Ричард Дойч
Крадците на мрака (24)

23

Иблис седеше в „Ханеса“, кафене с маси навън в Египетския базар, и отпиваше от сутрешното си кафе.

Неговият човек, Джахара, стоеше прав насреща му, след като току-що бе завършил доклада си за заминаването на боинга. Самолетът се беше издигнал в небето още рано сутринта, отнасяйки далеч от Истанбул придружителя на К.К. Този самолет минаваше за кадилака сред частните машини. Иблис дори беше обмислял да се обзаведе с такъв, но пасува. Защо да прахосва пари, след като самолетът на Веню беше на негово разположение 365 дни годишно?

Той пренебрегна стоящия пред него Джахара, докато наблюдаваше туристите, които вървяха по тротоарите, очите му оглеждаха хората, сякаш търсеше някого. Накрая, когато погледът му се спря върху един възрастен мъж, махна с ръка на служителя си да си върви.

Мъжът носеше костюм от шотландско каре, рядката му посивяла косица беше сресана назад върху много голямата глава. Раменете му бяха увиснали напред от тежестта на годините. Подпираше се с едната ръка на възлест чамов бастун, а в другата носеше черна чанта.

Рей Яспърс също беше емигрант, пристигнал от Чикаго преди четирийсет години. Седалището на адвокатската му кантора беше в Хага и повече от двайсет години той работеше с Веню по договор. Въпреки своя занемарен вид и куцукането беше цар на информацията, събирана чрез корпоративен шпионаж, знаеше кои фирми са уязвими, какво крадат финансовите директори и точно къде са заровени тайните на всеки от шефовете.

Той се доближи до масата на Иблис и седна без покана и без да продума. Остави чантата си на масата, отвори я и извади отвътре дебела папка.

— Кафе? — предложи Иблис.

— Не, защото след петнайсет минути ще ми се допикае от него — отговори Яспърс със сърдит глух глас. Той огледа пазара, докато вадеше от джоба си носна кърпа, за да попие потта от челото си. — В график ли си?

Иблис кимна, после отпи от кафето. Между тях определено цареше напрежение.

— Надявам се да е така — отбеляза Яспърс с обвинителен тон. — Веню ще пристигне утре. Започва да става нетърпелив.

— Той е нетърпелив, откакто са го заченали — отговори Иблис ядно, неспособен да прикрие чувствата си към своя шеф. — Няма за какво да се тревожи.

Яспърс плъзна папката по масата.

— Не ти отне много време — подхвърли Иблис и отвори досието.

— Никога нищо не ми отнема много време. Смятам, че ще ти се стори интересно — отговори Яспърс, докато ставаше.

— Толкова скоро? — попита Иблис с усмивка.

— Нищо лично, но просто няма за какво да говорим — отговори старецът делово, обърна се и си тръгна.

Иблис го гледаше как влачи крака надолу по тротоара, докато не се сля с тълпата. После махна с ръка на келнерката да му донесе още едно кафе, настани се удобно на стола, взе папката и започна да чете за Майкъл Сейнт Пиер.

 

 

Буш мина с лимузината покрай Имперската порта — главния вход на двореца Топкапъ, макар че „изпълзя“ щеше да е много по-точната дума. Улиците бяха пълни с камиони, доставящи стока, камионетките на кетъринга и репортерски минибусове — имаше представители на всички видове товарни коли, които Буш можеше да си представи.

Стотици хора бързаха насам-натам подобно на мравки, бутаха колички, натоварени със стоки, под гигантската арка, подреждаха цветя и маси по тротоара, монтираха сателитни чинии на минибусовете. Всеки бързаше, хората се стрелкаха насам-натам, крещейки на онези, които им стояха на пътя. Сякаш днес в града щяха да започнат световното по футбол или олимпийските игри и оставаше само час до официалното откриване.

Погледът на Буш се спря на пазачите и полицията, които стояха от двете страни на портата, докато главите им се обръщаха наляво-надясно и наблюдаваха хората. Всеки, който трябваше да мине между тях, носеше окачен на врата бадж с името си. Един камион с открита каросерия спря и шофьорът махна на полицаите. На свой ред те му махнаха да минава. Товарът не можеше да се сбърка: четири допълнителни летищни скенера.

— И ти избра тази вечер? — попита Буш, когато спряха заради задръстването.

— Всички обичат от време на време да се изправят срещу някакво предизвикателство — ухили се Майкъл от задната седалка и отново залепи носа си в тонираното стъкло.

— А К.К. предизвикателство ли е? — бутна Буш лоста на автоматичните скорости на „паркиране“ и се обърна към Майкъл.

