Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Майкъл Сейнт Пиер (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Thieves of Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Ричард Дойч

Заглавие: Крадците на мрака

Преводач: Асен Георгиев

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 04.06.2012

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-655-315-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5547

История

  1. — Добавяне

24

Майкъл изтича нагоре по хълма и тъй като се криеше в сенките на дърветата, нощният мрак го обгърна. Неопреновата чанта с оборудване бе преметната през дясното му рамо и го удряше в хълбока при всяка крачка. Никога не беше използвал черната водолазна чанта на сушата, но реши, че във водохранилището тя ще опази инструментите му сухи с двойно широките си водонепроницаеми закопчалки. На кръста му бяха завързани фенерчето и ножът, а през гърба си бе преметнал един от кожените тубуси за очакваната плячка. Беше тръгнал нагоре от железопътните линии над улицата, обикаляща върха на Златния рог, от който се виждаше Босфорът.

Дванайсетметровата задна стена на Топкапъ сарай се извисяваше на върха на хълма около 45 метра над Майкъл, хвърляйки огромната си сянка върху него като някакво зловещо предизвикателство. Построена преди петстотин години, тя се издигаше на най-стратегическото място в Константинопол, охраняваща единствения воден път към Черно море, като същевременно предлагаше отличен наблюдателен пункт към Азия на оттатъшния бряг и възможните нападатели от тази посока. След рухването на империята и края на султаните вече нямаше часовои, които да следят за възможни натрапници. Вече нямаше заплахи, нито врагове, опитващи се да проникнат в големия дворец — само туристи, които през деня наблюдаваха минаващите кораби.

— След няколко часа ще сме свършили — каза Майкъл в малкия микрофон, прикрепен към слушалката в ухото му. — Сестра ти и Саймън ще бъдат при нас утре. Ти добре ли си?

— Да. Трябва да кажа, че никога преди не съм вършила подобно нещо — гласът на К.К. се чуваше кристално ясно от слушалката. Звучеше оптимистично и решително.

— Каза ми, че вършиш подобни неща от години — пошегува се той.

— Не и с гласа на разума в ухото ми.

— Не ми позволявай да ставам твоя съвест — каза Майкъл и продължи да се изкачва по стръмния хълм.

— Той е последният човек, който може да ти бъде съвест — намеси се Буш.

— Майкъл, звучиш ми малко уморен, както когато те победих на баскетбол.

Буш се засмя.

— Изобщо не си споменавал, че те е била на баскетбол.

— Не съм, защото не ме е побеждавала.

Майкъл стигна до дванайсетметровата стена, която стърчеше от мрака.

— Стига толкова приказки.

— Ей, нали ти започна да бърбориш — възрази К.К.

— Става много чувствителен, когато загуби — подхвърли Буш.

Майкъл загаси радиостанцията, погледна нагоре към върха на стената, извисяваща се над него, и започна да се катери.

 

 

С фотоапарат, увесен на врата, К.К. крачеше по павираната алея в огромна градина. На рамото си носеше синята чанта, а в ръка голям черен сак „Прада“. Беше облечена в стилни черни панталони и подхождащо черно жакетче. Русата й коса беше изчеткана и се спускаше по раменете й златиста на нощните светлини на града. Тя приличаше изцяло на турист и сякаш за да докаже това впечатление, се спираше от време на време, за да снима огромната „Света София“, която изпълваше цялото й зрително поле. Осветени за през нощта, четирите минарета сякаш охраняваха постройката и огромните й куполи.

Двойки, каращи медения си месец, седяха по пейките наоколо, залепени в целувката на новия съвместен живот. К.К. не можа да се сдържи и се загледа в тях — мисълта за любов и женитба й беше чужда, защото смяташе, че това са две неща, които никога няма да изживее. До известно време причината беше в съдбата, после грижите за Синди бяха оправданието й да избягва постоянните връзки, но сега сама си беше виновна. Беше обърнала гръб на Майкъл, каза му, че не намира в сърцето си нищо, заради което да продължат връзката си.

И докато размишляваше над това, осъзна, че причината е в страха. Страхът от обвързване. Страхът от това да намериш любов и щастие, който я подтикна да каже на Майкъл, че не може да замени жена му. Той беше причината да избухне по-рано срещу него. Гневът й бе насочен срещу нея самата, срещу положението, в което беше изпаднала, а не срещу него.

