Ричард Дойч
Крадците на мрака (52)

51

К.К. влезе в пещерата и намери Буш проснат по корем, стиснал в ръце снайперска карабина. Тя се обърна и изпрати с поглед пазача, който вървеше бавно към храма.

Нощта се бе спуснала бързо над планината Канченджунга, но докато К.К. гледаше надолу към тайнствената клисура, докато се взираше в храма, пазещ кой знае какви тайни, имаше усещането, че се намира в друг свят далече от планината.

— Добре ли си? — попита Буш, притиснал око в окуляра на оптическия мерник. Зад гърба му трепкаха пламъчетата на малък огън.

— Не, не съм добре.

Лицето й бе уморено и подпухнало от плач. Пътят от храма до тук беше най-дългият в живота й. Беше си тръгнала от мъжа, когото обича. Той бе дошъл да я спаси; никой досега не беше идвал да я спасява. Всяка жена си мечтае за това: красив мъж, чиято единствена мисъл е нейната безопасност, идва и я измъква от клопката, в която е попаднала. Но това тук не беше приказка и нямаше да има щастлив край. Майкъл бе разменил своя живот срещу нейния и според К.К. това съвсем не бе равностойна размяна, беше много лоша сделка.

Нейният баща, нейната сестра и нейният учител й бяха обърнали гръб. Всички бяха егоисти по свой собствен начин. А Веню… нейният баща, pater familias, който подобно на римски глава на семейство имаше властта vitae necisque potestas — над живота и смъртта на своите деца, не би се притеснил да избере смъртта. Един човек толкова погълнат от себе си би направил всичко, за да спаси своята разпадаща се империя, всичко, за да стовари хаос върху масите. Той не изпитваше никакви скрупули да остави хората да измират, за да постигне своята цел. Включително собствената си плът и кръв.

К.К. никога не бе имала намерение да се влюбва в Майкъл, не искаше да го замесва, но въпреки това го направи. Независимо дали нарочно или неволно, със своите действия го беше осъдила и ако някой щеше да умира, това трябваше да бъде тя. Той не биваше да плаща тази цена. Тя бе избрала този живот, да извършва престъпления, да пренебрегва законите на цивилизования свят. Това беше нейната карма и особено в тази част на света тя трябваше да я изпълни, а не Майкъл.

Щяха да го убият — в това нямаше съмнение. Иблис каза, че ако някога отново му се удаде възможност, никога няма да направи същата грешка.

При тази мисъл заплака отново. Обърна гръб на Буш, защото не искаше той да види нейната слабост. Затвори очи и се вкопчи в спомена за Майкъл. Бяха заедно толкова кратко, по-голямата част от времето под напрежение, заради което стигаха до сблъсъци, но каквото и да ставаше, той винаги разкриваше доброто си сърце. Беше я поставял на първо място по толкова много начини и й бе помагал в много опасни положения, без да го прави на въпрос. От шест седмици К.К. живееше живот, който преди й беше отказван, а тя винаги бе желала, винаги се беше надявала, че ще намери някого, който да я допълни. Мечтата й се изпълни само за да я види сега разрушена.

— Как е Майкъл? — попита Буш.

Тя не можеше да говори, боеше се, че ако говори гласно за предстоящата му смърт, ще се парализира.

Бум! Пукотът на карабината отекна със смъртоносен звук в пещерата, оглуши тъпанчетата на К.К. и я стресна толкова, че направо подскочи.

— Какво направи? — озъби се тя на Буш.

Той погледна нагоре към нея.

— Какво? А ти какво мислиш? — отговори и вдигна пушката нагоре.

— Не разбирам — отговори К.К. и погледна към храма. На пътеката видя мъртвия пазач. — Уби просто така този човек.

— Да? — съгласи се Буш, озадачен, че тя подчертава очевидното.

Най-накрая видя тъжното й лице, стана и дойде при нея. Надвеси се над главата й, усмихна се нежно и с огромния си палец избърса сълзите от бузите й.

— Нали не мислиш, че ще го оставим там?

— Какво искаш да кажеш?

— К.К., каква част от вътрешността на храма видя?

— Ами… доста голяма — отговори му объркана.

— Знаеш ли къде са отвели Майкъл?

Тя кимна.

— Майкъл знаеше, че няма да излезеш доброволно. Той разчиташе на теб да изучиш разположението на терена, така че да можем да влезем и да го спасим. Една от причините да те накара да излезеш, беше да дойдеш при мен и да ми кажеш къде да отидем, щом влезем в храма. Знам, че те обича и всичко останало, сигурен съм, че би жертвал живота си за теб, но също така знам, и то със сигурност, че това няма да бъде днес.