Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Майкъл Сейнт Пиер (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Thieves of Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Ричард Дойч

Заглавие: Крадците на мрака

Преводач: Асен Георгиев

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 04.06.2012

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-655-315-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5547

История

  1. — Добавяне

11

Буш стоеше на балкона на Ориенталския апартамент в „Четирите сезона“ и гледаше вторачено над Мраморно море към Принцовите острови. Когато се обърна и погледна над Босфора към другия бряг, осъзна, че се намира в единствения град в света, който лежи на два континента, на кръстопътя между два свята, които се съединяваха в смесица от култури и история, каквато не се среща никъде другаде нито в миналото, нито днес. Това беше свят, който не можеше да бъде по-далеч от неговото родно място Байрам Хилс. Той се намираше в град, който е бил вече столица много преди прадедите му европейци да основат малкото си поселище в горите.

Майкъл се спусна по стълбището от махагон. Беше се изкъпал и сега носеше джинси и блейзър от „Армани“.

— Каква гледка, а?

— Удивително е на какви места попадам, за да ти спасявам задника.

— Самолетът ще е готов в шест сутринта, освен ако не искаш да останем още.

— Джини е вече ядосана. Пътувам по света без нея и ако пообикалям още малко, ти ще се окажеш с постоянен съжител.

Майкъл се усмихна. Той все забравяше колко е лесно да се пътува, когато не си вързан за определено място, за семейството и хората, които обичаш. Пол нито веднъж не се бе поколебал да помогне на Майкъл, независимо колко време щеше да отнеме и колко далече от жена си и децата щеше да се озове. Той беше истински приятел.

Откакто жена му почина, Майкъл беше забравил какво значи да живееш живота си за другите, да оставяш настрана своите желания и нужди в името на онези, които обичаш. Той завиждаше на Пол за живота, който води, надявайки се, че един ден и за него ще се намерят букаи, които да го държат на едно място.

Някой почука тихо на вратата, което изненада Майкъл. Той си погледна часовника, после прекоси големия хол и отвори вратата. Влезе К.К., мина покрай него. Отиде при панорамния прозорец и се вторачи във водата.

Буш, който все още беше на балкона, се обърна и видя страданието, изписано на лицето й. След като се спогледаха с Майкъл, той влезе в апартамента и пое нагоре по стълбището към втория етаж.

— Трябва да си взема душ, за да се освежа — обяви, преди да изчезне в спалнята си.

Сега Майкъл насочи вниманието си към К.К., чиято фигура се очертаваше на фона на прозореца.

— Добре ли си?

Тя продължи да гледа втренчено морето, а неловкото мълчание продължаваше.

— Има ли място в самолета?

— Разбира се — отговори Майкъл бавно, защото беше доловил болката в гласа й.

— Свърших — каза К.К. повече на себе си, отколкото на него.

Той се приближи бавно към нея изотзад и сложи ръка на рамото й.

— Какво се случи?

— Тя знае — К.К. беше потънала в своите собствени затруднения. — Вече знае всичко.

Майкъл разбра, че тя има предвид само един човек, единственото семейство, което имаше. Той знаеше много добре как се чувства К.К. — срама, гнева, когато онези, които обичаш, открият, че си престъпник.

— Съжалявам.

— Лъжех през всички тези години… живеех скрита зад илюзии и се заблуждавах, че онова, което правя, никому не вреди.

Те останаха в мълчание пред прозореца и гледаха как платноходките с големите си бели платна плават надолу по Босфора, за да влязат в Мраморно море.

— Понякога, докато защитаваме любимите си хора, ние ги нараняваме. Нямаме такова намерение, но въпреки това се случва… Обаче с времето… — Майкъл замълча. — Струпаха й се много неща за осмисляне. С времето ще се оправи.

— Ти не си видял очите й. В тях имаше такова разочарование. И срам. Дори ме сравни с баща ни.

Когато К.К. най-сетне се обърна, той ясно видя болката й.

— Баща ми беше човек без душа. Обираше и убиваше хора, без да се замисля. Майкъл, той беше престъпник, и то от най-лошите.

— Може и така да е — кимна той, — но ти не си такава.

— Не, точно такава съм. И онова, което най-много ме наранява, което ми разби сърцето, е, че Синди е права. Аз съм точно като него.

Майкъл сложи отново ръка на рамото й и я погледна дълбоко в очите.

— Не, К.К., тя не е права. Ти не си като баща си. Та ти си отгледала сестра си. Направила си всичко, за да се грижиш за нея. Тя още не е разбрала, но сега нямаше да е там, където е в живота, ако не беше ти. Ти не си убиец и не си като баща си.