Сега обаче трябваше да прогони тези самосъжалителни мисли. Щяха да намерят някакво решение заедно с Майкъл, в крайна сметка не се бяха разделили още. Щеше да измисли как нещата да потръгнат, но първо задълженията, после удоволствията или както там се казваше.

Охраната на бившата джамия, по-предишна базилика и настоящ музей в най-добрия случай беше минимална. Сградата имаше историческо значение, но беше цел единствено на туристите, затова цялото внимание сега бе насочено към двореца Топкапъ.

Като се изключат целуващите се двойки, теренът около „Света София“ беше празен, сякаш очите на целия свят бяха съсредоточени в другата страна на улицата, гледайки как богатите и властимащите влизат за приема, организиран от Европейския съюз. Всички погледи, с изключение на този на Иблис, който усещаше впит в тила си.

Буш наблюдаваше Иблис през бинокъла си, а той от своя страна не изпускаше от поглед К.К., докато крачеше през парка в далечния край на „Света София“. Иблис се намираше на стотина метра от нея в жълтото си такси „Фиат“. Както обикновено, табелката на покрива очебийно не светеше. Буш го беше последвал издалеч веднага щом го забеляза пред хотела. К.К. се показа от главния вход в осем и четирийсет и пет, носейки в ръка оборудването, с вид по-скоро на моделка, а не на туристка, и тръгна пеша към бившата джамия, превърната в музей. Иблис запали двигателя и я последва, без да го е грижа дали тя ще разбере за присъствието му… Буш осъзна, че всъщност Иблис искаше К.К. да знае, че я наблюдава. Така не само я държеше в напрежение, но щеше да знае всяко нейно движение.

Иблис обиколи бившата джамия и най-накрая се вля в огромния поток от превозни средства, поел към тържеството в Топкапъ. Движението беше по-скоро пълзене, което улесни допълнително задачата на Буш. Повечето от автомобилите на улиците „Баб-и-Хумаюн“ и „Кабасакал“ бяха лимузини, така че той се сливаше с масата, като същевременно нямаше защо да се тревожи, че малката жълта кола ще се шмугне в трафика и ще изчезне.

Буш беше дал дума на Майкъл: на всяка цена ще защитава К.К., ще се погрижи да не падне в ръцете на Иблис, а ако той се опиташе, с радост щеше да смачка малката му главица с голи ръце и без да изпита и капка угризение.

 

 

Майкъл се носеше по покривите, музиката, високите разговори на гостите и техните смехове се засилваха с наближаването на неговата цел. Приемът на Европейския съюз беше в разгара си, светлините на празненството огряваха небето от втория двор на Топкапъ. Приемът беше такъв, какъвто дворецът не бе виждал вече повече от век. Вратите на повечето музеи бяха заключени и алармите включени, затова страхът от обири беше ограничен. Преобладаваше мисълта „кой ще е толкова глупав да обере музей, който никога не е бил ограбван, и то в нощ, когато охраната е засилена?“. Никой нищо не подозираше и Майкъл отново се успокои, че хората нямат представа какво е скрито под големия дворец. Охраната беше съсредоточена върху приема на горната земя, върху важните лица и тяхното опазване.

Когато стигна до ръба на покрива, който се извисяваше над третия двор, пуст и тих в тъмната нощ, Майкъл огледа района и забеляза двамата пазачи, които стояха мирно пред Портата на блаженството с гръб към него, защото наблюдаваха веселящите се във втория двор.

Погледна надолу към строителния отвор, обграден от предупредителни конуси и бариери. Мракът от дупката сякаш се просмукваше в околната земя. Районът беше потънал в дълбоки сенки, станали още по-черни заради светлините от другата страна на Портата на блаженството. Майкъл скочи на земята, бързо извади алпинисткото въже от неопреновата си чанта и го завърза за оста на трактора със заден багер, който още стоеше там.

Взе един лежащ наблизо брезент и покри въжето с него. Нахвърля отгоре няколко лопати и кирки, за да замаскира по-добре очертанията му.

