Ричард Дойч
Крадците на мрака (58)

57

Буш стоеше под сянката на каменната арка и надничаше надолу по тъмния коридор — на трийсет и пет метра от него двама пазачи стояха от двете страни на една врата. Чуваше мърморенето им, защото бяха потънали в разговор, без да подозират присъствието на неканения гост. На равни разстояния по стената имаше горящи факли, които хвърляха неравни, трепкащи сенки по пода. Стори му се, че наднича назад във времето през някой средновековен тунел, но знаеше, че това място, че този невъзможен храм са много, много по-стари.

Погледна през рамо и не видя никого там. Свали снайперската карабина, която беше оборудвана и със заглушител, и я изнесе напред. Тихо разгъна двуногата под цевта. След това внимателно се отпусна на колене и легна по корем. Погледна през окуляра двете лица, осветявани от играещите по тях отражения на пламъците. Виждаше как устните им помръдват — очевидно бяха погълнати от някаква история, без да ги е грижа за онова, което охраняват. Бяха облечени в черно, на коланите си имаха кобури с пистолети, а през вратовете бяха прехвърлили ремъците на заплашителните на външен вид автомати „Хеклер & Кох“, които стискаха с две ръце.

Буш позна слабия пазач с кокалестото лице. Беше ги последвал до летището, където стана свидетел на фалшивото заминаване на Майкъл. Нямаше съмнение, че двамата мъже нямат нищо общо с храма. Това бяха хора на Иблис, значи напълно заслужаваха своята съдба.

Тъй като нямаше време за игра на съвест, Буш подравни кръстчето на оптическия мерник, плъзна цевта от единия на другия пазач, след това започна да обира мекия спусък. Пое си хубаво дъх, издиша и дръпна два пъти спусъка в бърза последователност. Карабината го ритна силно два пъти по рамото, без да вдигне повече шум от въздушна пушка, а главите на двамата пазачи се пръснаха върху каменните стени.

Буш беше на крака и спринтираше, преди още ехото на приглушените изстрели да се е разнесло. Той изтича до вратата, прескочи мъртвите пазачи, но не намери онова, което очакваше. Помещението беше пълно с монаси от всякакви вероизповедания. Всички седяха безмълвно, без да се притесняват от двата трупа.

Буш се изненада от гледката — смяташе, че ще види Майкъл или поне Синди. Освен това бе очаквал да види азиатци в шафранени роби, а не такова многообразие от националности и религии.

Откри двама шерпи, чието традиционно планинарско облекло беше в пълен контраст с дрехите на останалите мъже. Буш извади ножа си и се обърна към по-възрастния, в чиито очи нямаше и капчица страх.

— Английски? — попита Буш по-възрастния от двамата.

— Да — отговори Кунчен и започна да разтрива вече освободените си китки. Буш му подаде ножа и посочи всички останали. — След като им срежеш въжетата, останете тук, докато не се върна.

— Можем да помогнем — обади се по-младият шерп.

— Аха, можете значи — сграбчи Буш единия от пазачите за краката и издърпа трупа му в помещението. Взе автомата му и го подаде на младия шерп.

— Аз съм Сонам — представи се мъжът.

— Сонам — усмихна се Буш, — не пускай никого да излиза.

— Къде отиваш? — попита го Сонам.

— Имам среща с дявола.