Ричард Дойч
Крадците на мрака (19)

18

Лятното слънце залязваше и оцветяваше кафеникавите истанбулски сгради в огнени цветове. От отворените прозорци на уличните продавачи, заемащи приземните етажи, се носеше миризмата на печено агнешко.

Майкъл седеше на пода в хотелския си апартамент, а ученическата чанта на Саймън лежеше в скута му. Беше пълна с проучвания и карти, които Ватикана му беше изпратил от своите лични хранилища. Майкъл прелистваше богатата информация за музея Топкапъ, какво съхранява и неговата история, сведения за охраната и различни правителствени документи.

Архитектурните планове бяха подробни и изобразяваха непрекъснато разширяващия се дворец, постройките, които са били добавяни в течение на вековете. Долните етажи бяха пълни с машинни помещения, канцеларии и складове. Имаше проходи през акведукти, скрити помещения, отдавна забравени коридори за промъкване и вмъкване в двореца на момичетата от харема. Създадени от евнусите, те бяха тайна, отдавна избледняла в паметта на хората.

Прочел беше писмото, което Саймън и К.К. бяха откраднали в Амстердам, но не беше сигурен какво означава. Оглеждаше религиозните символи на християнството, исляма и юдаизма в горните ъгли, които Саймън бе оградил с червени кръгове, защото и той не знаеше какво е тяхното значение.

Буш и К.К. седяха на дивана и препрочитаха онова, което вече бяха научили. К.К. беше съставила подробни бележки за мавзолея на Селим — те описваха подробности за вътрешността, неотбелязани в брошурите и туристическите карти. Тя и Майкъл се изгубиха в свои собствени светове, отдадени на планиране, обмисляне и търсене на начини. През последните няколко часа тримата изчетоха всеки лист хартия, водиха бележки и запаметяваха, изчаквайки, преди да правят заключения, за да не влияят на тълкуването на информацията. Надяваха се, че трите различни гледни точки ще им помогнат нещо пропуснато от единия да бъде открито от другите.

Минаваше осем, когато Майкъл най-сетне вдигна глава от купчината документи, стана и се протегна. Взе няколко листа, включително копие от писмото на везира, от купчината хартия и ги напъха в джоба си.

— Не искате ли да поизлезем малко?

Буш остави купчината листа, която държеше, и допи последната капка от бирата си.

— Слава Богу! Не зная за вас, но аз огладнях още преди час.

— Всъщност не мислех за храна — усмихна се Майкъл, докато отваряше вратата.

Най-накрая и К.К. стана, емоционалното й изтощение беше изписано по лицето.

— Къде ще ходим? — попита тя.

— Какво ще кажеш да влезем с взлом в двореца?

Майкъл и К.К. прекосиха хотелското фоайе, излязоха навън и се качиха в чакащата лимузина с отворена за тях задна врата. Майкъл се огледа за Буш, но неговият приятел не се виждаше наоколо.

— Да не би да е в бара? — подхвърли К.К.

Той поклати глава:

— Качвай се в колата. Аз ще отида да проверя.

Тя се качи в черната удължена лимузина, а той забърза обратно.

— Майкъл? — повика го тя отвътре.

Той се обърна.

— Да вървим, защото само си губим времето.

Майкъл я изгледа раздразнен. Той не оставяше приятелите си; имаше нужда от Пол и нямаше да позволи нетърпеливата К.К. да го командва. Точно в този момент предното стъкло се спусна.

— Престанете да се мотаете — изкомандва един глас.

Майкъл надникна в колата и видя Буш настанен зад волана.

— Дължиш ми двеста долара — продължи той.

Майкъл се качи и затвори вратата.

— Не искам някакъв непознат шофьор да знае всички наши ходове. Казах му, че колата ми трябва за малко разгул — обясни Буш и бутна лоста на автоматичните скорости на движение напред.

— Разгул? Не знаех, че имаш представа какво е значението на тази дума.

— Хайде стига. Реших, че проститутка звучи по-благоприлично от кражба.

Буш се включи в гъстото движение. На фона на стрелкащите се насам-натам жълти таксита лимузината приличаше на самолетоносач. Клаксони свиреха, от време на време от някой автомобилен прозорец се показваше размахан юмрук. Буш не обръщаше внимание на ругатните на местните шофьори и не изпускаше екрана на джипиеса. Когато на него се появи международното летище „Ататюрк“, той стисна волана по-здраво и натисна газта.