Той го изгледа кръвнишки.

— Отложихме всичко за по-късно.

Настъпи мълчание и когато то стана непоносимо, Буш подхвърли:

— Не искам да се меся, но кой от вас двамата реши това?

— Аз — излъга Майкъл. — В момента има по-важни неща, върху които трябва да се съсредоточим.

— Това е добре. Не че не я харесвам — напротив. Още не съм сигурен дали мога да й имам доверие, но е от добрите. Дори сметнах, че страшно си подхождате — като оставим настрана лошия избор на занятие, изглеждахте в синхрон дори когато се карахте. Но съм бъркал и преди. Само ти знаеш дали всичко между вас е наред или не.

Буш се обърна, бутна лоста на „напред“ и продължи цели пет метра, преди отново да заседнат в задръстването. Бутна лоста отново на „паркиране“ и се обърна пак към Майкъл.

— Не ме разбирай погрешно, но възнамеряваш ли да запълниш празнината в живота си, която остави смъртта на Мери? Защото иначе няма значение с кого се срещаш и коя обичаш или не. Те никога няма да бъдат като нея и да запълнят тази дупка. Болката ще бъде с теб до края на дните ти. Новата любов, ако намериш такава, ще бъде различна. Може би няма да я обичаш повече, нито по-малко, а просто всичко ще бъде различно. Така че, ако имаш чувства към нея…

— Благодаря ти, Фройд — прекъсна го Майкъл, — но аз съм добре.

— Значи не я обичаш?

— Не — погледна през прозореца Майкъл. .

— Просто питам…

Буш спря пред „Четирите сезона“ и паркира лимузината пред входа. Извади черната раница от багажника заедно с еднометровия син сак. Когато затвори багажника, зърна Иблис седнал от другата страна на улицата, впил очи в хотела.

Отнесе раницата и чантата във фоайето и погледна за последен път, за да се увери, че Иблис е още там, и отбеляза наличието на още един човек в колата с него.

Беше оставил Майкъл от другата страна на района „Султан Ахмед“ в един малък апартамент, където не се задаваха въпроси. Там щеше да се крие до мръкване и да чака часа, когато щеше да настъпи лудницата. Решиха, че след като показно е напуснал страната, сега Буш е свободен да действа като помощник на К.К., да бъде свръзка между Майкъл и нея, да играе ролята на неин шофьор и да се грижи за безопасността й.

Той се отправи към асансьора, качи се на четвъртия етаж и пое надолу по коридора, където видя К.К. да го чака. Тя носеше твърде голяма тениска, а косата й беше опъната назад. Буш не можа да се сдържи да не я огледа. Макар и без грим, жената беше смайващо красива.

Двамата размениха усмивки, влязоха в апартамента и затвориха вратата.

К.К. взе синята рокля, която лежеше на единия стол, и я прибра в гардероба.

— Много е хубава — отбеляза той. — Май някой ще се издокарва?

— Купих я от бутика във фоайето. Обикновено купувам такива дрехи, без да има къде да ги нося, но тази вечер…

— За Майкъл?

— За удара — поправи го тя. — В случай че има нужда от помощта ми.

— Разбира се — отговори Буш с многозначителна усмивка, — а и може да изскочи специален случай.

— Ти приличаш — смени К.К. темата — на истински летен Дядо Коледа.

— Да — кимна Буш и дръпна ципа на раницата. — Наистина нося дарове.

Той извади дългата деветдесет сантиметра кожена тръба и я подаде на К.К. Нямаше нужда да обяснява нейното предназначение. Извади преносима радиостанция и слушалка с вграден микрофон. — Първи канал е главният за вас двамата, а аз ще бъда на втори.

К.К. взе радиостанцията и я остави на масата.

— Как е той?

— Майкъл ли? — попита Буш. — Добре е. А ти как си?

— И аз съм добре. Защо питаш?

— Просто така. Чух, че сте сложили всичко във фризера.

— Да — тихо отговори К.К.

— Слушай, зная, че може да е казал какво ли не. Зная, че искаше да забави темпото. Но това не означава, че…

— Той ли каза това? — попита учудено тя.

— Зная, че боли, когато нещата се объркат.

— Той ти е казал, че е скъсал с мен? — попита К.К. малко ядосано.

— А не е ли? — попита Буш, осъзнавайки, че приятелят му е излъгал и че решението е било нейно.

— Не мога да се занимавам с неща, които са несъществени в сравнение с освобождаването на сестра ми — обаче казаното прозвуча така, сякаш тя се опитваше да убеди по-скоро себе си.

— Напълно те разбирам — кимна Буш и отново се зае с раницата, пълна с припаси.

