Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Майкъл Сейнт Пиер (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Thieves of Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Ричард Дойч

Заглавие: Крадците на мрака

Преводач: Асен Георгиев

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 04.06.2012

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-655-315-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5547

История

  1. — Добавяне

55

Майкъл се спускаше надолу, зад него по неравните скали стъпваха двамата пазачи Силвиу и Джани; таванът се издигаше и спускаше над главите им. Майкъл усети как горещината се усилва и разбра, че са близо до земен отдушник, парата загряваше стените около тях. Спускаха се все по-дълбоко в земята, а ръката му се плъзгаше по стената за опора. Вървяха в продължение на пет минути, като ъгълът на спускане ту се увеличаваше, ту намаляваше, докато накрая не се озоваха в голямо подземно помещение.

Майкъл вдигна факлата и освети огромната каменна пещера. Покрай стените бълбукаха естествени басейни с гореща кал. Въздухът беше тежък от миризмата на сяра, температурата им беше толкова висока, че човек можеше да се свари за секунди.

Чу се глас, но посоката му се изгуби в огромното пространство. Майкъл се обърна, търсейки неговия източник. Беше шепот, думите не се разбираха. Той стрелна поглед към пазачите, които, изглежда, не го чуваха.

Реши да не му обръща внимание и навлезе още по-дълбоко в пещерата. От стените под ъгъл четирийсет и пет градуса стърчаха факли. Той ги запали една след друга, общо осем, макар че имаше много повече по протежение на безкрайното пространство. Светлината от пламъците трепкаше и танцуваше, хвърляйки живи сенки наоколо.

Таванът беше неравен и груб, осеян със сталактити, които отдавна се бяха слели със своите братя сталагмитите в дебели калциеви колони, които сякаш подпираха света.

Откъм Силвиу се чу ахване, Майкъл се обърна и видя едрия мъж да отскача назад от голяма сянка, която трепкаше по близката стена. Приближи се, несъзнателно затаил дъх.

На земята лежеше скелет с извита назад глава и широко отворена в предсмъртен вик уста. От лявата очна кухина стърчеше ефеса на нож, стиснат здраво в мъртвата хватка на бели кости. На когото и да беше този скелет, човекът се бе самоубил по възможно най-отвратителния начин. Майкъл се наведе над него и с изненада откри, че лежи върху окъсано кожено одеяло. Протегна ръка и щом го докосна, разбра, че е сбъркал. Не беше направено от кожа, вълна или тъкан. Беше човешка кожа — кожата на мъжа, паднала от плътта. Майкъл се зае да оглежда по-внимателно трупа. Поради топлината в пещерата и бързината, с която гние човешката плът, би трябвало да няма останки. Насекоми и буболечки би трябвало да са опустошили тялото, след като е започнал процесът на вътрешното му разлагане. В тази топла и влажна атмосфера само след няколко дни не би трябвало да е останало много нещо от трупа. Обаче тези останки бяха много стари, вероятно вековни. Ленената риза беше широко отворена и нашарена с петната на смъртта. Опърпаните сиви панталони от дебела вълна също би трябвало отдавна да са се разпаднали на прах.

Изведнъж Майкъл осъзна, че вижда един от хората на Кемал Рейс, корсар, човек на морето, който не би могъл да бъде по-далеч от своя морски дом. Мъж, който се беше посветил на своя адмирал до последния си дъх.

Тогава на Майкъл му хрумна, че тук долу няма живот. Няма насекоми и бръмбари, които да изядат плътта и да подпомогнат разложението. Бактериите, мравките, червеите и другите насекоми съществуват на метри под земята — всички те щяха да пируват с този труп, но тук нямаше живот.

Докато той стоеше и оглеждаше пирата, Джаки освети с фенерчето още скелети. Някои се бяха промушили с мечовете си в нещо като сепуку. Други стискаха пистолети кремъклии, а половината от черепите им липсваше.

— Защо са се самоубили? — избъбри Силвиу на английски със силен акцент.

— Това са турски пирати — обясни Майкъл. — Едни от най-коравите мъже в историята, корсари, хора на моретата, които не са се страхували нито от смъртта, нито от пъкъла. Но тук долу…

— Какво има тук? — попита Силвиу.