— Майкъл, направих го, за да я отгледам. Крадях неща, за да я издържам. Мога да оправдая това. Обаче през последните пет години… не спрях. Вече го правя заради себе си. Дори когато помагах на Саймън, си мислех, че участвам в нещо като кръстоносен поход, начин да докажа, че върша добро дори когато постъпвам лошо.

Майкъл продължаваше да я гледа с неотслабващо съчувствие. Точно като него беше избрала да краде и независимо колко внимава, това неизбежно щеше да й се стовари на главата.

— Не мога повече да го правя.

— Това е добре за теб.

— Трябва да кажа на Саймън и той ще се разстрои.

— Няма. Саймън е пълнолетен.

К.К. се обърна и отново се загледа в преминаващите кораби и лодки.

— Какво ще правя сега?

Майкъл долови, че сърцето й се разкъсва заради срама, който бе причинила на сестра си. Беше уплашена, защото знаеше, че единственият начин на живот, който познаваше от петнайсет години, вече е приключил.

— Трябва да говориш с нея — посъветва я той.

— Не мога — отговори тя с такъв тон, сякаш сама се опитваше да се убеди.

— Напротив, можеш и трябва да го направиш.

— Нищо не трябва да правя — озъби се тя в опит да се защити, надявайки се да избяга от неизбежното.

— Да, трябва — нежно каза Майкъл. — Ще я доведа.

— Да не си посмял.

Обаче той излезе от апартамента и тръгна надолу по коридора към Ориенталския апартамент. К.К. го настигна тичешком.

— Моля те, направи ми услуга и не се бъркай в това — изстреля тя ядосана.

Майкъл я изгледа.

— Искаш да не се бъркам? След като дойде при мен и си изля душата, искаш да си трая?

Почука на вратата, пренебрегвайки молбата на К.К.

Тя се вторачи в него, потвърждавайки с поглед, че точно това иска. Той поклати глава.

— Не, няма да стане. Няма да се откажеш толкова лесно от хората, които обичаш. Ще влезеш и ще започнеш да говориш с нея. Тогава може би ще си тръгна.

Почука отново.

К.К. пребърка джобовете си с треперещи ръце.

— Не съм си взела чипкартата, защото излязох ядосана.

— Вие двете трябва да обсъдите случилото — каза Майкъл.

— Какво ти дава право да ми даваш съвети? — озъби се К.К.

— Защото — отговори той спокойно и с разбиране — съм бил на твоето място — и почука отново. — Когато се крием от хората, които обичаме, те го приемат като израз на недоверие. Тя е твоя сестра. Ще се справи със станалото.

К.К. се вторачи в Майкъл за миг, после се обърна и започна да блъска с юмрук по вратата.

— Синди, отвори проклетата врата!

Но нямаше отговор.

— Може би… — той не довърши. Двамата се спогледаха и светът сякаш забави скорост, когато осъзнаха…

Майкъл вдигна крак и с шут разби бравата.

Когато вратата поддаде, Майкъл я видя. По целия под, оцветявайки белите мраморни плочи.

Прясна кръв се стичаше и образуваше локвички и вади по пода, сякаш някой беше разлял кутия червена боя. Майкъл се втурна в другото помещение и нагоре по стълбите, за да застине след секунди на площадката и да надникне в празната спалня. Вътре нямаше никого.

К.К. се втурна след Майкъл и видя кръвта. Тя запази спокойствие, но наум крещеше от ужас. Трескаво се втурна из апартамента, но той беше празен. Двамата се спогледаха, бавно ги обземаше ярост, но след малко тя беше заменена от тъга и отчаяние.

— Кой направи това? — попита Майкъл и погледна К.К. така, сякаш тя знае със сигурност за какво говори.

— Аз… не знам.

Тя се наведе и заоглежда кръвта. Дишането й се ускори и страхът лиши лицето й от цвят.

Двамата започнаха да оглеждат помещението и постепенно изпаднаха в онова състояние на съзнанието, когато сетивата работят с пълна сила и във всичко откриват следи. Когато погледите им се спряха на него, двамата го видяха едновременно. Отвореният панел на дивиди плейъра. Майкъл пусна плазмения телевизор със седемдесет и два инчов екран и се озова срещу Саймън, проснат по гръб в безсъзнание на мястото, където сега стоеше той. Камерата се завъртя и спря на уплашеното лице на Синди, а отчаяните й очи изпълниха екрана, докато от високоговорителите се носеше учестеното й дишане. К.К. дръпна ръката си като ужилена, когато осъзна, че се обляга на стола, на който преди малко беше плакала сестра й.

