Ричард Дойч
Крадците на мрака (36)

35

Иблис седеше на студената метална пейка в полицейската камионетка. Ръцете и краката му бяха във вериги, които подрънкваха при всяка неравност на пътя. Около него седяха четирима полицаи в черни униформи и го гледаха с омраза.

Едър чернокос човек се надигна от седалката до шофьора. Имаше малко коремче, но грубото му лице изключваше всеки намек за слабост. Правеше впечатление по-скоро на човек, който може да счупи нечий гръбнак с голи ръце. Той потупа шофьора по рамото и тръгна назад по пътечката между полицаите и затворника.

Кудрет Левант беше детектив от петнайсет години и вече минаваше за ветеран. Дванайсет часа по-рано го беше събудил разгневеният Ахмед Багатур, току-що наруган здраво от министър-председателя Ердем. Беше дал на Левант двайсет и четири часа да намери терористите, виновни за провала в двореца Топкапъ, ако му е мила службата.

Левант се усмихна вътрешно, докато гледаше отвисоко ниския кльощав мъж. Беше си свършил работата за по-малко от дванайсет часа. И не ставаше дума за терористи или екстремисти. Излизаше, че зад хаоса в двореца не се крие някакъв политически план. Просто ставаше дума за пари — този универсален подбудител.

Анонимно обаждане в полицейското управление разкри името и даде пълно описание на извършителя, дори посочи неговото местонахождение. Обаждането беше едно от стотиците, но в него не се споменаваше нищо за награда. Освен това гласът предложи и описание на предмета, който мъжът щеше да носи, както и на мотивите за случилото се през нощта. В посочения час Левант беше изпратил хората си, които се пръскаха от нетърпение, докато чакаха и наблюдаваха човек, който напълно отговаряше на описанието и изнасяше дълъг кожен тубус от двора на Синята джамия. Техният строг инспектор им бе наредил да останат по местата си, докато мишената не излезе на улицата, защото не можеха да си позволят второ произшествие в една от най-големите им туристически атракции.

Левант стоеше в задната част на камионетката, стиснал кожената тръба, която напълно отговаряше на описанието, дадено от жената. Изгледа гневно крадеца.

— Ти ни постави в много неудобно положение — каза той с дълбокия си, леко дрезгав от дългогодишното пушене глас.

Крадецът с бебешко лице не отговори, гледаше го предизвикателно с ледени безизразни очи.

— И то пред цял свят — продължи Левант. — Понякога съжалявам, че законът ни ограничава, както сигурно се случва и във вашата професия. Не ни позволяват да изразим на часа онези чувства, онези подтици, които биха довели до бързо правосъдие на място. Например като прекършим кльощавия врат на виновника още тук в камионетката.

Левант насочи отново вниманието си към тубуса, отвори капака и надникна вътре. Очите на неговите хора не го изпускаха, когато бръкна вътре и извади дългия предмет, обвит в найлон с мехурчета. Двама от полицаите нададоха възхитени възгласи, когато видяха стърчащите над найлона змийски глави с рубинени очи. Всички втренчиха очи в двете змии, наклонили глави назад и готови да нанесат удар. Левант огледа найлона и започна бавно да го развива. Когато най-накрая жезълът се показа, той погледна мъжете си, които объркано поклащаха глави. Обърна се към Иблис. В ръката си държеше проста пръчка от тъмно дърво, вероятно бор, съвсем нова. Бръсна с показалеца си една от змийските глави и по него се полепиха сребристи люспици.

— Майтап ли си правиш? Това нещо е пълен боклук!

Иблис седеше неподвижно, а очите му останаха напълно безизразни, докато разглеждаше фалшивия жезъл.

Инспектор Левант погледна отново в тубуса, от любопитство чак протегна врат, след това го обърна наопаки. Предметът изтече като вода в шепата му. Той го вдигна, за да го видят всички; диамантите искряха на слънцето, което нахлуваше през задното стъкло на камионетката.

Лицето на Иблис леко потрепна.

— Изложил си на заплаха доброто име на Турция заради това?

— Искам да се свържа с адвоката си — тихо и безстрастно каза Иблис.

— Можеш да се обадиш и на десет, но от съдбата ти няма кой да те спаси.