После провери презрамките на празния кожен тубус и го намести по-добре на гърба си. Затвори отново водонепроницаемата си чанта, завърза вързалките й към тялото с моряшки възел и накрая се потопи в мрака. След като влезе в отвора на шахтата, той се спусна четири метра и увисна на още седем от водната повърхност в широката отворена пещера. Запали фенерчето си и я освети, оглеждайки останките от постройки, предхождащи Топкапъ. Вероятно бяха издигнати преди хиляда и петстотин години и въпреки това още съществуваха. Планирани и построени в епохите, когато още са липсвали днешните технологии, те бяха издържали проверката на времето, защото бяха по-здрави от много постройки, издигнати от съвременните хора, едва издържали двайсетина години.

— К.К.? — повика Майкъл в микрофона си.

— Да? — прошепна тя. Гласът й беше смесен с пукота на статично електричество.

— Как върви?

— Всичко е наред.

— Ще изгубим радиовръзка. Затова…

— Къде си?

— Вися. А ти?

— Наблюдавам пазачите, установявам часовете на обиколките им и се крия в сенките. Обясни ми пак защо на теб се падна забавния удар.

Майкъл огледа пещерата и черната вода, докато се въртеше с въжето.

— Следващия път на теб ще се паднат студената вода и експлозивите. Обещавам.

— Да, бе. Пази се!

 

 

К.К. пребяга през двора източно от „Света София“, като внимаваше да не излиза от сянката й. Беше си сложила черна шапка, под която успя да скрие русата си коса. Промъкна се през служебния вход отстрани на постройката. Отварянето на ключалката й отне по-малко от пет секунди. Макар „Света София“ да беше музей, в нея нямаше артефакти, по-скоро беше място за отдаване на почит. Самата сграда, мозайките вътре и гробниците отвън — това бяха магнитите. Охраната беше малка, както се полага на място, откъдето няма какво толкова да се открадне. Основната задача на охраната и нейното внимание бе насочено към възпиране на възможни вандали и скандалджии. В резултат екипът не беше много внимателен и смените му минаваха в едва поносима скука.

Вътре зад четириметровите стени на свещената постройка цареше нощна тишина в пълна противоположност с оживения кипеж отвън — шумът от колите, изблиците смях, които напомняха на К.К., че все още се намира в модерния свят. Главната алея се простираше от вратата на музея към центъра на двора, минаваше покрай трите гробници и завършваше пред големите заключени врати към паркинга.

К.К. се сви в сенките и седна с гръб, опрян в каменната стена, заобикаляща древната джамия, скрита зад дънера на един кипарис. Погледна часовника. Пазачите бяха направили две обиколки с интервали от двайсет минути. И двата пъти бяха потънали в разговор и не поглеждаха встрани. Изпълняваха задълженията си немарливо, сякаш вероятността някой да нахлуе в една от трите гробници не съществуваше.

Наблюдението на пазачите в продължение на повече от половин час остави на К.К. прекалено много време за размисъл. Полагаше усилие да остане съсредоточена, да не мисли за Синди и Саймън и опасността, в която се намират. Успя да отклони вниманието си от тях, защото знаеше, че ако не е концентрирана, ще се провали и тогава…

Отърси се от мрачното настроение и насочи вниманието си към входа на Селимовата гробница, която се намираше от другата страна на двора.

 

 

Майкъл изплува в преддверието, а лъчът на фенерчето му подскачаше по водната повърхност. Той хвърли кратък поглед на по-малката цистерна до подобното на пещера помещение, в което се беше рапелирал[1]. Водата му се стори по-студена, имаше усещането, че хиляди малки ножове го промушват.

Повдигна се на издатината в източната част и дръпна ципа на чантата. Бръкна и извади шепа осветителни пръчки[2], счупи ги и ги нахвърля по пътеката, осветявайки пещерата от камъни и тухли. На силната светлина тя заприлича на забравена изкуствена пещера, оранжевата светлина се отразяваше в чистата вода и сводестия таван. Акустиката усилваше шума от дишането му и от падащите без прекъсване водни капки. Човек лесно можеше да си представи как преди повече от петстотин години евнусите и момичетата от харема бързат по пътеката. Майкъл се запита дали ехото от гласовете им все още е хванато от каменните стени.

