Ричард Дойч
Крадците на мрака (13)

12

Иблис не беше кръщелното му име. Беше избрал арабската разновидност заради заплахата, която излъчваше. Всъщност се бе родил в Кентъки като син на жокей. Майка му беше наполовина гъркиня и наполовина туркиня, което, както обясняваше нейният съпруг, бе причина за противоречивата й личност. Човек, който познаваше кариерата на Иблис и обърканото му съзнание, щеше да си помисли, че е имал тежко детство или е сирак и си отмъщава на света за несправедливия живот. Точно обратното беше — не можеше да се роди в по-здраво и любящо семейство.

Кристофър Милър-старши, който предпочиташе да го наричат Червения — прякор, свързан с огненорижата му на младини коса, беше традиционалист, вярваше в правото да носи оръжие и да знае как да го използва. Той научи сина си Крис-младши да стреля още съвсем малък. На осем младият Крис вече можеше да улучи празна рибена консерва от четирийсет и пет метра, а на десет беше завършен стрелец. Червения го научи как да ловува и да се храни от земните дарове. Предаде му познанието колко ценни са ножовете в пустошта както за дрането, така и за приготвянето на храната, като оръжие и като инструмент. Червения научи Крис как да оцелява и как тези уроци по оцеляване и самопомощ да му помагат в живота, независимо дали е в гората или в градската джунгла.

Нурей Милър беше красавица с гарвановочерна коса. Нейният син наследи кристалносините й очи и маслинената кожа. Докато Червения учеше Крис на физическите и брутални способи за оцеляване, тя го обучаваше на по-изтънчените неща в живота. Научи го да познава хората, на социални умения, на това как да получава онова, което иска, чрез внимателно убеждаване и загатване за последиците. Тя му показа как да се държи в различните светове, в които живеят хората, както само тя умееше, благодарение на това че беше дъщеря на православен грък, директор в параходството, и майка туркиня и мюсюлманка. Нурей владееше тънкостите на дипломацията, знаеше как да разбере гледната точка на другия и накрая да спечели доверието на всички. Това бяха уроците, които преподаде на Крис, и те му помогнаха да преодолее ужасния външен вид, който имаше като юноша — външност, по-подходяща за терорист, отколкото за момченце от Кентъки. Беше слаб, със смолисточерна коса, красотата на лицето му с бебешко излъчване внушаваше нещо женствено. Крачеше като нервно куче, бърз и променлив, и говореше с необичайно дълбок глас за дребното си юношеско телце.

Когато Крис стана на тринайсет, семейството се премести в Бруклин, Ню Йорк, където баща му работеше на близката състезателна писта „Белмонт“ в Елмонт. Това беше мястото, където нещата излязоха от контрол. Той се оказа аутсайдерът със смешния акцент, със смешния глас и прекалено красивата външност. Момчето, на което се смееха за дребния ръст и външния вид. Изкара дванайсети клас сам, без приятели и като обект на всеобщи подигравки. Крис-младши не спомена на родителите си за неприятностите в училище. Не разказа как се заяждат с него, как го удрят, за да се забавляват с предположения колко бързо ще му стане синка.

Той беше аутсайдер и както често се случва, такива хора се събират със себеподобни. Те бяха онези, които не се вписваха, непопулярните, различните, хората, които осъзнаваха, че в бройката се крие сила. Крис намери приятели сред момчетата, които бяха готови да използват численото си превъзходство, юмруците си и накрая оръжията, за да вдъхват страх. Превърна се в бог за група от дванайсет човека. Учеше ги да стрелят, как да се грижат за оръжията си, как да използват ножа — умения, които единайсетте бруклинчанчета бързо усвоиха. Крис ги научи каква е силата на въображаемата заплаха и властта, която тя осигурява над останалите, и колко по-резултатно е убеждението, отколкото използването на груба сила.

Тяхната група от дванайсет ставаше все по-именита, превърна се в банда, която властваше над улиците. Взимаха всичко, което искаха, от когото пожелаеха.

Ставаха все по-безочливи и по-заплашителни, убедени, че светът им принадлежи и няма никой, който би могъл да ги спре.

Един четвъртък следобед — Крис беше още само на петнайсет — бяха обрали няколко търговци за джобни и заради тръпката, но решиха, че това не им стига. Няколко от тях застанаха на пост на улицата, а останалите заеха позиция на пасажа. Крис се промъкна през малкия прозорец, дребният ръст му позволи да влезе лесно. Ножът на пояса и пистолетът отзад под колана го караха да се чувства недосегаем. Той се стрелкаше из магазина, грабейки огърлици и часовници, обици и гривни. Обичаше този миг, тръпката от нарушаването на закона, от вмъкването в нечие светилище. Алармата се беше задействала, но това нямаше значение, защото Крис щеше да излезе след по-малко от минута.

Когато се приземи на паважа обаче, се видя сам срещу цевта на полицейския модел автоматичен пистолет .38-калибър. Неговите приятели, неговата банда, другарите му аутсайдери, бяха избягали. Ченгето беше само, стиснало пистолета с две ръце, а капчицата пот на дясното му слепоочие издаваше, че е новобранец. Младият полицай се слиса от детския вид на Крис, когато му изкрещя да вдигне ръце…

Точно в този момент думите на Крис-старши заехтяха в главата му. Затова го беше учил да стреля, да дере дивеча и как да оцелява. Независимо дали в гората или в градската джунгла, баща му го беше научил да се справя.