Докато Иблис седеше отново потънал в мълчание, никой от полицаите не виждаше закопчаните му с белезници ръце зад гърба. Кръвта вече беше започнала да капе и да образува малка локвичка на стоманената пейка, докато разкъсваше плътта на лявата си ръка с нокът.

Най-накрая той се обърна, очите му се разшириха, сякаш току-що се е събудил; погледна Левант и се усмихна.

 

 

К.К. нахлу през вратата на Ориенталския апартамент в истанбулския хотел „Четири сезона“.

Майкъл седеше на масата в трапезарията, двата кожени тубуса с откраднатото лежаха пред него. На масата имаше още купчина документи, отворена бутилка „Джак Даниълс“ и два мобилни телефона.

— Къде е тя? — изстреля К.К. на пресекулки, когато влезе, задъхана от бързането.

— В банята — отговори Майкъл, докато подреждаше документацията си.

— Как е? — К.К. направи гримаса, докато питаше, защото се тревожеше от отговора.

— Добре. Ядосана — погледна я Майкъл, — но иначе нищо й няма.

— Ядосана? — закова се К.К. на място. — Има ли представа ние какво преживяхме?

Майкъл седеше мълчаливо, оставяйки я да говори.

— Винаги е било така. Дори не си вдига телефона — посочи тя мобилния телефон на Синди, който лежеше на масата. — Видя ли кой я търси? И не ми вдигна?

— Ами… — Майкъл не искаше да отговаря на въпроса й.

— Права ли съм?

— Погледна и видя, че си ти. Тогава реши да си вземе душ.

— Не осъзнава ли, че си пожертвах живота за нея?

К.К. започна да крачи из трапезарията, замисли се и накрая се обърна към Майкъл.

— И има нахалството да ме пренебрегва?

— К.К. — започна Майкъл с тих, нежен глас. Стана и отиде при нея, когато тя спря безцелното си лутане. — Тя трябва да обмисли случилото се. Беше отвлечена. Никога преди не се е изправяла пред смъртна заплаха. Не й се е случвало да се справя с подобни въпроси. Трудно й е. Помня, тате, моят осиновител, казваше, че само защото обичаш децата си, това не значи всеки ден да ги харесваш, но, разбира се, никога не преставаш да ги обичаш. Това не те прави лош родител, лошо дете или лоша сестра. Такъв е животът. Животът никога не е равен, винаги има възходи и падения. Не можем да обичаме някого само когато нещата са наред, когато животът е розов; ако наистина обичаме някого, обичаме го дори повече, когато е в лош период. Особено тогава.

— Майкъл, боли ме — тихо призна К.К.

— Хората, които обичаме най-много, могат и най-силно да ни наранят. Не бива да забравяш, че тези, които обичаме най-много, ни се доверяват. Точно това доверие се опитваме да не разрушим, докато се опитваме да ги предпазваме.

— Ти май я защитаваш? — попита К.К. с лек нюанс на одобрение.

— Защитавам двама души, които се обичат. Вие сте сестри и за всяка от вас другата е единственото семейство, което има. Знам, че ще се оправите.

К.К. се отпусна и въздъхна, докато гледаше Майкъл в очите. Неговият успокояващ глас, чувството му за справедливост — всичко това й подейства. Когато разбра какво иска да й каже, на лицето й се появи усмивка.

— Нали нямаш нищо против? — взе тя чашата с уиски на Майкъл. — Имам нужда от лекарство.

Настроението й обаче видимо се подобри, когато видя двата тубуса на масата в трапезарията.

— Не мога да си представя какво си мисли Иблис точно сега — подхвърли тя, докато взимаше и отваряше кожения тубус. Вътре видя двете змийски глави с проблясващи под светлината на полилея червени очи и сребърни зъби.

— Откъде успя да намериш фалшив жезъл?

— Направих го рано тази сутрин, докато ти спеше. За змийските глави използвах доста груба отливка.

— Беше достатъчно добра, за да го заблуди. Къде я направи? — попита К.К. и поклати глава. — Щях да дойда с теб.

— Трябваше да си починеш.

— А ти?

— Огърлицата ти. Не беше ли твърде скъпа, за да го заковеш с нея?

— Довери ми се. Не бих могла да й намеря по-добро приложение.

— Почакай, докато отидат да огледат къщата му. Светът на изкуството направо ще се побърка.

— Има ли добри неща?

Майкъл направи пауза, за да придаде по-голям драматизъм на думите си.

— „Мадоната с вретеното“ на Да Винчи.