К.К. се протегна, взе раницата от него и започна да рови вътре. Извади две черни кутии.

— Каза да ти дам тези преносими сензорни аларми. Може да ти сигнализират по трети канал, ако някой прекъсне лазерния лъч.

— Зная как действат.

Тя продължи да рови из раницата. Сега намери пистолет „Зиг Зауер“, няколко пълнителя, въже, нож, малък кози крак и две водонепроницаеми фенерчета.

— Нещата са сложни — съвсем неочаквано и сдържано обяви. — Не мога да мисля логично. Никога не съм имала продължителна връзка. Той е бил женен. Аз никога няма да мога да заместя жена му.

— Да, така е — отговори честно Пол, — но кой твърди, че трябва да го правиш?

Разговорът отново замря. Буш не беше сигурен какво точно може да каже. Мразеше да действа като посредник между двама любовници; това по̀ прилягаше на жена му Джини. Тя беше специалист по връзките.

К.К. посочи синия сак.

— Какво има вътре?

— Майкъл каза, цитирам: „Не си достатъчно силна да вдигнеш капака на саркофага, затова ти пращам малко помощ“.

Буш извади от джоба си лист с написани на ръка указания и й го подаде.

— Каза да се упражняваш с масата в трапезарията, ако това ти говори нещо…

Тя напъха упътването в джоба си.

— Какво друго каза? — попита като осмокласничка.

Буш се изправи и изпъна тяло, поглеждайки от своите метър и деветдесет надолу към нея, докато оправяше с пръсти русата си коса.

— К.К., искаш ли моя съвет? Не го оставяй да се измъкне. Майкъл те обича много, а зная, че и ти го обичаш. Никога няма да намериш по-добър човек, в това мога да те уверя. Освен това смятам, че той също не може да намери по-добра от теб.

Тя гледаше нагоре към Буш, а по лицето й плъзна тъжна усмивка.

Дощя му се да я прегърне и да й каже, че всичко ще се оправи. Че ще спасят сестра й, ще измъкнат и Саймън и че тя и Майкъл ще се разберат, но не беше напълно сигурен.

Някой почука на вратата и Буш се отърси от тези мисли.

Спогледаха се объркано. Никой не знаеше, че са тук.

Буш й махна с ръка да се дръпне назад, извади пистолета си и се приближи към вратата. Свали предпазителя и притисна гръб в стената, докато пристъпваше предпазливо.

С бързо движение завъртя топката, рязко отвори вратата и насочи пистолета към човека, който стоеше пред вратата.

— Хванала те е параноята, а? — отбеляза Майкъл, с поглед в отвора на дулото.

— По дяволите, какво правиш тук? Можех да те убия. Ако Иблис те види…

— Няма как. Платих на един шофьор на камион да ме вкара в гаража. Качих се с асансьора за персонала, като се погрижих за камерите по пътя си.

— Какво правиш тук? — появи се от трапезарията К.К., все още по тениска.

— Мисля, че трябва да преговорим всяка стъпка в двата удара, за да се уверим, че за всичко сме помислили. — Майкъл се опитваше да не гледа одеянието й. — Колкото повече мисля, толкова повече ми се струва, че не отделихме нужното време за подготовка. Можем да пострадаме, ако не внимаваме.

— За моя удар знам всичко — отговори К.К. неохотно.

— Така ли? — попита той, като гледаше синята чанта, която лежеше неотворена на пода. — Откъде ще знаеш как работи, като дори не си го изпробвала?

— Сякаш съм имала време — възрази тя. — Буш току-що пристигна.

Майкъл влезе в трапезарията.

— Хайде да си поръчаме нещо за хапване и да преговорим плана.

— Както вече казах, знам всичко.

— Да, но въпреки това ще преговорим подробностите — обяви Майкъл бавно. — Както за моя удар, така и за твоя.

— Зная, че правя предложението си малко късно — намеси се Буш, — но трябва да се опитаме да намерим Синди и Саймън. Сигурно ги държи някъде наблизо.

— Как? — обърна се К.К. към него.

— Ако се бяхме опитали да го проследим, щеше да разбере — възрази Майкъл. — Той не е глупав. Може да са къде ли не.

— Къде живее той? — попита Буш.

— Чакай малко — озъби се К.К. — Не смятате ли, че вече съм се опитвала да разбера това? Той е като някакъв призрак. Винаги е бил такъв.

— Е, съжалявам — вдигна ръце Буш, сякаш се предаваше. К.К. и Майкъл си приличаха повече, отколкото всеки от тях беше готов да признае.

— За бога, та той държи сестра ми!