— Иблис не ви ли каза?

Сега се намеси и Джани:

— Каза: книги и пари.

— Така ли? — Майкъл не можа да се сдържи и се изсмя. — Някой от вас случайно да знае арабски?

— За Бога, аз съм италианец. Защо задаваш такива глупави въпроси?

Силвиу само поклати глава.

Майкъл кимна.

Тогава чу отново гласа. Този път беше по-силен и накара кожата му да настръхне.

— Какво е това? — попита Силвиу, докато се въртеше с вдигнат пистолет, който си търсеше мишена.

— Това е звукът на лудостта, гласът на злото.

Очите на Майкъл попаднаха на каменната стена зад стълбището, по което се бяха спуснали, и откриха голяма дървена врата. Беше черна като нощта, направена от полиран абанос, който лъщеше под трепкащите пламъци на факлите. За здравина беше обкована с метални ленти в основата, средата и горния край. Голяма гривна от потъмняло злато стърчеше от сребърно чукало. Рамката и цепнатините бяха запушени с катран. Черното, подобно на дзифт вещество не само доставяше гориво за факлите, но бе и първата преграда срещу влагата, използваха го за херметизиране на кораби и бурета. Добиван чрез сухата дестилация на дървесина, катранът е позволил на първите мореплаватели в света да стигат до далечни места.

— Подръж — каза Майкъл и подаде на Силвиу факлата. Хвана златната халка и дръпна. Вратата не помръдна. Горещината беше издула дървото в рамката. Майкъл вдигна десния си крак, постави го върху стената, за да се оттласне, и с огромна сила блъсна вратата да се отвори.

Надникна вътре и сянката му затанцува на оскъдната светлина от факли, които се бореха срещу мрака. Пристъпи предпазливо в помещението, изчаквайки очите му да привикнат към сумрака. Въздухът беше сух и без мирис в сравнение с този във влажната пещера зад него. Различи купища метал, лъскавите повърхности отразяваха оскъдната светлина от факлите и я превръщаха в премигващи звезди. Скелети осяваха земята. Хората на Кемал Рейс се бяха самоубивали или убивали едни други. Телата лежаха пръснати безредно по пода, още стискащи саби в ръцете.

Докато Майкъл навлизаше по-дълбоко в сенките и мракът го обгръщаше, гласовете започнаха отново: меки, в началото шепот, бръмчене като от далечен прием, думите не можеха да бъдат разбрани, нито един тон не звучеше човешки.

Когато се усилиха, поставиха на изпитание здравия му разум. Той се опитваше да държи ума си в равновесие, да не се поддава на гласовете. Но независимо какво мислеше по въпроса, независимо какви усилия полагаше, гласовете се усилваха.

„Майкъл… помниш ли ме? — попита един недоброжелателно. — Преди години смяташе, че можеш да освободиш света от мен, да ме заровиш, да ме скриеш в германската гора, но аз не мога да бъда унищожен“.

Майкъл копнееше за фенерче, факла, каквото и да е, стига да прогони мрака. Чувстваше се като дете, което се страхува от криещото се в мрака. Почувства как първичният му страх нараства, инстинктът му подсказваше да бяга. Сега разбра предупреждението на свещеника да стои на светло, усети силата на мрака.

„Майкъл“, провикна се нов глас. Не го беше чувал от много години. Преди му носеше утеха, но сега звучеше гневно и възмутено.

„Умирам и ти веднага ме заменяш с нов баща — изкрещя гласът на неговия осиновител Алек Ст. Пиер. — Унищожаваш спомена за мен с надеждата да създадеш по-хубав. Мери умря и сега ти погребваш нейната памет, подменяйки я, както направи с мен“.

Тогава Майкъл разбра, че гласовете са лъжа. Те използваха и вадеха на показ неговите страхове, те бяха неговото подсъзнание, което крещеше да бъде пуснато на свобода от границите на разума. Опитваха се да замъглят съзнанието му с вина и срам, да посеят семето на параноята, която да погълне интелекта му. Обаче независимо колко усилия полагаше, гласовете не стихваха. Имаше усещането, че съзнанието му се е превърнало в лудница, където е избухнал бунт.