— Какво? — К.К. беше искрено изненадана.

— Пикасовият „Натюрморт с Шарлот“ — продължи да изброява Майкъл.

— Мамка му, много е добър.

— Опоскал е музея „Гарднър“ в Бостън.

— Видя ли картините на Рембранд?

— Както и тези на Вермеер, Мане и петте на Дега.

Тя не можа да се сдържи и се засмя на размаха на Иблис.

— К.К.? — каза сериозно Майкъл.

— Да? — отговори тя разсеяно, защото беше потънала в мисли.

— Любимата му картина, окачена на видно място, е „Концертът на Оберион“.

Учудената усмивка на К.К. се изпари.

— Той е избил онези хора в Берлин — каза Майкъл с презрение. — Измъчвал е уредника.

Двамата с К.К. потънаха в мълчание, мислейки си за покварата на Иблис и живота, който водеше. Мълчанието се проточи, сякаш отдаваха почит на хората, умрели преди шест години в музея „Франце“.

— Мога ли да видя картата? — допи тя уискито от чашата на Майкъл и реши да смени темата.

Той се усмихна, когато вдигна и отвори втория тубус. Извади кожата от газела и я разгъна пред К.К. на масата в трапезарията. Двамата застанаха под полилея и мълчаливо се заеха да изучават подробностите.

— Толкова е сложна… — прошепна К.К., сякаш беше застанала пред нещо свято.

Вярно беше. Очертаваше всичко от Източна Африка, през Индийския океан до Южнокитайско море. Австралия и Индонезия бяха представени с големи подробности, също всички особености на Микронезия чак до Япония. Много от големите азиатски реки от Ганг и Падма до Янгдзъ, Жълтата и Перлената река бяха грижливо очертани, а градовете и градчетата по бреговете им нанесени.

Очите й се спряха на огромна змия, дракон, в най-горната част на картата.

— Моля те, не ми казвай, че картата ще ни отведе до него.

— Не — засмя се Майкъл. — Това е тера инкогнита, непозната земя. Някои картографи са обичали да отбелязват неизследваните райони с красиви изображения на митични чудовища.

К.К. се усмихна и се отпусна в горния край на масата, за да може да разгледа по-внимателно картата. След известно време погледът й беше привлечен от Хималаите и от един определен връх. Той беше заобиколен от доста текст на турски до изображения на злато, сребро, скъпоценни камъни, книги и жито.

— Значи това е картата, от която всички се интересуват — подхвърли тихичко, докато плъзгаше пръст по подчертания път от Бенгалския залив нагоре по река Падма, после по Джамуна, след това по суша през Дарджилинг в Индия и накрая до върховете на Хималаите.

— Според теб какво има там?

— Не знам и честно казано, не искам да знам — отговори той.

— Не си ли поне малко любопитен? — закачи го тя.

— Щом плаши Саймън, трябва да плаши и мен. — Майкъл започна да навива картата и я прибра в тубуса. — Трябва да му занеса тези неща.

— Ще дойда с теб. Но първо искам да разменя няколко думи със Синди.

К.К. се подуши под мишницата и повдигна вежди въпросително.

— Или да взема един бърз душ?

— Мисля, че всички ще имаме полза — пошегува се Майкъл. — Още повече че ще ходим в болница, където иначе може да заразиш някого. Може и аз да взема един душ. Във всеки случай Саймън още не се е събудил — погледна часовника си. — Половин час?

— Благодаря — отговори К.К. и остана седнала на масата.

Майкъл събра документите, двата мобилни телефона и тубуса с истинския жезъл.

К.К. се усмихна и взе тубуса с картата.

— Имаш ли нещо против да я разгледам отново?

— Разбира се, че не — отговори Майкъл, докато мяташе другия тубус на рамо. — Обаче ми направи услуга. Не я изпускай от поглед.

К.К. скочи от масата и отиде при него. Спря се за миг, когато усети, че потъва в очите му. След миг вдигна ръка, погали го по косата и придърпа главата му за целувка. Беше дълга и чувствена и времето сякаш спря. Всичките им усилия и тревоги бяха забравени, докато се отдаваха на мига. Прегърнаха се, минутите отминаваха, но те не спираха да плъзгат ръце по телата си и страстта им се разгаряше.

— Не мисля… — започна Майкъл.

