Ричард Дойч
Крадците на мрака (3)

2

Със своите четирийсет и седем етажа сградата на „Уейк Файненшъл“ беше най-високата в Амстердам. Беше построена през 2007 година и се извисяваше над река Амстел, а от нея се откриваше свободна гледка на запад към Северно море. Тя беше разположена южно от Стария град с неговите извиващи се канали, заради които наричаха Амстердам Северната Венеция. Последните три етажа на стъклената сграда се заемаха от „Пи Ви Груп“. На четирийсет и петия се търгуваше с акции и ценни метали, четирийсет и шестият купуваше и продаваше недвижими имоти, а последният, четирийсет и седми етаж, въртеше незаконна търговия.

Филип Веню беше собственик и контролираше компанията. Шейсет и две годишният мъж седеше зад огромно писалище от оникс, големите му възлести пръсти гладеха голямо преспапие, а очите му бяха впити в потъмняла маслена картина, която висеше на близката стена. Беше на повече от двеста години и изобразяваше болно дете в обятията на своята майка насред множество изключващи се богове, които се сражаваха между осветените от слънцето облаци.

Кабинетът на Веню беше огромен — повече от триста квадратни метра. Мебелите бяха масивни и тежки — телешка и чортова кожа. В помещението бяха оформени няколко района за сядане, имаше още дълга съвещателна маса от черешово дърво, около която можеха да се съберат шестнайсет човека, и огромна камина, която сега през летните месеци почиваше, но през студените холандски зими гореше непрекъснато. Имаше и библиотеки, претоварени с антики, множество византийски скулптури и каменни резби. На стените висяха множество ренесансови и експресионистични картини, а върху ниски пиедестали с канелюри^[1] се издигаха класически гръцки и римски статуи. Макар някои от произведенията на изкуството да бяха закупени от аукционни къщи, други бяха придобити по незаконен начин. По същия начин Веню колекционираше компании — с някои се сдобиваше прозрачно, чрез разплащане, а с други — чрез по-насилствени методи. Каквато и да беше сделката, той я подготвяше и ръководеше от своя подобен на дворец кабинет, светилището на човека, чието име се ползваше с митична слава.

Веню беше висок над един и деветдесет и имаше размерите и теглото на кечист. Косата му беше почти опадала, а малкото останала бе посивяла още докато беше на трийсет. Лицето му беше едро и разкривено заради белезите и чупения няколко пъти нос — спомен от детството му по улиците, осигурили му образование, което не би могъл да получи нито в Йейл, нито в Харвард или Кеймбридж. На младини беше хубавеляк по един грубоват начин, защото строшеният, малко изкривен нос му придаваше чар, който изкупваше грозотата.

Носеше черен раиран костюм от „Армани“, синя вратовръзка „Ермес“ и черни обувки — швейцарски модел от „Гучи“. Това беше неговата предпочитана бойна униформа за преговори, назначения и уволнения. Беше човек с едничка цел и тя беше той самият. В продължение на повече от двайсет и пет години бе натрупал богатство от над три милиарда долара, и то без ничия помощ. В живота му нямаше място за глупавите изисквания на семейството или любовта, а единствено за стремежа към богатство и власт.

Когато стана на трийсет и осем, Веню основа инвестиционна фирма и започна от нулата. Установи се в Амстердам. Това винаги е било предпочитаното от него място — прекрасен свят, където законите са снизходителни, а моралът хлабав. Обичаше каналите и старата архитектура на тухлените къщи, които се издигаха покрай живописните водни пътища, както и четиристотинте старомодни моста, които ги прекосяваха. Тъй като Амстердам беше сред малкото градове, пощадени от бомбардировките през Втората световна война, Старият град можеше да се съпротивлява на нахлуването на модерния свят.

Веню нае специалисти по търговия с акции, недвижими имоти и финанси и започна да инвестира разумно, купувайки компании заради техните потенциални възможности. Монтира петнайсет монитора на стената близо до писалището си, закачи близо петдесет камери на двата долни етажа, така че да може да следи производителността на всеки служител, докато изображенията им се сменяха пред очите му. Понякога ги зяпаше с часове, наблюдавайки суетнята, неистовото сключване на сделки и всичко това в негова полза — кошер жени и мъже, които служеха, за да обогатят своя пчелар.