Крис хвърли торбата със скъпоценности, която привлече погледа на ченгето и го накара да забрави бдителността си. Мъжът се поколеба за секунда и преди да разбере, вече беше мъртъв, ножът пробол гърлото му, стърчеше от врата. Беше забит със сила леко встрани, за да среже сънната артерия, и мина през гръбнака, на практика отделяйки главата от тялото.

Крис се огледа спокойно въпреки касапницата, която бе причинил, после погледна към трупа на младия полицай, сякаш беше лишен от човешки чувства. Заинтересуваха го гърчовете на безжизненото тяло. Вдигна очи и установи, че бандата му се е разпръснала. Всички се бяха върнали обратно в лоното на семействата си, където бяха в безопасност, оставяйки го да се изправи сам срещу последиците от своите действия.

Полицията дойде след три дни, вървейки по горещи следи и благодарение на получени сведения от информатори. Поискаха да говорят с Крис. Нурей по нейния обаятелен и убедителен начин покани мъжете вътре и обясни, че Крис е на състезателната писта със съпруга й. Тя им направи кафе, настоявайки, че сигурно има някакво недоразумение, и им позволи да ги почакат. Обаче те отказаха, благодариха и потеглиха право за „Белмонт“. Тя се качи на втория етаж, опакова малко багаж и събуди Крис. Двамата потеглиха право за Канада, където Нурей му даде пари и го качи на самолет за Турция, като му каза, че никога повече не може да се върне. Той остана при роднините й цяла седмица, преди да осъзнае колко мрази страната. Замина за Лондон, защото там говореха английски, а ако възнамеряваше да намери своя път в света, поне трябваше да разбира езика на онези, които ограбва.

Току-що беше слязъл от влака, изглеждаше по-малък от шестнайсетте си години, когато му опряха пистолет в гърба. Мъжът го поведе към някакъв пасаж, притисна пистолет в главата му и поиска пари. Крис излезе от пасажа след минутка, кръвта не се оказа много. Глупакът, който го бе нападнал и се опита да го ограби, носеше пет хиляди в брой. Това беше някакво начало.

Живееше в пансиони и евтини хотели. Работеше по улиците и започна да си създава име. Учеше занаята чрез проби и грешки. Джебчийство, кражби, дребни обири. Беше бърз и изненадващо силен за своя ръст. Ходеше на фитнес, тичаше, тренираше няколко бойни изкуства, подготвяйки тялото си като лекоатлет, за да оцелее в опасния свят, където беше избрал да живее.

Започнала се издига: бижутерски магазини, галерии, богаташки къщи. Усъвършенстваше занаята. Самообразоваше се, четейки ненаситно книги по гемология и история на изкуството и неговите техники. Постепенно се превърна в експерт оценител. Учеше се от аукционните къщи — от законните като „Сотбис“ и „Кристис“ и невидимите като тази на Килиан Маккейн, която не само търгуваше на черния пазар с произведения на изкуството и бижута, но и даваше поръчки.

За разлика от другите крадци в Лондон Крис не познаваше граници. Щом вниманието му беше привлечено от нещо, независимо колко трудни са условията, накрая той неизменно успяваше. Местеше се из целия континент, за да открадне някой Реноар в Стокхолм, Дега в Амстердам и три скици с въглен на Фермете от Лувъра.

Разви допълнително умение — убиването. Беше много добър в този занаят, фактически експерт. За разлика от онези, които правеха от местопрестъплението касапница, той не оставяше никакви следи, които биха могли да го замесят. Дали с помощта на пистолет или с предпочитания си метод — острието на любимия си нож, Крис не изпитваше угризения да сложи край на нечий живот. Върху него нямаха власт нито жена, нито мъж, нито дете, никой не можеше да спре ръката му. Ако някой застанеше на пътя му, щеше да бъде премахнат.

От време на време Крис приемаше да върши поръчкови убийства. Това беше предизвикателство, което сам си поставяше, за да провери дали може да планира убийство и да го извърши, без да остави следа. Понякога го правеше отблизо с нож, друг път — от хиляда метра със снайперска карабина.

Детинското му, почти ангелско излъчване, заради което бе понасял такива подигравки като юноша, се превърна в негов съюзник — естествена маска за пред нищо неподозиращия свят, фасада, която позволяваше на чудовище да стои сред невинните.

На двайсет и една вече беше най-уважаваният и най-страховитият сред уличниците. Никой не знаеше името му, никой не знаеше нищо за него, освен това, че човек на всяка цена трябва да избягва неговата ярост.

Накрая се настани в апартамент встрани от Пикадили Съркъс. Обичаше нощния живот, неоновите светлини, трептенията, които изпълваха въздуха. Този апартамент с три спални се превърна в негово седалище. С течение на годините си купи жилище в Истанбул, голяма ваканционна къща на Босфора. Това беше родното място на майка му и тъй като тя и баща му починаха, преди да успее да ги види отново, тук той се чувстваше някак си свързан с нея. Научи нейния език и опозна културата, към която бе принадлежала.

На двайсет и една остави зад гърба си обикновеното име Крис Милър и приемайки културата, която някога бе отблъснал, си избра ново. Така както познаваха баща му като Червения, а майка му като Нурей, него щяха да знаят като Иблис. Беше решил, че то най-много му подхожда, име, което щеше да насажда страх, защото на арабски означава дявол.