Той се изправи и плъзна ръце по стената. Не само бяха запечатали вратата, а и иззидали една съвсем нова преграда от камъни и хоросан. От издатината до тавана тя се издигаше на четири и половина метра, а на ширина беше около дванайсет метра.

Бръкна отново в чантата си и извади намотка кабели и парче пластичен експлозив С-4 в мека гъвкава тъкан, който приличаше на дълго парче найлоново въже. Предназначен за срутване, той можеше да се прилага с хирургическа точност и взривната вълна да се насочва за разрушаване на скали или метални решетки. Майкъл откъсна четири еднометрови парчета и започна да ги пъха в хоросановите спойки на метър от земята, простиращи се на интервали от по метър и половина. Вкара тънка метална пръчка, много приличаща на пирончетата за топките в голфа, във всяко парче фитил. Всеки от електронните взриватели имаше малък приемател, закачен на две тънки жици, който очакваше сигнал.

Разполагайки експлозивите по протежение на стената, щеше да събори само малки части, предотвратявайки по този начин пълното срутване на фасадата, защото това щеше не само да провали мисията му, но можеше да му струва и живота. После обиколи цистерната, прекрачвайки светещите пръчки, разхвърляни по пътеката, и скочи в дълбоката метър и половина вода в далечния край. В ръката си държеше непромокаем радиодетонатор, който беше много по-малък и удобен от старомодните фитили, които Йосемити Сам[3] обича да навива около китките си. Без да се колебае, Майкъл отвори предпазното капаче, натисна с палец зеленото копче и се гмурна под водата. Петте парчета пластичен експлозив по стената избухнаха едновременно и изригнаха поток камъни и тухли в цистерната, а петте пламъка се стрелнаха нагоре и облизаха сводестия каменен таван. Приглушената експлозия беше концентрирана, насоченият взрив имаше за задача да изкърти пет еднометрови парчета, разположени по протежение на стената, точно както Майкъл искаше.

Той изплува и излезе от водата. Бавно се върна по пътеката, обикаляща цистерната, като проверяваше дали не е била повредена. Когато стигна до стената и провери първата дупка, оказа се, че точно както беше очаквал, зад стената имаше друга стена. Фасадата беше иззидана успоредно на вътрешната стена. Отиде при следващата дупка и избута камъните и отломките във водата. И тук беше същото. Едва при третото парче откри онова, което търсеше. От еднометровата дупка не се виждаше друга стена, а черен отвор. Майкъл откачи фенерчето от колана, светна в черната кухина и се усмихна.

 

 

Европейският прием беше в разгара си. Държавниците, важните лица и звездите пристигаха, слизаха от лимузините си и поемаха по турскосинята пътека през Имперската порта на Топкапъ сарай, за да стигнат до залата вътре. От другата страна на улицата бяха подредени минибусовете на различните телевизии, видеокамерите не спираха, докато репортерите коментираха случващото се. Светкавиците на папараците осветяваха лицата и околността в несекваща светлосиня пулсираща светлина. Набиващи се на очи пазачи бяха обградили портата. Бяха общо десет човека и стискаха автомати пред гърдите си. Те трябваше да предадат посланието, че Турция ще пази Европейския съюз със същата жар, с която пазеше себе си. След години съпротива, проповеди, разговори, страната, която лежеше на два континента, обществото, което открай време приемаше всички вери, най-накрая беше прегърнато и прието в съюза на двайсет и седемте европейски нации.

Буш седеше зад волана на паркираната лимузина. От мястото си можеше да вижда както Имперската порта на двореца, гъмжаща от хора, на около осемстотин метра от него, така и „Света София“, която се издигаше от другата страна на улицата, спокойна и тиха в нощта.

Жълтият „Фиат“ се беше изгубил сред морето таксита на шейсет метра пред него. Иблис седеше на шофьорското място, а вниманието му беше съсредоточено върху „Света София“ и очевидно стискаше палци за успеха на своята ученичка. Минаха само двайсет минути, а краката на Буш вече започнаха да боцкат. Мразеше наблюдението още докато беше в полицията на Байрам Хилс. Час след час отегчение в очакване някой да направи нещо, нещо да се случи. Сега пък наблюдаваше, за да не се случи нещо.