Компаниите, които Веню купуваше, бяха различни: енергийни, текстилни, фармацевтични, развлекателни. Щом веднъж спреше поглед на своята плячка, не се успокояваше, докато не я довърши и не я вкара в своя конгломерат. Притежаваше неповторим стил на преговаряне, който можеше да пречупи волята и на най-трудния продавач. Докато организираната престъпност гледаше да контролира наркотиците и проституцията, той използваше подобна тактика, за да купува и ръководи законни предприятия, подчинявайки хората на своята воля с помощта на страха, заплахите и понякога дори смъртта.

Съмненията се изказваха само шепнешком, а повдигането на обвинения никога не бе стояло на дневен ред. Той пълнеше джобовете на официалните лица с незаконни печалби, подкупи и тревоги. Страхуваха се от него като дявол от тамян и никой не вярваше, че може да бъде спрян. Обаче както винаги става в живота, дори най-хитрата сврака — с двата…

Пазарите се бяха променили, големите печалби се превърнаха в болезнени загуби. Цените на недвижимите имоти паднаха и унищожиха дяловите му участия, придобити с кредити.

Сега, когато насочваше вниманието си към екраните на стената, почти не забелязваше дейност, като се изключи шепата борсови посредници, опитващи се да запазят компанията му, и цял орляк счетоводители, фалшифициращи счетоводните документи, за да създават въображаем свят, който трябваше да държи настрана властите.

Повече от загубата на богатството и властта го тревожеше, че те го бяха намерили. Беше въпрос само на време, за да бъде разкрит пред света такъв, какъвто в действителност беше, и онова, което бе останало от трошливата му империя, да се разпадне около него.

Пред него седеше млад мъж. Рус, със сини очи, който още не беше осъзнал, че всъщност е хубав. Беше израснал в бедност и копнееше да се отплати по някакъв начин на своите родители, които бяха направили толкова големи жертви за неговото образование, за неговия живот. Жан-Пол Дусет. Жан-Пол Дусет завърши Сорбоната, взе магистратурата си в Лондонското училище по икономика и беше първи по успех и на двете места. Бе нает преди две години заради своята необикновена интелигентност и ненаситна жажда за успех и оттогава работеше осемнайсет часа дневно седем дни седмично за Веню. Използваше апартамента си, само на една пряка от улица „Вристед“, единствено за спане. Хранеше се в офиса и отлагаше живота и женитбата си, за да може да бъде непрекъснато на работа. Той се посвети на Веню и неговите фантазии, защото знаеше, че това ще сложи началото на неговото собствено богатство. И то щеше да му позволи да се отплати на своето семейство, да си създаде стойностен и смислен живот.

Обаче сполуката е дума с много значения, а неговата се бе променила преди половин час. Грешката не беше негова, а на негов подчинен. Бе от такова естество, че не би могла да бъде открита от контролните органи, грешка, която беше поправена лесно и без никакви последици, но въпреки това си оставаше грешка. В очите на човек като Веню нямаше място за грешки, освен ако не са извършени от него самия. Веню дръпна двучасова лекция на Жан-Пол, като по-голямата й част беше посветена на неговата собствена интелигентност, честност и почтеност, спря се изчерпателно на своя собствен гений и колко глупав е светът като цяло.

После поиска оставката на Жан-Пол и написа имейл до останалите служители, че колегата им е напуснал, за да си търси щастието другаде.

След това стана и заобиколи писалището си. Облегна се на него и се вторачи надолу към Жан-Пол, обяснявайки му, че не иска да го нарани, просто не е имал право и на една-единствена грешка. Извисяваше се над него като баща над своя син, втренчен с мълчаливо разочарование в младия мъж.

След това се неподозирана бързина за мъж на шейсет и две грабна преспапието, с едно-единствено движение замахна с него и го стовари в слепоочието на Жан-Пол. Вдигна го отново и го стовари върху носа на младежа, вкарвайки костта в мозъка му. Удряше отново и отново, а кръвта пръскаше из помещението. Жан-Пол се опита да се измъкне, но не успя. Залитна от креслото, а възрастният мъж скочи отгоре му и заблъска младежката глава, докато стана неузнаваема, очите се подуха, а останалото от русата коса потъмня от кръв.