— К.К. — гласът изпълни помещението; беше дълбок и изненадващ, имаше американски южняшки акцент, — много се радвам, че успя да се измъкнеш жива от „Хирон“. Дори бях заложил на това, че ще избягаш. Наистина впечатляващо. Гаджето плейбой с модния самолет — чудесен щрих.

Камерата се завъртя и хвана лицето на говорещия. Лицето му имаше тен и приличаше на детско, очите му бяха ненормални и призрачно сини под съвършено очертаните вежди. Камерата остана насочена към него и тогава изведнъж по лицето му започна да се разлива усмивка. Тя беше насилена, защото й липсваше топлина и очите не изразяваха нищо подобно. Камерата се завъртя отново и се спря, за да се видят на екрана Синди и Саймън едновременно. Мъжът влезе в кадър и се доближи до момичето, което седеше на стола, плачейки и треперейки.

— К.К., пораснала е и се е превърнала в жена. При това красива и доколкото разбрах, преуспяваща и с добро образование. Сигурно си много горда, а, К.К.? Майка ти не би могла да свърши и половината от това, което ти си направила… Мразя се заради това, което трябва да сторя — мъжът не отместваше поглед от Синди. Протегна ръка и погали кестенявата й коса. — Обаче понякога в живота сме принудени да вършим неща, които някои могат да сметнат за безвкусни… неморални… незаконни. Сигурен съм, че ти разбираш това по-добре от повечето хора. Ще откраднеш жезъла на Селим, неговия кадуцей[1], както възнамерявахте да направите със Саймън, но сега ще го извършиш сама.

— Кадуцей? Какво е това? — погледна Майкъл объркано К.К., но нейните очи останаха залепени върху изображението на телевизионния екран.

— Не си губи времето с картата. Тя е моя. Винаги е била моя. Моето предизвикателство, моята карта. Малко състезание по умения.

Гласът звучеше всесилно, като на някакъв небесен разказвач. Мъжът отдръпна ръката си от косата на Синди. Очите му неочаквано се впиха в камерата и чрез телевизионния екран в тези на К.К.

— Искам да изясня този въпрос. Не доближавай картата. Тя е моя и аз ще я открадна.

Най-накрая поведението му се промени, изглежда се отпусна и насилената усмивка отново цъфна на лицето му.

— Кой да знае, че отново ще работим заедно? Предполагам, като партньори.

Дълбокият глас караше стаята да се тресе.

— Ще ми донесеш пръчката, султанския жезъл, в петък в един часа пред Синята джамия.

Мъжът отиде при Саймън и клекна до него. След това се загледа в локвичката кръв, която се беше образувала под главата му.

— Ще превържа набързо раната му, но само толкова. Загубил е много кръв, както можете и сами да видите. Да се надяваме, че няма да се появи инфекция. Ако все пак се появи, мисля, че без лечение ще изкара два-три дена.

Мъжът се върна при Синди, която гледаше камерата умолително. Той се изправи зад нея и сложи ръце на раменете й, което я накара да потрепери и да изплаче тихичко.

— К.К., познаваш ме и знаеш на какво съм способен. Знаеш какво обичам да правя. К.К., харесвам те — замълча, за да подчертае думите си, и през това време отново погали Синди по главата. — Обичам те така, сякаш си моя плът и кръв, но няма да имам никакви угризения да ти отнема всичко, което обичаш на този свят. Разполагаш с три дни, за да вземеш жезъла. И не забравяй — стой настрана от моята карта.

Камерата отново се спря на Саймън, който лежеше на пода, а гърдите му се повдигаха бързо заради плиткото дишане, след това на Синди. В зачервените очи на момичето се четеше отчаяние, а сълзите размазваха съвършения му грим. Мъжът протегна ръка и нежно повдигна брадичката й, за да доближи лицето към лещата на камерата. Той се усмихна за последен път и екранът потъмня.

Майкъл и К.К. останаха неподвижни, а настъпилата тишина сякаш отекваше из помещението. И двамата местеха поглед от кървавия под към стола и обратно.

— Казва се Иблис — каза тя, без да откъсва очи от тъмния телевизионен екран.

Майкъл не отговори, защото беше зает да осмисли всичко, което току-що се беше случило.

— Той е по-опасен и луд, отколкото можеш да си представиш.

К.К. продължаваше да гледа унесено празния екран, сякаш се страхуваше, че ако отмести очи, ще се пречупи на две.

— Той е крадец и много по-добър от мен.

— Откъде знаеш?

К.К. седеше и мълчеше, а когато накрая тишината стана непоносима, се обърна и погледна Майкъл в очите. Нейните бяха пълни е тревога и поражение.

— Той ми беше учител.

Бележки

[1] Кадуцей — жезълът на бог Хермес. — Б.пр.