— По-късно — кимна К.К. с глава към спалнята на втория етаж, където беше Синди.

— Прекрасно, и без това обичам студените душове — подхвърли той, докато излизаше от апартамента.

Синди отвори вратата на банята. Тялото й беше увито в голяма бяла хавлия. Прокарваше четката през мократа си кестенява коса, докато влизаше в спалнята.

— Добре ли си?

Синди направо подскочи от изненада, когато видя К.К. седнала на леглото.

Двете сестри впиха очи една в друга, гледайки се така, сякаш не се познават. Синди се обърна към огледалото и продължи да четка косата си, сякаш сестра й я нямаше.

— Съжалявам — тихо каза К.К.

Синди се обърна към гардероба, извади рокля от „Шанел“, все още в опаковката от химическото чистене, и я закачи на вратата.

— Не исках това да се случи — наведе глава К.К.

Синди продължаваше да не й обръща внимание, започна да разопакова роклята и накрая запрати найлоновия калъф в кошчето за боклук.

— Мислех, че ще умра — прошепна неочаквано тя с потреперващ глас. Обърна се рязко, докато гневни сълзи пълнеха очите й, а четката се тресеше в ръката й. — Бях уплашена до смърт, но не от отвличането, К.К. Знаеш ли кое боли най-много? Един човек, на когото имах пълно доверие, ме е мамил за всичко. Ако беше честна с мен, това нямаше да се случи. За бога — Синди направо потрепери от отвращение, — ти си престъпница. Ти си точно онова, което мама положи толкова усилия да не станем. Ти си престъпница точно като баща ни.

Обърна се отново към огледалото и се хвана за тоалетката, опитвайки да се успокои.

К.К. огледа стаята, чувстваше се неловко в момента, опитваше се да измисли какво да каже, когато откри, че нещо липсва.

— Къде ти е багажът?

— Вече го изпратих на летището. Имам билет за вечерния полет до Лондон. Не искам да оставам на това място.

Синди свали роклята от закачалката и я нахлузи през главата си, като я приглаждаше и подръпваше с ръце.

— Вероятно ще си изгубя работата.

— Няма — отговори К.К. с тона на „по-голямата сестра“.

— Какво? Ще проявят разбиране ли?

— Ти беше отвлечена — каза К.К., подчертавайки очевидното.

— Защо не помислиш, преди да приказваш? Не мога да им кажа, че съм била отвлечена. Знаеш ли колко трогателно звучи? Това е по-ужасно и от „кучето ми изяде тетрадката с домашното“. Да не би да си извикала ченгетата, да си попълнила полицейски протокол за изчезнал човек? Не, не си. Вероятно си се страхувала, че може да те арестуват. Ето, видя ли? Няма доказателства, че съм била отвлечена. И какво да им разкажа за освобождаването си? — разтвори ръце Синди в подигравателна признателност. — „Сестра ми и нейното гадже задигнаха морска карта и после ме измъкнаха от подземието на този луд“. Не, не мисля, че това ще се хареса на „Човешки ресурси“.

К.К. седеше и постепенно осъзнаваше истината.

— Ако моите началници разберат, че сестра ми е крадла, как смяташ, че ще се отрази това на вероятността да си запазя работата? Сега ще трябва да правя като теб и да измисля някаква лъжа. Някакъв съвет? — попита тя студено. — Почтеност, К.К., те ценят почтеността. При интервюто ме попитаха кой е човекът, от когото се възхищавам най-много, кого уважавам най-много, кой ми е повлиял най-много в моя живот. И знаеш ли какво отговорих? — поклати разочаровано глава. — Посочих теб за отговор на всички въпроси.

Прокара за последен път четката през косата си, преди да я хване с черна шнола.

— Не знам какво да кажа — призна К.К. с тъжен шепот.

— Имаш ли представа какво е работа, истинска работа?

Синди замълча.

— Законна работа, а?

К.К. разбра, че са си разменили ролите. Досега винаги тя командваше, определяше кое е добро и кое не, казваше на сестра си какво да прави и вдигаше летвата, която тя трябваше да полага усилия да достигне. Сега Синди беше поела командването, думите й се забиваха като ками в сърцето й, К.К. се чувстваше като дете, сякаш не беше задоволила очакванията, сякаш беше посрамила тяхното име.

— Погледни нещата откъм веселата им страна — подхвърли Синди. — Татко щеше да се гордее.