Веню най-накрая спря, отиде до личната си баня и си взе душ. Сложи си чифт ленени панталони, зелено спортно сако и мокасини от крокодилска кожа. Върна се на писалището си, заобикаляйки отдалече кървавия труп на Жан-Пол, така че да не изцапа чистите си дрехи и обувки. Погледна още веднъж електронното писмо, в което обявяваше оставката на Жан-Пол, и натисна бутона „Изпрати“.

Телефонът на писалището му започна да звъни. Веню натисна бутона за високоговорителя и един глас, смесен с пукота на статично електричество, го поздрави.

— Е? — попита Веню и се облегна удобно.

— Барабас е мъртъв — обяви мъжът.

— Трябва ли да предполагам, че същото не се отнася за двамата му последни затворници?

— Изчезнали са — каза мъжът с тон, сякаш обявяваше смъртта на някого от семейството.

— Ето какво получавам, когато се доверявам на корумпирани затворнически директори! — Веню се опита да потисне гнева си. — Какво пилеене на пари. Е, много ти благодаря.

— Ей, Барабас беше твой човек — възрази мъжът. — Той изпълняваше твоите нареждания, не моите.

— Ако ги бяхме убили тук или ако бяхме оставили полицията да се оправя с това, както предложих…

— Ако бяха убити в Амстердам и полицията успееше да проследи дирите им до теб… ако бяха минали през съдебната система и се беше разчуло какво са откраднали… помисли за това.

— Не смятай, че си безгрешен — подхвърли Веню.

— Както изглежда, трябва да разчиствам все повече и повече след теб — започна другият.

— И ще продължаваш да го правиш, докато не ти кажа да спреш! — изрева Веню, удари с юмрук по писалището и накара другия да млъкне. — И откъде изобщо знаят, че притежаваме писмото? Откъде са узнали, че е в моя кабинет? От всички, които биха могли да научат, че е в кабинета ми… Мамка му, какво става? За бога, момичето и свещеникът, знаеш какви чувства изпитвам.

Мъжът от другата страна на линията запази мълчание, но се чуваше дишането му.

Веню замълча малко, за да се успокои.

— Като стана дума за разчистване, зная, че си на няколко хиляди километра от тук, но трябва да изпратиш някого в кабинета ми за тази цел.

Той погледна към Жан-Пол, който лежеше на пода в локва от собствената си кръв.

— А сега би ли ми казал къде са избягали, къде отиват?

— А ти къде мислиш? Връщат се тук.

— Мислех, че писмото не е у тях.

— Какво значение има — повиши тон мъжът. — Имаме копие. Смятах, че не ти пука, ако са го взели.

— Това беше, докато мислех, че няма да оцелеят в затвора. Преди да ми дойде наум, че ще се опитат да ни изпреварят.

— Лично проверих и двамата, писмото не беше у тях.

— Глупости, по-умни са от теб.

— По-умни? — гласът на мъжа беше пропит с гняв.

— Да, по-умни. То е у тях и ще го използват. — Веню усети как гневът го обзема и стисна здраво преспапието. — Какво, по дяволите, правиш? Дадох ти копие от писмото преди две седмици! Каза, че няма да има затруднения, че можеш да проникнеш и на двете места незабелязано и да вземеш това, което искам, без бавене?

— С подобни неща не може да се прибързва. Трябва време.

— Вече не разполагаш с лукса време. Трябва да откраднеш картата, преди те да са го направили.

— Успокой се, имам план.

— И какъв е той?

— Ами… не — каза мъжът, опитвайки се да контролира разговора. — Просто ми се довери.

Веню погледна към екраните над бюрото и изображенията на празни пространства и рухващи империи. Запита се как така всичко му се изплъзва.

— Не ме интересува какво ще правиш. Не ми пука кой ще умре или ще живее. Убий свещеника, убий и момичето, ако се налага, не ми пука. Трябва ми картата. Светът ми се разпада, а ако той рухне, ще повлече и твоя.