Ричард Дойч
Крадците на мрака (18)

17

Синди се беше вторачила в огромната стоманена врата, опитвайки се със силата на волята да я накара да се отвори, но след трийсет секунди разбра, че това са само напразни мечтания. Отпи от бутилката студена минерална вода и се огледа наоколо. Помещението беше квадрат със страни двайсет на двайсет метра. Подът беше покрит със син персийски килим, чиито дебели нишки галеха краката й, докато крачеше боса по него. На стената имаше плазмен телевизор, в единия ъгъл — кухненски бокс, хладилникът и шкафовете бяха заредени с храна и напитки. Стените от черно дърво и тежките махагонови мебели с кожена тапицерия бяха подбрани съзнателно така, че да внушават усещането за лондонски джентълменски клуб.

До задната стена стоеше болничното легло, върху което лежеше в безсъзнание Саймън. На главата му имаше стегната превръзка от марля и бинт. Още не се беше свестил.

Иблис бе казал само няколко простички думи, когато неговите хора я въведоха и внесоха Саймън.

— Твоят живот и животът на вашия приятел сега е в ръцете на сестра ти. Моли се да успее.

После си тръгна, затвори вратата и ги остави в това помещение без прозорци.

Тя не знаеше какво да мисли за Иблис. Бяха минали толкова години, откакто го беше виждала. Мъж, който често идваше у тях, когато беше малка, който ги извеждаше на вечеря и играеше ролята на върналия се отдалече чичо. Купуваше подаръци за Коледа и рождените им дни и изглеждаше много близък с К.К. И сега, след толкова време, се появяваше отново само за да отвлече нея и Саймън.

Но дори сега беше завладяна от чувства, по-силни от страха. Нейният гняв срещу К.К. беше нещо, което никога не бе изпитвала към когото и да било през целия си живот. Голямата й сестра бе живяла в лъжа; тя беше престъпник в пълния смисъл на думата. Беше мамила Синди за всичко, предизвиквайки най-силното усещане за предателство, което тя някога бе изпитвала — много по-лошо от лъжа; това беше огромна измама. Човекът, когото обичаше, на когото вярваше, я беше лъгал с всяко поемане на дъх.

Какво щеше да стане, ако това се разчуе? Ами ако новият й началник научи, че нейната съвършена сестра, нейната героиня, човекът, с когото се беше фукала пред всеки свой познат, е крадла? Че образованието й в Оксфорд е било платено с приходите от плячката, добита при обир? Не само щеше да изгуби работата си, но сигурно ще трябва да се прости с кариерата си, ако светът на бизнеса научеше, че сестра й, нейната героиня, е зарязала света на работещите от девет до пет, за да може да краде.

К.К. винаги е била на пиедестал. Синди винаги беше смятала, че тя е непогрешима. Защото беше нейна по-голяма сестра, нейна майка, неин съветник, а през цялото това време тя е ограбвала хората, крала е кой знае какво, за да си напълни джобовете. Твърдението й, че всичко е било, за да оцелеят, беше глупост. Би могла да работи какво ли не, но беше избрала лесния начин, най-късия път. И ако всичко е било за тяхно добро, защо продължаваше? Лъжите на К.К. нямаха граници. Тя вече не издържаше Синди, вече нямаше нужда да плаща семестриални такси и все пак преди по-малко от седмица се беше озовала в затвора заради кой знае какво. Затвор, от който беше избягала. Коя беше тази жена, която наричаше своя сестра?

Най-лошото обаче беше, че щом К.К. е лъгала за това, вероятно и друго в техния живот е лъжа? Самото съществуване на Синди беше поставено под въпрос.

Тя беше живяла, играейки по правилата. Беше работила здраво, докато учеше в най-добрите училища, сама си намери работа. Знаеше много добре, че не е съвършена. От време на време лъжеше, дори беше преписала на един или два теста, за да запази средния си успех, обаче разсъждаваше така, както винаги го беше правила: всички средства бяха разрешени заради желанието си никога да не изпита бедността, в която беше живяла майка й. Тя никога нямаше да работи като прислужница, като шивачка, никога нямаше да й липсват пари. Работеше по осемнайсет часа на ден, за да спечели богатство, а не да се поти в апартамент с две спални, неспособна да си позволи нищо, освен да задоволява основните си нужди. Макар Синди да беше обичала своята майка, тя не искаше да е като нея.

Докато седеше в това затворено и без прозорци помещение и оценяваше живота си, тя го постави изцяло под въпрос. Нима имаше други начини да оцениш успеха, други определения за успех извън кариерата и парите? Може би любовта и децата, всички онези полезни съвети в списанията за постигане на истинско щастие? Дали сега разсъждаваше рационално, или тези мисли бяха предизвикани от смъртен страх?

Тя погледна към Саймън, приближи се до болничното легло, седна до него и провери пулса му. Все още беше силен, макар че раната на главата му изглеждаше зле. Синината беше започнала да се разпростира по дясната половина на лицето му покрай окото и по бузата. Синди оправи торбичката с лед и я подпря с възглавницата.

Беше изпълнена с гняв — срещу Иблис и срещу К.К. Тя и Саймън бяха тук заради тях, заради незаконните игри, които въртяха, заради подземния свят, в който живееха.

Стана от леглото и отиде при стоманената врата. Беше виждала врати на трезори и преди. В банки и филми, но винаги откъм външната страна. Заоглежда бариерата от полирана стомана между себе си и свободата. Нямаше дръжка, нито лост за аварийно отваряне. В помещението нямаше телефон, нито интерком. Хората на Иблис й бяха взели мобилния, макар че надали щеше да има връзка през металните стени. Нямаше нито средство, нито възможност за комуникация.

Обърна се отново към вратата и не от страх, нито от паника, а от ярост срещу Иблис и К.К. започна да блъска по нея с двете си ръце. Чувствата й надделяха, по страните й се стичаха сълзи на гняв и тя започна да крещи от безсилие:

— Отворете проклетата врата!

Още не беше готова да умре.