Обаче стана точно обратното.

Иблис излезе от малкия автомобил и когато осъзна какво става, сърцето на Буш заби учестено. Той не пое към „Света София“ с походката си на свръхактивно дете, а наляво към Имперската порта, изтупан в черен смокинг и дипломатическо куфарче в ръка. Беше планирал това още от началото: отиваше в Топкапъ и щеше да се опита да задигне картата.

Буш провери пистолета си и го прибра отново в кобура. Изгаси двигателя, грабна радиостанцията си и безгрижно слезе от лимузината. Пресече улицата и пое по тротоара към Топкапъ. С бързане успя да преполови разстоянието до Иблис, който беше на по-малко от десет метра пред него, и постепенно го настигаше. Буш не беше сигурен, какво ще направи. Бързаше инстинктивно и се надяваше, че ще реагира правилно. Иблис стигна до портата и тъкмо бе поел по синята пътека, когато един пазач излезе от групата и го спря.

И тогава за голяма изненада на Буш, Иблис се обърна и го погледна право в очите. Дребният мъж се усмихна и му кимна, после се обърна, измъкна една карта от джоба си и я показа на пазача. Мъжът се дръпна и го пусна да мине.

 

 

Майкъл се промъкна през еднометровия отвор и освети с фенерчето си тъмното помещение. Беше малко, не повече от шест квадратни метра. Вътре видя три реда пейки пред разпятие, което се издигаше зад малък олтар. Пред него имаше празно пространство, покрито с голям молитвен килим. В единия ъгъл изтъкана звезда и полумесец бяха обърнати към стена, над която издигащото се утринно слънце огряваше някакъв град. Средно голяма ниша се издигаше до втори олтар; в малката врата на шкаф имаше изрязана Давидова звезда.

Това беше частен параклис, където приятели от различни вероизповедания са се молили заедно на своите богове. Помещение, където всички са могли да се съберат като един, помещение създадено, за да позволи на хората, откраднати от своите християнски и еврейски земи, тайно да почитат боговете, от които са били насилени да се отрекат. А всъщност ставаше дума за един Бог и три вероизповедания, които водеха началото си от Авраам, общия знаменател на един общ Господ.

Майкъл гледаше нагоре към олтарите, тези символи на вярата, към полумесеца и звездата, светия кръст и звездата на Давид, разсъждавайки за мъдростта на хората, построили този параклис, и тяхната проницателност да водят богомолци по тези коридори. Каза си, че би било хубаво, ако тяхната търпимост и проявеното разбиране бъдат възприети от повече хора.

Безчет милиони са убити в името на Бог от хора, които вярват, че Всемогъщият е на тяхна страна. Майкъл се запита дали Господ наистина е почитател на „Янките“ или предпочита „Ред Сокс“; дали е съюзник на комунистите или на капиталистите? Зачуди се кого ли слуша Бог, когато войниците и от двете страни се молят за победа, или се е уморил от онези, които воюват и убиват в негово име, и вече никого не слуша? После поклати глава и се отърси от философското си настроение. Каквато и да е истината, мъдростта на пазителите на това помещение ги е накарала да го затворят, да го скрият от света, а някъде вътре да скрият една още по-голяма тайна.

Докато обикаляше помещението и осветяваше религиозните артефакти на петстотин години, сложната фреска на древния Константинопол, необикновено красивите керамични плочки на задната стена, той не откри никакъв сейф, нито помещение. Подът беше от скала, стените от гранит. Това беше убежище, изсечено в земята. Всеки олтар беше от камък, пейките и столовете — от кипарис, килимите — от стегнато изтъкана вълна. Органичните материали не бяха мръднали в продължение на половин хилядолетие.

Майкъл се вгледа в близката стена и красотата на мозаечните плочки, които покриваха голяма част от задната стена на параклиса, го порази. Там се виждаха и три картини, предадени с учудващи подробности. Първата изобразяваше буйни градини, в средата на които се издигаха две големи плодни дървета, а зелените им листа бяха като живи. Около дърветата и отвъд градините се виждаха оживени градове от миналото. Нямаше автомобили и влакове, а тримачтови кораби, плаващи по невероятно сини води; в далечината се издигаха египетските пирамиди; гъмжащите светове около Ерусалим; Мека в цялото си величие; Рим на върха на своята мощ.