— Знам — отговори Буш спокойно, седна на коженото кресло и вдигна крака на дивана. — Също така и Саймън.

— Хора, съсредоточете се — подкани ги Майкъл, а гласът му преливаше от оптимизъм. — Трябва да мислим за двореца и „Света София“. Щом се сдобием с това, което искаме, той няма да си провали възможността да получи толкова желаните от него предмети.

— И ти просто ще му предадеш картата и жезъла ей така? — попита Буш.

Майкъл запази мълчание и погледна приятеля си.

— Какво значи това? — попита К.К., като поглеждаше ту единия, ту другия. Тогава й хрумна. — Не ми казвайте, че ви минава подобна мисъл. Не може да задържите артефактите, дори такова да е желанието на Саймън. Това не е ваше решение. Работата е моя и аз взимам решенията. Тя е единствената ми роднина.

— Спокойно. Не казвам…

— Не ми казвай да се успокоя! Стара географска карта и някаква пръчка. Не ми пука колко струват. В никакъв случай не са по-скъпи от живота на сестра ми. Ако трябва да ги дадем, за да получим в замяна нея и Саймън, ще го направим.

— К.К. — Майкъл се наклони към нея, — всичко е…

— Не ми говори като на малоумна. Не искам да слушам речи за това, че „всичко ще е наред“. Не забравяй, че вършим всичко, за да измъкнем моята сестра. И ако за това се налага да им дадем картата и пръчката, точно това ще направим.

Майкъл си наложи да се сдържи и да не й отвърне.

— Кой, по дяволите, си ти, че да казваш какво ще направим и какво не? — продължи тя.

— Ей, какво си мислиш, че правим тук, а? — най-накрая и той повиши тон. — Защо, мислиш, правя това? Изобщо не ми пука какво ще откраднем. Единственото, което искам, е да спасим двама души. И щом трябва да го сторим, няма да направим и една крачка, преди да сме проверили всяка подробност и за двата удара.

— Знаеш ли, нямам много опит в тази работа — предизвикателно подхвърли К.К. — Нали не аз съм била арестувана и осъдена.

— Точно така — изгуби той търпение. — Ти беше заловена и изпратена направо за екзекуция. С къса и проста церемония. Нали не си забравила, че не аз бях този, който имаше нужда да бъде спасяван?

— Знаеш ли какво? Мога и сама да се оправя.

— Ха, та ти едно просто писмо не можа да откраднеш, без да те хванат.

— Боже мили — избухна от мястото си Буш, — брейк! И марш по ъглите.

К.К. и Майкъл замълчаха и загледаха как едрият като мечка мъж взима нещата в ръце.

— Ти — посочи той с пръст нея, — всички сме раздразнени и гневни. Престани да изливаш гнева си върху хората, които са тук, за да ти помогнат, и се съсредоточи върху Иблис. Той е виновен за случилото се, а не Майкъл. А ти, драги трябва-да-запазим-трезви-глави, вземи се вслушай в своите собствени съвети. Имаме много за преговаряне, защото у дома ме чакат жена и деца и възнамерявам да ги видя отново, така че не можем да си позволим да прецакаме нещо. И последно, но не по важност, гладен съм и трябва да хапна.

 

 

Беше четири следобед. Бяха прекарали последните три часа в преговаряне на всяка най-малка подробност от ударите, които им предстояха. Майкъл знаеше, че К.К. е крадла и предполагаше, че е добра, иначе Саймън нямаше да се занимава с нея. Обаче не знаеше колко и затова безкрайно я обсипваше с възможни сценарии „ами ако…“, ядосвайки я до бяло. За щастие Буш ги разтърваваше, продължавайки да играе ролята на посредник.

Съдържанието на писмото от Бора Челил се рееше из главата на Майкъл, предупреждението, отправено към Пири Рейс, звънеше в ушите му. Това не беше само предупреждение към Пири, а към всички. Иблис искаше този жезъл с някаква цел и Майкъл се страхуваше, че тя надхвърля неговата търговска стойност. К.К. щеше да е първият човек, докоснал се до него след петстотин години. Предмет, от който се е страхувал дори Кемал Рейс, един от най-страховитите пирати на своето време. Най-накрая прогони тези мисли от съзнанието си, защото му пречеха да се съсредоточи. Вече му беше трудно да го прави, особено след последното скарване с К.К.

Погледна към нея, докато тя се занимаваше с машината, която беше построил за нея. Можа да види решимостта в зелените й очи, докато разглобяваше уреда. Наблюдаваше меките извивки на нежното й тяло, въпреки това гъвкаво и силно, когато вдигна синята чанта.