Най-накрая успя да се съсредоточи върху единственото, което умиротворяваше съзнанието му. Единственото, което можеше да му възвърне равновесието, изригна в него.

Неговото сърце.

К.К. го беше събудила, беше го изпълнила със своята любов. Майкъл позволи на топлината да се излее в съзнанието, в душата му, за да отмие гласовете и да уравновеси крехките му мисли. Позволи на образа на К.К. да изпълни мислите му; държеше се здраво за блестящата й дълга руса коса, за очите й, които отразяваха чистотата на душата й. Зарови се в спомена за техните прегръдки, за любенето им, за меката й кожа и нежните докосвания.

Но гласовете се усилваха, стигайки до влудяващи крясъци, докато се опитваха да разрушат равновесието, което К.К. беше внесла в съзнанието на Майкъл.

Ала той вече знаеше как да победи избуялата в главата му лудост. Държеше се здраво за образа на К.К., бръкна в джоба си и хвана здраво колието, което му беше изпратила заедно с писмото. Стисна го здраво в ръка и заотстъпва назад в помещението, измъквайки се от сенките, които танцуваха наоколо, за да излезе обратно в светлината. Стискаше с все сила медальона, напрягайки се единствено образът на К.К. да изпълва мислите му. Излизането му се оказа много по-трудно от небрежното влизане. Тялото му се мъчеше, докато мозъкът му се опитваше да не се разпадне на парчета; единственото, което го крепеше, беше мисълта за К.К.

Най-накрая се обърна и излезе на светло през абаносовата врата. Гласовете изчезнаха, сякаш изобщо не ги е имало, като че съзнанието му бе скочило в басейн с лудост само за да излезе напълно сухо и без спомени от него.

— Какво има там вътре? — настоятелно попита Джани, който дори пристъпи напред.

Майкъл огледа двамата пазачи, питайки се дали биха могли да оцелеят и минута в мрака на това забравено от Бога място.

Силвиу отстъпи крачка назад, а Джани направи още една напред и лъчът на фенерчето му освети злато и диаманти, струпани на купчини покрай стените, които пречупваха лъча с разноцветни отблясъци. Безброй купчини монети и бокали, слитъци, чаши, брони, сандъци с диаманти и други скъпоценности. Цял кораб със съкровища, откраднати по някакъв начин от тук и пътували в открито море, само за да бъдат върнати от Кемал Рейс в тази скрита високо над земята пещера.

Няколко огромни моряшки мушами, сиви и окъсани, прилежно сгънати и подредени край стената, изглеждаха не на място до съкровището. Майкъл бързо разбра какво представляват. Това бяха платна, огромни, сиви, опърпани, стари корабни платна.

Запита се какво ли правят тези морски пособия толкова далече от океана, но докато ги разглеждаше, му хрумна, че вероятно Кемал и неговите пирати ги бяха използвали за пренасянето на златото нагоре в планината и през пещерата в храма.

И накрая в ъгъла бяха книгите, ръкописите и пергаментовите свитъци, плочките, сложени в дървен сандък, потънали в прах и скрити от света. Тук имаше стотици съчинения, написани върху носител на информация, съответстващ на тяхното време: животински кожи, велум, камък, глина, хартия. Причината вратата да бъде замазана с катран се изясни. Той държеше влагата настрана и така защитаваше хартията, опазваше кожите от повреди, като им осигуряваше суха среда, далеч от ужасната влага отвън. Нямаше нужда Майкъл да преглежда съчиненията отблизо, за да разбере какви са. Беше изчел етикетите горе в библиотеката, където тези произведения някога са били съхранявани; знаеше за какво се говори в тях, какво разкриват.

Разбра, че богатството в тази стая не е в скъпоценните метали и отбрани диаманти, които привличаха пазачите, а в думите и сведенията, в струпването на знания, което можеше да разкрие тайните на мрака, неговата власт и способности, неговите източници и тайни.

— Боже мили! — измърмори Джани, приковал поглед в купчините злато и скъпоценни камъни.

Майкъл взе факлата от пазача, решен тук под земята никъде да не ходи без осветление.

— Смятам, редно е да се каже, че Бог няма нищо общо с това — отбеляза и замълча. — Можеш да съобщиш на Веню, че намерихме онова, което търси.