Беше изображение, съчетаващо различни свети места на древния свят: изображения отпреди петстотин години, отпреди хиляда, дори отпреди времето на Христос — всички нарисувани като огромен, обгръщащ времето мирен свят заедно с неговите морета, порени от древните му кораби.

Докато Майкъл гледаше към този шедьовър от керамични плочки, сините небеса над света избледняха в кошмарен мрак. Пълните със звезди небеса отстъпиха на нещо, което би могло да се опише като рая — спокоен, ведър, върховното обещание за спасение. Ангелите се смесваха с мъжете и жените. Облаци се носеха между тълпите, мирно събрание на най-добрите сред човечеството, представено от всички раси, всички вероизповедания и цветове. Свещеници и имами, равини и монаси. Мюсюлмани, християни, индуси, будисти, евреи и келти — всички събрани във върховното разбиране за вечността. Това изпълни Майкъл с оптимизъм. Не знаеше защо, но фактът, че изображението на този художник, тази мозайка от историята на миналото, показва онова, което мнозина смятаха за идеал — ето това го изпълни с надежда.

Обаче всичко изчезна, когато очите му бяха привлечени от третото и последно произведение на изкуството. То беше разположено под изображенията на човека, под градовете и хората. Просмукваше се от почернялата земя, превръщайки се в крайно проявление на пъкъла, в свят на злото, земя, пълна с хора, съкрушени от страдания, плачещи и прегръщащи мъртвите. Черни създания се таяха в мрака, жълтите им очи проблясваха от него. Свят на пареща горещина и смразяващи костите студове, на мъчения и терзания. Телата съкрушени, крайниците изтръгнати и захвърлени, горящи градове, реки, пълни с трупове, плаващи в кръвта на мъртвите. Гиганти, които стискаха мечове с капеща от тях кръв, а на коланите им висяха отсечени глави.

На Майкъл му прилоша; наведе се, опря ръце в коленете и запреглъща, опитвайки се да диша дълбоко. Сякаш изобразеното зло беше нахлуло в съзнанието и сърцето му. Какво би могло да подтикне художника да създаде нещо толкова мрачно — не можеше и не искаше да разбере. Ужасът от видяното го порази.

Най-накрая му хрумна къде е скрита картата и това направо му разби сърцето. Защото онова, което трябваше да направи, сигурно беше светотатство срещу великото творение на един човек, срещу изображението на действителности, които възбуждаха най-основните чувства на човечеството, произведение на изкуството, което наистина беше уловило човека и неговата съдба. Удивително постижение, което никога нямаше да бъде видяно от съвременния свят.

Майкъл извади двайсетсантиметрово длето и чука от чантата и тръгна към мозайката от керамични плочки.

Постави длетото в центъра на стената и вдигна високо чука. Затвори очи и се помоли за прошка, а после с всички сили стовари чука върху длетото.

Ерусалим потрепери, тънки пукнатини се стрелнаха нагоре и надолу по древните светове, сякаш Бог лично унищожаваше човечеството. Плочките паднаха на пода със стъклен трясък. Майкъл отново и отново нанасяше удари върху шедьовъра, докато центърът му не се оголи.

В първия момент си помисли, че действията му са се оказали безполезни, но после, когато доближи фенерчето, го видя. Първоначално беше почти невидима, една черна линия, която се сливаше със землистия цвят на стената. Това беше катран, подобното на смола вещество, непромокаемо и лепкаво, което се използваше при направата на лодки и покриви. Когато Майкъл плъзна ръка по сухата повърхност, чу кънтежа на кухо отзад. Прекара длетото по черните ивици. Те представляваха квадрат с шестсантиметрови страни, а черното органично вещество служеше за водонепроницаем печат. Майкъл бързо махна катрана и отзад се показа дървена кутия. Издърпа я от скривалището и я остави на пода. Беше направена от кипарис, покрита с черен катран, в задната част се виждаха медни панти. Ключалката беше просто резе, което се отвори, когато Майкъл го побутна с длетото.

