Ричард Дойч
Крадците на мрака (66)

65

Веню седеше на земята, голяма част от сбирката му беше унищожена и вече лежеше на купчини димяща пепел. Беше успял да спаси четиринайсет съчинения, освен каменните плочи, които бяха покрити със сажди и следи от пламъците.

Четеше колкото може по-бързо, вдълбочен в латинския текст от книгата, подвързана с кожа, която държеше в скута си под светлината от единствената факла. Четеше така страстно, сякаш търсеше рецепта за оцеляване, сякаш думите пред очите му по някакъв начин щяха да го освободят. Царско богатство лежеше зад гърба му, а познанията на мрака — пред него. Знаеше, че по някакъв начин ще се измъкне от това място. Беше се качил по стълбите, откри вратата затворена, но знаеше, че винаги има и други възможности; никога не беше познал горчивината на провала, никога не се бе страхувал от него. Щеше да намери начин да оцелее и знаеше, че той е скрит някъде в книгите пред него.

Обаче в този миг пламъкът на факлата започна да намалява, защото катранът вече бе изразходван. Останалите факли отдавна бяха изгорели. Нямаше нещо, което би могъл да използва като гориво. Платната щяха да изгорят бързо, огънят щеше да ги погълне за минути.

Когато от пламъка останаха само няколко трепкащи езичета, сенките станаха по-големи и по-тъмни и започнаха да се приближават към него и да отстъпват назад, да помръдват, сякаш са живи. Чуваше се и тих звук, приглушен и далечен, сякаш идващ от някой ъгъл на съзнанието му. Беше дразнещ, силата му ту нарастваше, ту отслабваше, подобно на Доплеровия ефект^[1] на минаващ влак. Силата му стана разстройваща, откъсваше го от четенето и съсредоточеността му.

Сега звукът стана различим, превърна се в гласове, които познаваше, гласове, които избухваха в болка или гняв и пронизваха съзнанието му яростно: Дженифър Райън — жената, с чиято любов беше злоупотребил; жената, която беше родила К.К. и Синди, която ожесточен беше хвърлил от прозореца; Жан-Пол, младият служител, когото безжалостно беше убил. Всички хора, чийто живот пряко или непряко беше отнел: отец Озуин и шестимата свещеници, които го бяха отличили от Църквата; съперниците му в бизнеса; подчинените, които не се бяха справили както трябва. Всички хора, които беше унищожил, които беше ругал — те постепенно унищожаваха здравия му разум, докато не започна да вижда лицата им в сенките, където се криеха, чакаха и наблюдаваха…

Когато пламъкът на факлата затрепка и запръска искри, снишавайки се все повече и повече, сенките започнаха да се приближават, нахвърлиха му се в мрака и най-накрая разумът на Филип Веню рухна от страх.