тубуса и гледаше преплетените змии, сребърните им зъби й рубинените очи. Тогава й хрумна, че двете змии са Иблис и Веню. Извади жезъла наполовина и се вгледа в червените рубинени очи на изправилите се една срещу друга змии, в разтворените им усти, готови да нанесат удар, и се питаше какво ли трябва да те обземе, за да създадеш такова противно нещо.

— Осъзнаваш ли какво държиш в ръка? — попита Веню, но не изчака да му отговори. — Този удивителен предмет, откраднат от теб, е ключът към свят, който малцина са виждали. Той е отговорът, който търсих в продължение на трийсет години.

Съвсем лека усмивка се появи на лицето на К.К., докато напразно се опитваше да я потисне. Но продължаваше да се смее вътрешно. Жезълът не й действаше. Нямаше замайване, нямаше вихрушка от образи, нито гадене. Не изпита и онова усещане, че се е загубила, когато за пръв път го извади от ковчега на султана. И знаеше защо. Майкъл беше много по-изобретателен, отколкото бе предполагала, и много по-предвидлив. Сигурна беше, че жезълът, който държеше в ръката си, е фалшив.

Вътрешен смях сгря душата на К.К. Когато погледна Иблис, Синди и самодоволния Веню, застанал над картата, тя знаеше, че и да изкачат планината, за да стигнат до мястото, което баща й беше издирвал толкова дълго, без истинския жезъл той никога нямаше да успее да влезе.

Частният „Боинг“ излетя с рев от истанбулското летище и се понесе над Азия. Майкъл и Буш си бяха събрали набързо багажа, оборудването и оръжието, напъхани в три големи брезентови чувала, които сложиха в багажника в корема на самолета.

— Имаш ли представа, къде отиваме и в какво ще се забъркаме? — поиска да научи Буш.

— На първия въпрос не мога да дам точен отговор, но на втория — да. Знам в какво се забъркваме.

— Хората не се катерят по Хималаите през август, освен ако не планират да се самоубият — продължи Буш, а Майкъл го гледаше втренчено. — Искам да кажа…

— Няма да се качим на върха. Всъщност там, където отиваме, няма да имаме нужда от кислород или много багаж.

— Нали каза, че не знаеш къде отиваме?

— Не и с точност. Ще следваме картата, но по-важното е, че ще вървим след тях — посочи Майкъл джипиеса в ръката на Буш. — Аз свърших мръсната работа за Иблис, така че сега той трябва да ми върне услугата и да ни отведе до мястото.

Буш погледна дисплея на джипиеса. Двете червени точки се бяха слели и изглеждаха като една. Тубусът с картата и другият с жезъла отново бяха на път и се движеха в северна посока от Дарджилинг в Индия.