Бавно вдигна капака и затаи дъх. Изпълнен с очакване, той отвори кутията, и светна с фенерчето вътре. Тя беше суха, водонепроницаемият печат се беше оказал издръжлив, запазвайки предмета пред погледа му. Майкъл бръкна и извади шепа монети. Те бяха от злато и сребро, мед и калай. На тях бяха щамповани изображенията на султани и крале. Имаше римски монети и египетски пари. Майкъл бръкна отново и извади навита карта, нарисувана върху потъмняла мека животинска кожа. Той сряза въженцето и бавно я разгъна, като започна отново да диша.

Загледа се в картата. Беше голяма и подробна, с бележки и уточнения по цялата площ.

Тогава сърцето му се сви. Това не беше втората половина от картата на Пири Рейс. Това въобще не беше картата, която щеше да спаси сестрата на К.К. и Саймън. Наистина, беше карта, в това не можеше да има съмнение, но не бе целта на неговия удар. Тя изобразяваше градове и пътища в Европа и Близкия изток. Беше карта, която сочеше пътищата до най-светите места на трите големи религии. Мека, Ерусалим и Витлеем; Медина, връх Синай и Хеброн. Беше карта, която посочваше на човека местата, където може да бъде най-близко до Бог, Аллах, Йехова на земята.

Майкъл приклекна смазан от своя неуспех. Беше съставил плана си по бележките на Саймън и проучванията на К.К. Мразеше да разчита на други, защото неговото упорство да действа самостоятелно никога не го беше подвеждало, но сега, без да има време да потвърди сам информацията…

Отърси се от мрачните мисли и наново се съсредоточи. Нямаше да се откаже. Вдигна очи към шедьовъра пред себе си и без колебание заби длетото в рая. Плочките с ангели и светци се посипаха по пода. Там, където досега беше царството на небесата, надничаше голата скала и малка ниша, запечатана с картан, зад който лежеше втора кутия.

Майкъл клекна над нея, без да губи време за фантазии, и разби ключалката. Вдигна капака и надникна вътре. Този път реколтата беше още по-лоша. Погледът му бе прикован в книги и ръкописи. Извади отвътре една Библия, грижливо изписана преди появата на печатната преса. Кожената й подвързия беше украсена е рубини и сапфири. Изписаните на латински страници бяха богато илюстрирани. Имаше и Коран с много изящно писмо, арабските букви, елегантно изрисувани. Също така един голям свитък — Тора, завит в плат, затворен със златни закопчалки.

Докато Майкъл ги гледаше, душата му се изпълни със съмнения. Не можеше да схване причината тези свети писания да бъдат скрити тук. Макар да бяха неповторими и много скъпи, те не бяха единствени по рода си. А и картата, след като й хвърли поглед, не изглеждаше да разкрива кой знае какви подробности или някаква важна тайна.

Обаче после в ушите му прозвучаха думите на К.К. карти, ръководства. Светите книги бяха карти за пътя до рая, карти, които, ако бъдат следвани точно, ще изведат човека до последната му награда — изкуплението и вечния живот. Да, те наистина бяха карти. Точно както картата в първата кутия водеше до земни цели, тези тук отвеждаха до небесните.

Изведнъж Майкъл проумя значението на картините върху стената — благоговейното изобразяване на световете, съобразено със съхраненото в нишите.

И тогава му просветна. Обхвана го усещане за болка и ужас, каквито не беше изпитвал през целия си живот. Нямаше съмнение къде е скрита западната половина от картата на Пири Рейс.

Майкъл погледна последното изображение, последните керамични плочки, които лежаха под рая и земята. Той копнееше за изображенията, които току-що беше разрушил, пожелавайки си тяхната свята картина да отмие кошмара, който щеше да му се явява през идните месеци, докато се беше вторачил в изображението на ада.

Бележки

[1] Алпинистки способ за спускане по въже с „протриващо съоръжение“. — Б.пр.

[2] Прозрачна пластмасова тръба, която се използва за източник на светлина и работи на принципа на химическата реакция. — Б.пр.

[3] Анимационен герой от Looney Tunes и Merrie Melodies. — Б.пр.