Ричард Дойч
Крадците на мрака (50)

49

Буш лежеше върху топлата земя край изхода на пещерата, стиснал здраво снайперската карабина. От време на време я плъзгаше насам-натам, спирайки кръстчето на оптиката върху цветя и клонки, коригирайки мерната си линия. Тялото му най-сетне се беше отърсило от остатъчния студ и сега съзнанието му отново можеше да се съсредоточи напълно.

Надяваше се планът на Майкъл да излезе разумен. Беше подготвен набързо и зависеше от прекалено много фактори, които бяха извън техния контрол. Но разполагаха само с него, а К.К. бе едничкото, което изпълваше мислите на Майкъл.

Когато става дума за любов, разумът винаги отсъства. Тя кара хората да вършат най-глупави неща, да поемат най-големите рискове, жертвайки разума заради онези, които владеят сърцата им. Тя беше причината крал Едуард VIII да абдикира заради своята любовница, тя е накарала Менелай да изпрати спартанците да съсипят Троя, след като Парис откраднал жена му Елена. Тя бе накарала и Майкъл да влезе с взлом в древен дворец, за да открадне карта, която не би трябвало да съществува.

Все пак това, което правеше Майкъл, не беше лишено от разум. Той спасяваше К.К. от баща, способен да изпрати собствената си дъщеря в затвор, където да бъде екзекутирана, играейки ролята едновременно на съдия и съдебни заседатели. Баща, който бе готов да повлече дъщеря си из планината, за да задоволи егоистичните си цели, за да я използва като човешки щит. Той беше антитезата на любовта и на родител и беше ярък контраст с онова, което един баща би трябвало да бъде.

Буш би умрял за двете си деца, би пожертвал всичко за тяхното добруване и не можеше да разбере какво е обсебило бездушен тип като Веню.

Не беше сигурен кой е по-лошият от Иблис и Веню, но докато лежеше на изхода на пещерата с притиснат в рамото приклад на карабината „Галил“, се надяваше някой от двамата да се покаже на вратата, за да освободи земята от него и да я направи малко по-добро място.