После се обърна и влезе отново в банята.

К.К. остана седнала на леглото, сърцето й блъскаше по-силно, отколкото през последните няколко дни, повече отколкото в „Света София“, когато се беше уплашила, че ще я хванат, повече от миговете, в които двамата с Майкъл тичаха, за да спасят живота си. Тогава се страхуваше за живота си, тогава се бе изправила пред възможността да изгуби всичко, което й е мило на този свят — но нищо не можеше да се сравни с чувствата, които изпитваше в момента.

Най-много се страхуваше от възможността Синди да реши да я изостави и да излезе от живота й. Синди беше всичко, което имаше. Мобилният телефон започна да звъни и я извади от самосъжалението й. Синди излезе от банята, прекоси стаята и тръгна надолу по стълбите. К.К. я чу да вдига и да говори тихо. Останала сама с мислите си, тя изведнъж се почувства самотна. Синди вече си беше събрала багажа — в прекия и преносния смисъл.

— Страхотно — подхвърли Синди, влизайки забързано в спалнята. — Смятах, че се връщам в Лондон, за да се опитам да задържа новата си работа, а сега ще трябва да се разправям, за да я получа отново. Благодаря, че разруши не само моето доверие, но и кариерата ми.

Грабна дамската си чанта, кожена „Лонгчамп“, и се върна до вратата. Там се обърна и втренчи очи в К.К.

— Стой настрана от мен — изрече със сдържан гняв. След това излезе.

Вината, която К.К. изпитваше, беше съкрушителна: разрушила бе живота на сестра си, нейната кариера, доверието и надеждите й. Всичко, което се беше молила да не се случва на Синди в живота, се случи, и то заради нея.

Чу вратата на апартамента да се блъска, излезе от спалнята и застана на площадката, от която се виждаше огромното помещение. Впи поглед в кожения тубус, който лежеше на масата в трапезарията. Още преди да е показана на света, картата вече бе започнала да разрушава живот.

К.К. се спусна по стълбите, впила очи в бутилката „Джак Даниълс“, която Майкъл беше оставил. Наля си и загледа през огромните прозорци минаретата на „Света София“, които сякаш опираха в небето. Каза си колко ли спокоен и безгрижен трябва да се чувства човек, застанал на последния балкон на минарето, високо над града и далеч от житейските грижи.

Взе кожения тубус и развърза капака, след това закопчалките на водонепроницаемата метална тръба и я обърна наопаки. Искаше да хвърли още един поглед на предмета, който й бе причинил толкова грижи, на артефакта, пълен с толкова тайни, че беше уплашил Саймън.

Но нищо не се плъзна, нищо не се показа. Тубусът беше празен, картата я нямаше.

Мобилният телефон в джоба на К.К. започна да звъни. Главата й се маеше от объркване, докато се опитваше да разбере какво точно се е случило. Очите й огледаха стаята и се върнаха отново на тубуса.

Телефонът звънна отново. Погледна с надежда номера, но не се обаждаше Синди. Не беше и Майкъл. Всъщност номерът й беше непознат. Помисли си дали да не го остави да звъни, докато не й оставят съобщение, но после в объркването си натисна бутончето и каза:

— Ало?

— Здрасти, К.К.

Сърцето й внезапно изстина. Имаше чувството, че стените на апартамента се движат към нея и й отнемат въздуха за дишане. Всички мисли за изчезналата карта отлетяха.

— Помниш ли, какво казах, че ще се случи, ако ме предадеш? — прошепна Иблис.

 

 

Синди прекоси фоайето на истанбулския „Четири сезона“ и излезе право на улицата.

— Добър ден, госпожо — кимна вратарят. — Да ви повикам ли такси?

Тя не му обърна внимание, сякаш просто не съществуваше, и започна да оглежда истанбулската улица нагоре-надолу. Видя лимузината, чийто шофьор държеше табелка с „Райън“ на нея, облегнат на черния „Мерцедес“, спрял южно от хотела. С чантата „Лонгчамп“ през рамо и портмоне в ръката, тя тръгна по най-краткия път към колата, изглеждайки съвсем като дама от висшето общество с обувките си „Прада“ и роклята от „Шанел“.

— Приятна вечер — й пожела портиерът.

Синди не си направи труда да отговори или поне да кимне, докато крачеше към лимузината. Шофьорът й отвори вратата. Беше висок и чорлав, сигурно местен човек. Избегна зрителния контакт и отвърна едносрично, докато той я поздравяваше.