— Не мога да обещая, че ще стигнем там невредими — засмя се, — но поне ще направим опит.

Жълтият „Фиат“ беше като пчела сред рояк, неразличим от останалите си сестри. Той поддържаше разстояние от пет автомобила зад огромната черна лимузина, която се носеше сред несекващото движение по шосето, което следваше крайбрежието на Босфора.

Иблис се мразеше, че е принудил К.К. да свърши неговата работа, използвайки коварните си техники срещу единствения човек на този свят, когото уважаваше. Беше я гледал така, сякаш бе негова кръв и плът. Тя беше интелигентна, с бърза мисъл и безстрашна. Още от мига, когато се срещнаха, бе почувствал някаква връзка. Прекара безброй дни, седмици и месеци да я формира, моделира и да й влива знания, до които сам беше стигнал чрез неприятни преживявания по метода на пробата и грешката, гонитби с полицията и понякога отчаяние. От всички негови постижения — незаконни, провалени или обратното, К.К. беше най-голямото, единственият човек, който го изпълваше с гордост.

Иблис бръкна във вътрешния джоб на сакото, за да извади оръфаната фотография и я остави на арматурното табло. Стрелна поглед към младата жена, както често беше правил, към русата й коса и зелените очи, които отразяваха усмивката на лицето. Снимката беше отпреди десет години, направена в един слънчев ден в Есекс, преди да е разбрала истината за него, преди най-накрая да беше надникнала в неговото сърце.

Когато Иблис я откри в кабинета на Веню преди по-малко от седмица, не беше обхванат от гняв, ярост или разочарование, че е бил предаден. Изпита нежно чувство, каквото сърцето му рядко усещаше: привързаност и топлота за това, че я вижда за пръв път от десет години. Освен това беше изпълнен с гордост, че тя върши това, на което я беше научил — нещата, които й беше предал преди толкова години. И правеше точно онова, което той искаше тя да извърши.

Беше пуснал новината за притежаваното от Веню писмо, как е купено и къде се съхранява, чрез Църквата, защото знаеше, че ще стигне до Саймън и че той ще вземе своя предпочитан помощник К.К. Иблис знаеше, че не може да й се обади и да я помоли за помощ в кражбата на картата и султанския жезъл. Освен че имаше морал, тя познаваше и него, и тъмните му методи, и влечението му към смъртта. Бяха минали десет години, откакто разговаряха за последен път.

Иблис беше шокиран от прибързаното решение на Веню да нареди убийството им заради кражбата. Обаче, когато използва връзките си, за да изпрати К.К. в „Хирон“, и плати на началника на затвора да я екзекутира, Иблис не се уплаши за нея. Защото той я беше обучил, възпитал и знаеше, че е способна да избяга. Все пак, за да наклони везните на съдбата в нейна полза, изпрати на Ватикана снимка на Саймън във вериги плюс информацията къде е затворен и кога ще бъде екзекутиран. Откри визитката на Стивън Кели в джоба на К.К. — още един адвокат, а той мразеше съсловието им, но реши, че я е запазила по някаква причина. Затова добави името му към малкия си информационен пакет.

Беше уверен, че кавалерията няма да се понесе в галоп за някаква крадла, но за свещеник… никой нямаше да седи бездеен и да чака брат во Христе да бъде екзекутиран.

К.К. беше част от всеобщия план на Иблис за Истанбул, който не можеше да бъде осъществен без нейна помощ. Затова трябваше да подсигури бягството й. Не от привързаност, а за да си осигури помощта й за двата удара в Цариград. Това беше част от плана, който не смееше да сподели с нея.

Иблис управляваше жълтия автомобил по крайбрежния булевард сред множество таксита, които фучаха от летището с надеждата, че ще намерят още някой пътник, преди да стане късно. От лимузината не можеха да го забележат. Докато гледаше как черният автомобил влиза и излиза от оживеното движение, се опитваше да си представи какво си мисли К.К.

Иблис я познаваше, знаеше как разсъждава, какво я движи и какво я плаши. И сега използваше тези знания, за да я контролира. Щеше да свърши неговата работа от страх. Щеше да го направи заради сестра си, точно както се беше отдала на престъпен живот само за да я отгледа. Мотивацията й не се беше променила. Независимо дали щеше да открадне часовник, за да купи учебници на Синди, и храна или артефакт, за да й спаси живота, тя беше движена от сестринската си любов.