— Иблис ще наблюдава К.К. — каза Майкъл, след като дръпна Буш настрана. — Пол, ти трябва да го проследиш и не бива да го изпускаш от поглед. Сигурен съм, че щом тя излезе от „Света София“, той ще й вземе жезъла и вероятно ще се опита да отвлече и нея.

— Не се тревожи за К.К. Тя може да се грижи за себе си — погледна Буш към нея, — но за всеки случай ще й пазя гърба. А ти?

— Какво искаш да кажеш?

— Какво смяташ, че искам да кажа, а? Ти си човекът, който ще влезе в дворец, пълен със 750 души от световния елит. Ти си човекът, който трябва да извърши много по-трудната кражба. Поне ако питаш мен. И още нещо…

— Какво?

— Ами ако подценяваме Иблис? Какво ще стане, ако той също тръгне да краде картата? Ако се натъкнеш на него, кой ще ти пази гърба?

— Виж, направи ми услуга. Тревожи се за К.К., а аз ще се погрижа за себе си.

— Винаги казваш това и знаеш ли какво се случва накрая? Аз едва не получавам сърдечен удар, докато се опитвам да ти отърва задника.

— Благодаря за загрижеността — усмихна се Майкъл и потупа приятеля си по ръката.

После отиде при прозореца, където стоеше К.К. и гледаше към своята цел, своето местоназначение, „Света София“, по чийто огромен купол танцуваше следобедното слънце.

— Трябва да тръгвам — каза тихо той.

Тя се обърна, погледна го в очите и между тях премина поток от безмълвни чувства.

Майкъл й кимна.

— Бъди внимателна.

К.К. отвърна на погледа му.

— Ти също.

— Приятели — защрака Буш с пръсти, прекъсвайки мига, защото си гледаше часовника, — само си губим времето. Драмата между вас започва да става смешна. И двамата знаете какво трябва да правите. А аз през цялото време ще държа Иблис под око. Хайде да свършим работата, за да можем да се махнем от това място. Чат ли сте?

Трезорната врата се отвори бавно, а светлината в помещението затанцува по лъскавата й повърхност, отразявайки се в черните дървени стени. Влезе Иблис, облечен в класически смокинг от „Армани“.

 

 

Синди се вторачи в него от удобната позиция на кожения диван, където седеше и гледаше телевизия, като от време на време отпиваше от диетичната „Кока-кола“. Все едно че не беше в затвор с ламперия от орехово дърво. Иблис прекоси помещението до болничното легло и провери почти празната четвърта торбичка, която се вливаше във вената на Саймън. Когато погледна надолу към него, се изненада, че той го гледа с полуотворени очи, а главата му лекичко помръдва.

— Хм, не очаквах да те намеря буден — каза Иблис с дълбокия си глас. Саймън не отговори, а очите му се затвориха, защото се опитваше да преодолее замайването си.

Иблис смени торбичката за венозно вливане и запрати полупразната в близкото дървено кошче за боклук.

— Сега да не вземеш да изпаднеш в кома и да ми умреш в ръцете. Поне докато не свърша с теб.

— Той има нужда от лекар — обади се Синди.

Иблис не й обърна внимание, а отиде до огледалото в другия край на стаята. Огледа се и бръсна няколко прашинки от реверите на черното си сако, после приглади раменете.

— Къде отиваш? — полюбопитства Синди.

— На прием — отговори той, докато оправяше вратовръзката си.

— Слава Богу, че не сме нарушили социалния ти живот — подхвърли тя. — Докога ще ни държиш?

Иблис се обърна да я погледне.

— Ако всичко върви по план, ще излезеш от тук утре в три следобед.

— И няма да ни убиеш? — попита тя с фалшива смелост.

— Няма, освен ако не променя мнението си. Но кой би могъл да нарани такава сладка муцунка като твоята? — усмихна се той студено, а в очите му нямаше и грам хумор. — Но ако сестра ти ме изпързаля…

— Ами ако положението на Саймън се влоши?

Иблис я изгледа и сви рамене.

— Трябва да тръгвам. Ще бъде особено вълнуваща нощ. Много неща ще се случат и аз не искам да ги изпусна — каза той по-скоро на себе си, отколкото на нея, и тръгна към огромната врата за трезор.

— Къде е този прием? — не можа да се сдържи Синди.

— На много хубаво място. Всъщност дворец, наречен Топкапъ. Там съм запланувал малка среща.

— Наистина? И с кого? Излизате със сестра ми за една нощ на престъпления? — попита Синди с глас, изпълнен с презрение.

— Всъщност ще се срещна с нейния приятел Майкъл Сейнт Пиер.