Вмъкна се в автомобила със затъмнени стъкла, вратата се затвори зад нея. Трима едри мъже седяха на срещуположната седалка, а на скутовете им лежаха пистолети. Ключалките на климатизираната кола изщракаха.

 

 

Иблис стоеше с притиснат към ухото мобилен телефон. По ръката му се стичаше кръв, която се събираше в свивката на лакътя, преди да капне на металния под на полицейската камионетка. Всяка капка увеличаваше касапницата наоколо.

Четиримата пазачи лежаха в локви кръв в краката му. Всички потрепваха в различни степени на агония, докато телата им се оправяха с внезапното напускане надушите.

В другата си ръка Иблис държеше тънко десетсантиметрово метално острие. Беше го хванал като шампион хокеен стик, вдигнал го с гордост, след като е забил победната шайба. С тази разлика, че Иблис не забиваше шайби.

С шеметна бързина бе изтърбушил четиримата полицаи, бързи удари в гърлото и всеки рухваше сред избликващ от вената червен фонтан, който се стичаше на пода като избликнала от спукана тръба вода, пръскайки по стените, по тавана и по останалите в камионетката.

Тънкото острие стоеше в тънка найлонова кания. Година по-рано Иблис беше използвал ловджийски нож, за да среже и отвори ръката си и да пъхне вътре медицинския найлон, оформен като кания под кожата. Сам заши раната и се почувства така, сякаш се бе обвил в безопасност, щом погреба тази тайна в себе си. Острието беше от волфрам, заточената му част, тънка като косъм, и сега проблясваше на дневната светлина. Беше много тясно и служеше отлично за отключване на белезници и разбиване на врати. Както и за прерязване на гърла.

Беше го пъхнал под кожата си за случаи на безизходица, макар всеки път на летищата да му се налагаше да обяснява, че металният щифт държи лакътната му кост и за необоримо доказателство показваше „белега от операцията“.

Беше бръкнал в плътта си, използвайки дългите си нокти, за да стигне до острието под кожата. Болката беше неописуема; разкъсването на собствената кожа без упойка и без да вижда, се оказа трудно, но той гледаше на действията си като на постижение. Наслаждавайки се на чувството, което болката предизвика у него, най-накрая беше усетил върха на найлоновата кания. Издърпа я, разкъсвайки кожата си в неравномерна линия. Надяваше се никой в камионетката да не чуе шума от раздирането на плътта, докато измъкваше кървавата кания, която издаде слабо мокро пукане. Стиснал в ръка инструмента, който бе скрил като съкровище година по-рано, той се усмихна на бойскаутската си подготовка и се залови за работа.

Бързо отключи белезниците на ръцете си и се възползва от свободата им, за да убие четиримата нищо не подозиращи полицаи. Шофьорът умря на място, когато заби тънкото острие в основата на черепа му, разбърквайки мозъка. Камионетката не помръдна, когато светна зелено.

Иблис се обърна към шестия човек, детектива Кудрет Левант, който толкова му се беше подигравал, който го беше ругал за неговата уж вина, без да му хрумне и за миг, че на Иблис бяха скроили капан. Той беше извършил много престъпления, но това, за което го арестуваха, беше номер, който му погоди неговото дете чудо — К.К.

Иблис въобще не беше виновен и се чувстваше засегнат от обвиняващите очи на Левант — затова направи единственото подходящо нещо — извади ги. Левант беше закопчан със собствените му белезници, докато въздухът съскаше през тясната дупка на шията му — проява на любезност от страна на Иблис. Носът и устата на инспектора бяха запушени с каучукови хирургически ръкавици от комплекта за първа помощ в камионетката. Той щеше да умре бавно, когато кръвта в тънкия срез започнеше да се съсирва и да го запушва постепенно, сякаш някой бавно го души.

Камионетката стоеше в средата на улицата, без да обръща внимание на зелената светлина на светофара, с просветващи червено-сини лампи, което обезкуражаваше останалите шофьори да недоволстват.

Иблис стисна телефона на Левант здраво в дясната си ръка, а в гласа му не се усещаха нито нервност, нито напрежение, въпреки убийствата, които току-що беше извършил.

— К.К. — продължи той бавно, — слушай много внимателно това, което ще ти кажа.