Ричард Дойч
Крадците на мрака (8)

7

Филип Веню седеше в каменната си господарска къща на „Ван Друер“, отпивайки от чаша коняк на тъмносивата веранда до библиотеката. Неговият дом, който наричаха Азраил заради някогашния архангел на входа, представляваше близо седем хиляди квадратни метра английски стил от Стария свят. Тъй като в живота му нямаше постоянна жена, огромният дом бе получил чисто мъжки отпечатък: всичко в него беше от тъмно дърво, блестящ махагон, тъмна череша, пердетата бяха дебели и тежки, тъмнозелени и кафяви. Той притежаваше удивителна колекция от произведения на изкуството, събирана методично през годините, много по-голяма от онази, която беше изложил в кабинета си. Повече от сто картини украсяваха стените на къщата от варовик.

Разполагаше с дванайсет души прислуга, включително двама готвачи и двама шофьори, които се грижеха всяко негово желание да бъде изпълнено. Къщата се издигаше на хълмист парцел с полета и гори, прострян между два крайградски квартала на Амстердам.

Когато поглеждаше своето имение, градината и басейна, оборите и игрищата за тенис, в него се разпалваше огън — всичко това си отиваше. Кредиторите вече му бяха взели малкия остров в Карибите, петдесетметровата яхта „Краули“ стоеше на сух док, а екипажът й беше разпуснат. Резервоарите, побиращи двайсет хиляди литра дизел, бяха празни, защото плавателният съд щеше да бъде върнат на корабостроителницата. „Къщата на Азраил“ и самолетът бяха негова лична собственост, но нямаше да мине много време, преди банките да му наложат запор, за да си гарантират вземанията. Макар авоарите му все още да бяха големи, бързината, с която губеше богатството си, беше показателна.

И сякаш за да усложни нещата, се носеше тътен, който подсказваше, че приближава по-голяма опасност, пред чието лице загубата на неговата империя щеше да му се види дребен проблем. Някои грехове, независимо колко са стари, никога не могат да бъдат забравени. И не могат никога да бъдат простени. Някои грехове не заслужаваха нищо друго, освен проклятие, а Веню безспорно беше човек, който имаше да плаща за много грехове.

През младежките си години бе живял без особена цел, освен за собствено удоволствие. На седемнайсет го бяха изгонили от училище заради твърде честите свивания, прекара известно време в поправителен дом за малолетни заради въоръжен грабеж, а беше откраднал повече коли, отколкото можеше да си спомни. За всичко това той винеше факта, че майка му е починала, когато е бил на пет, макар все още да чувал гласа й в тъжната си объркана глава — удобно извинение пред съдията, който прояви съчувствие и го върна при неговия баща алкохолик.

Веню обаче не спря с насилието и кражбите и на осемнайсетия му рожден ден баща му го изхвърли, като му каза да не се връща никога. Прекара следващите две години в ескалираща поредица криминални прояви, която завърши с убийство, но по ирония на съдбата без това убийство той никога не би намерил своето призвание, нито Господ.

От тогава бяха минали почти четирийсет години. Според затворническата терминология това бяха две доживотни присъди.

Веню изгуби петдесет хиляди паунда на футболен мач: „Манчестър Юнайтед“ го прецака за пореден път. Той отказа да си плати сметката и когато букмейкърът разпространи новината, Веню му отряза езика и го заби с ножа в сърцето му, показвайки на всички, че никой не може да говори лошо за Филип Веню.

Това го превърна в обект на преследване и минаха само няколко дена, преди да бъде заловен. Вече нямаше към кого да се обърне. Преследваше го не само полицията, а и подземният свят, който бе определил награда за главата му, задето бе убил един от тях. И от двете страни на закона за него нямаше скривалище. Превърна се в човек без подслон, без дом и бе принуден да потърси убежище.

Намери го там, където го намират много от търсещите убежище.

Напусна страната и постъпи в Църквата. Но не защото беше усетил призвание, а защото това бе единственото място, където можеше да се скрие. Никой в семинарията не постави под съмнение нито намеренията, нито биографията му. Там нямаше проверки на миналото и препоръчителни писма. Онези, които искаха да проповядват Словото, винаги бяха посрещани с отворени обятия.

Така попадна в „Св. Августин“ и започна да учи за свещеник, връщайки се към християнската вяра от младежките си години. След месец в семинарията започна да спи по-добре, съзнанието му се успокои, склонността към насилие сякаш изчезна. След три месеца вътре вече не беше обсебен от престъпленията и смъртта. Яростта, която го поздравяваше всеки ден след събуждане, се бе изчерпала. Най-очевидната промяна настъпи след шестия месец. Той прегърна искрено своята вяра. Откри Бог в сърцето, в душата си, във всеки свой съзнателен дъх. Филип Веню бе открил своето призвание.

