Ричард Дойч
Крадците на мрака (54)

53

Майкъл постави жезъла във вдлъбнатия отвор в центъра на черната врата и го пъхна докрай. Пасна съвсем точно и така се сля с процепа, че не се виждаха никакви луфтове. Приличаше на продължение, на част от ужасяващите картини върху вратата. Никога не беше виждал подобни изображения, толкова живи — сякаш бяха наскачали по вратата и замръзнали там. Митичните зверове с огромни кучешки зъби и нокти измъчваха хората, населяващи долните нива на вратата. Мъжете не можеха да защитят жените и децата си от пъкъла около тях.

Майкъл се опита да се отърси от прилошаването, без да е сигурен дали причината е в жезъла или в гледката на пълните с отчаяние детски очи и личицата, на които бе изписан ужас.

В този момент се чу звукът. Беше дълбок и разтърсваше пода, стените и самите основи. Сякаш цялата планина се залюля в земетресение, предизвикано от неговите действия. Майкъл усети как стомахът му се сви. Беше страшно — като че ли всички мъртъвци, заровени в земята, бяха проговорили, разгневени, че ги будят.

Внезапно му се стори, че забеляза някакво движение по вратата. Тя беше започнала слабо и неясно да проблясва. Помисли си, че сигурно очите му изневеряват. Змиите, които обвиваха жезъла, започнаха да трепкат, да помръдват едновременно като живи, да потъват в резбованата врата, за да се слеят с нея.

От процепите на вратата се понесе въздишка, тракане като от кости на мъртвец, но после премина в своята противоположност: вдишваше живот. Каквото и да лежеше зад вратата, то вдишваше въздуха, който му беше отказан от памтивека.

Иблис пристъпи, хвана жезъла и бутна. Вратата не оказа съпротива и започна бавно да се отваря. Отвътре изскочи облак горещ въздух. Единият от пазачите светна с фенерчето в мастиления мрак и лъчът освети каменно стълбище. Това не бяха стъпала в общоприетия смисъл на думата, изсечени равномерно и с еднакви размери. Бяха случайни и неравни — човешката ръка се беше възползвала от едно естествено снижение, като го бе оформила.

— Съобщи ни какво си намерил вътре — каза Иблис.

Майкъл се вторачи гневно в дребния мъж с желание да го разкъса на две.

— Ако те е страх, ще изпратя Синди — подигра се Веню.

Майкъл погледна към момичето. Тялото му се тресеше от сдържани ридания, докато притискаше осакатената си ръка, превързана с кърваво парче от собствената й риза. Видя нейното отрезвяване, нейната безнадеждност. Легнала там на пода, вероятно се чудеше още колко ли й остава да живее.

— Ето — свали Иблис факла от стената и я подаде на Майкъл. — Тя ще направи атмосферата още по-задушевна.

— Не искаш ли да имаш удоволствието пръв да го видиш, кльощава мършо? — прошепна Майкъл.

— Канарче във въглищна мина — подигра го Иблис.

Майкъл чу, че двамата пазачи, които стояха зад командира си, свалиха предпазителите.

— Силвиу и Джани ще бъдат по петите ти, за да не се правиш на много умен, докато се спускаш в дълбините.

Майкъл изгледа гневно Иблис, дръпна факлата от ръката му и прекрачи прага.