Съзнанието на Иблис се отърси от моментната сантименталност, която го беше обзела. Той отблъсна чувствата си, както беше правил много пъти досега, и съсредоточи мислите си върху предстоящата задача. Видя как лимузината зави през вратата на частния терминал на международното летище „Ататюрк“, намали и влезе в един от хангарите за частни самолети. Иблис намери място за паркиране, откъдето чудесно се виждаха вратите, загаси двигателя и се намести удобно.

Нямаше съмнение, че макар сестра й да беше в опасност, а нейният приятел ранен и заплашен да умре от нараняванията по главата, К.К. щеше да се опита да открадне картата. Картата беше първоначалната им цел със Саймън, причина да проникнат в кабинета на Веню, за да откраднат писмото и от него да научат къде се намира. Знаеше, че тя ще разпознае по-голямото й значение като отлична разменна монета.

Знаеше, че въпреки страха, въпреки отчаянието, които изпълваха сърцето й, К.К. нямаше да се остави да бъде разигравана като пионка, да бъде манипулирана. Щеше да поиска тя да държи козовете, а това включваше и морската карта.

Иблис намираше това предизвикателство за неустоимо: да се състезава с бившата си ученичка, да я подложи на изпитание, да водят битка на умовете. Беше очарован, че я вижда отново, сърцето му прескачаше, щом се появеше пред очите му. Но това не беше игра и той не възнамеряваше да й даде възможност да вземе картата на Пири Рейс от подземията на Топкапъ.

Колкото и да харесваше и обичаше К.К., ако тя го предадеше, като му попречи да изпълни задачата си, той нямаше да има угризения да я убие, да изтръгне сърцето й от гърлото.

Майкъл махна пътеката от централния проход на боинга, под която се откри голям правоъгълен капак, и бързо се зае да отвива винтовете. Той го вдигна и разкри голямо количество електроника, бръкна в нея и издърпа фалшивото електрическо табло, под което се откри отделение с размери три на метър и двайсет. Не беше голямо, но вътре съхраняваха онези неща, които никога не биха могли да минат през митническа проверка. Майкъл се спусна в него и подаде на Буш три черни раници.

Пол дръпна ципа на една от тях със златист етикет и започна да рови из алпинистката екипировка. Ръката му стигна дъното на раницата и измъкна нож в кания, компас и две намотки въжета. Отвори другата раница и намери няколко чанти за оръжие и кутии с патрони.

— Майкъл, много е хубаво, че не летиш с обикновен самолет.

Приятелят му не му обърна внимание, докато излизаше от търбуха на самолета и се зае да отваря третата раница. Тя беше пълна догоре с електроника и разни джаджи, най-нужното от екипировката за гмуркане и четири блокчета глина, увити в прозрачен найлон. Майкъл прегледа и останалите чанти, запаметявайки всичко в тях.

После седна и се замисли. След малко стана, отиде при един от гардеробите в задната част на самолета и се върна с три деветдесетсантиметрови кожени тръби. Всяка имаше презрамка за носене и с нея приличаше на тубус за пренасяне на архитектурни чертежи. Той ги отвори и вътре наистина се видяха стоманени тубуси с херметични капаци.

— Това да не са чантите, с които крадеш картини? — подхвърли малко заядливо Буш.

— Много смешно. Всъщност служат за превозване на картини. Водонепроницаеми са и можеш да ги затвориш херметически.

— И са у теб, защото…

— Остави ме на мира — отговори му Майкъл и ги напъха в първата раница. След това дръпна циповете и върна панела с електроника на мястото му. Зави винтовете и просна пътеката на мястото й, като я пооправи с върха на обувката.

— Вече няма връщане назад — обяви Буш, когато подаде на Майкъл ножа и компаса.

— О, това се случи още преди часове — усмихна се той, докато пъхаше ножа и компаса в джоба. След това прехвърли двете намотки въже на едното си рамо, метна раницата на другото и тръгна към вратата на самолета.

Буш метна на раменете си другите две раници, слезе по самолетната стълба и ги хвърли в отворения багажник до нещата, които неговият приятел беше свалил от самолета. Затвори капака и погледна през прозореца към тила на К.К. След това се обърна към Майкъл и поде:

— По мое мнение за тебе няма връщане още от…

— От какво?

— Откакто преди шест седмици целуна това момиче.