Разкаянието му беше искрено, но си остана негова лична работа. Още не бе разкрил грешното си минало на останалите свещеници и нямаше да го направи, защото се страхуваше, че независимо от многото приказки на Църквата за покаяние и за прошка, той няма да ги получи.

С течение на годините, прегърнал своята новооткрита вяра, той започна да изучава Библията. С плам поглъщаше църковната история, желанието му за познания се разпростря отвъд традиционните книги на Светото писание и навлезе в по-езотерични области като Евангелията на Тома и Енох, на Юда, Петър и Йоан. Изучаваше и другите големи религии, търсейки подобията в индуизма, будизма, исляма и юдаизма. Религиозни текстове като Корана и Тората станаха негово четиво преди заспиване, поглъщаше ги, както другите гълтаха Гришам или Кинг.

Проучванията му най-накрая го доведоха до мистицизма, за който се намеква в много религии — божествената намеса в християнството, Светата Троица, Кабалата в юдаизма, почитта към ангели и демони в исляма. Отдаде се на изучаването на магьосничеството и друидизма. Беше омаян от онова, в което хората вярват, основите на вярата и сляпото вярване, религиозната привързаност и простото посвещаване.

Когато се потопи по-дълбоко, започна да изучава творчеството на Данте и новите езичници. Изчете Алистър Краули, наричан „най-лошият човек на света“ заради своите възгледи и есета, и особено за търсените от него в началото на двайсетте години забравени магически и религиозни места. Веню изучи Култа „Златната зора“^[1], некромантите^[2] и вярващите сатанисти, почитателите на дявола. И откри дълбините на кошмарите и злото, на магьосничеството и зверствата. Като човек, извършвал жестокости, рядко се стряскаше, но всичко, което откри, почти не промени нагласата му. И колкото повече четеше, толкова повече се омайваше.

Най-накрая изложи всичко това на вниманието на своите братя, неговото семейство в Църквата, и сподели този мистичен свят с отец Озуин.

Френсис Озуин беше свещеник от старата школа. Копнеше за литургиите на латински, за времената, когато човекът се боеше от Господ, а не го поставяше под въпрос. Той седеше зад писалището си в семинарията, наклонил глава със сива, сресана настрана коса, за да скрива плешивината му, и изслуша Веню внимателно и любезно. Не го прекъсна нито веднъж, нито веднъж не отклони поглед. Когато Филип свърши, Озуин заговори тихо, почти шепнешком:

— Можеш ли да надникнеш в сърцето на злото, без да те погълне? — попита. — Злото може да съблазнява, маскирано като научно изследване, като търсене на познание. Има познание обаче, което не трябва да притежаваме.

— Но ние сме божии хора, най-способни да разпознаваме и да се борим със злото — възрази Веню.

— Да, бих искал да е така — кимна Озуин. — Ала нашите молитви за мир, нашите молитви за спасение остават нечути. Дали са попаднали на глухи уши, или злото печели битката за нашите души?

— Ето още една причина да разберем.

— Отче, това се е превърнало в твоя идея фикс. Тя предизвика интерес и осъждане от хората извън нашата общност. Дори Ватикана поиска сведения за твоите проучвания.

Веню седеше, слушаше думите на Озуин и наблюдаваше как сивите му вежди се извиват нагоре от загриженост.

— Ще прекратиш тази глупост, това проучване на мрака и на злото. Започнал си да го разбираш, но твоята отдаденост се превърна в обсебване и трябва да сложиш край.

— Отче, обаче за да разбереш добрината на Бог, не трябва ли да познаваш злото в най-мрачните му разновидности? — попита Веню умолително.

Озуин не искаше да слуша повече и му нареди да прекрати безплодните си проучвания и да насочи вниманието си към Божието величие и истинските нужди на човечеството.

За пръв път през тези четири години Веню изпита гняв. Това чувство бе изпълвало душата му през цялата негова младост, но когато влезе в Църквата, той сметна, че се е освободил от него. И бързо се успокои. Наведе глава с уважение и излезе от кабинета на своя наставник.

Но нямаше намерение да прекъсва заниманията си. Обсебеността му нарастваше не с дни, а с часове. Проучванията му се бяха превърнали в страст и да ги изостави, щеше да бъде все едно да зареже душата си.

Затова продължи. Ревността на Алистър Краули, неговата отдаденост на окултното и трудовете му го плениха. Веню изучаваше словата на д-р Робърт Удман, един от основателите на „Златната зора“, на Бленч Бартън, върховната жрица на Църквата на сатаната, на госпожа Блаватска, известната мистичка, която твърдеше, че разговаря с мъртвите.

Но през цялото време продължаваше да се държи за своята вяра, за своята Църква, защото тя беше неговият дом, неговото семейство, въздухът, който изпълваше дробовете му. Неговите интереси не пречеха на вярата му — напротив, увеличаваха я. Защото, ако имаше зло, ако мракът и дяволът съществуваха, тогава със сигурност имаше Бог и Христос беше неговият Спасител.

За разлика от своите братя свещеници Веню лично беше виждал злото на улицата. Беше го виждал в сърцата и умовете на хората от подземния свят. Беше го виждал в своето собствено сърце… и чувал подлудяващите му гласове в собствената си глава. И тъй като той беше най-добрият пример, вярваше, че злото може да бъде победено, мракът може да бъде прогонен и заменен със светлина. Гласовете можеха да бъдат заглушени, а лудостта — излекувана. Обаче злото беше равностоен противник, който поддържаше равновесието и никога не биваше да бъде пренебрегван.

Утринното слънце беше започнало да прониква през стъклописите на черковните прозорци, тъмночервено и пурпурно обагряха мраморния олтар, когато Веню коленичи за безмълвна молитва, благодарен за своя живот, за своето спасение.

Това щеше да бъде последната молитва, която отправя към Бог.

Отец Озуин се доближи зад него и зачака Веню да свърши и да се обърне.

— Отче — заговори го той, като избягваше погледа му, — би ли дошъл с мен?

Веню го последва през параклиса, през бенефиция^[3] и накрая в една голяма и заплашителна конферентна зала, която миришеше на тамян и кожа. Шестима свещеници седяха до кръглата съвещателна маса. Имаше два празни стола един срещу друг в двата края на масата. Веню и Озуин седнаха на тях. Никой от шестимата свещеници не смееше да срещне погледа на Веню, докато той седеше смутен пред тях.

Без да каже дума, Озуин започна да трупа книги на масата. Книги, посветени на магьосничеството, окултното, почитането на дявола и друидизма.

— Отче, на човек му идва на ум думата „смущаващо“ — започна той. — Колкото повече се криеш от нас, толкова повече криеш в сърцето си.

Веню огледа масата, впивайки очи в лицето на всеки от седмината свещеници, и най-накрая погледът му се спря върху Озуин.

— Значи ровиш в личните ми вещи и ме осъждаш заради моето четиво?

— Тревожи ни онова, което открихме в сърцето.

— Сигурно осъзнавате, че не можем да затваряме очите си през злото в този свят — отговори Веню. — Злото не може да бъде победено чрез мълчание. Познанието е сила.

— Обаче ние не търсим сила — Озуин замълча и думите му увиснаха във въздуха. — И точно това е притеснително.

— Ти ме осъждаш за това, че чета! — избухна Веню. — Всички сте седнали тук да ме съдите, защото надникнах зад пердето. Вие сте слепи за злото, за мрака в този свят.

— Не сме слепи.

Озуин измъкна една папка и я постави на масата.

— Отец Нолън направи някои проучвания.

Веню се вторачи в папката. Нямаше нужда да я отварят, за да разбере какво съдържа.

— Да кажем, че онова, което той откри, е тревожно, ще бъде повече от омаловажаване.

— Полицията е тук — измърмори най-възрастният сред свещениците, макар и той да избягваше погледа му.

— Би ли искал да изслушаме твоята изповед? — гласът на Нолън трепереше от страх.

Веню се обърна към него, несигурен дали да се ядоса, или да му се изсмее.

— Трябва да знаеш, че твоите престъпления заедно с тези чужди на нас интереси ни доведоха дотук. Твоите действия не ни оставиха друг избор. Ти не само трябва да бъдеш отстранен от свещеничеството, но за действията, които извърши, за измамата, която разпространяваше, заради злото, което е в сърцето ти и ние се страхуваме, че ще разпространяваш от името на Църквата… ти трябва да бъдеш отлъчен от нея.

Думите на Озуин се забиха като светкавица в душата на Веню. Изритваха го от единственото истинско семейство, което бе имал, единственото място в живота си, което беше наричал дом.

И в един миг сърцето на Веню почерня. Гняв изпълни душата му. Той се вторачи в свещениците с преливащи от омраза очи. Щом като Църквата не го иска, щом като Бог му обръща гръб, имаше и други места, където можеше да отиде. Имаше и други възможности.

Двама полицаи безмълвно влязоха в залата. Никой не продума, когато те застанаха от двете му страни и го изведоха. Веню се обърна и изгледа всеки от застаряващите свещеници, запаметявайки техните имена и лица. Не знаеше как, но щеше да намери начин да отмъсти на хората, които му бяха разбили живота.